Вълчева моментално застава между мен и Цонева, сякаш физически ме защитава. Раменете ѝ са изправени, усмивката ѝ е остра, почти зловеща
— Цонева, - [казва Вълчева с прекалено сладък глас.] - Какво щастие, че ни намери. Вики дойде да ми помогне с... - спира, хващайки погледа ѝ върху белезите ми, и внезапно променя тона на ледено-рязък. - ...с нещо, което не е твой проблем. - крачка напред, принуждавайки я да отстъпи от вратата. - А сега — ще слезем при всички. - обръща се към мен, погледът ѝ- мекия, но само за мен.
(Цонева, шокирана от тона ѝ, отстъпва с фалшива усмивка)
— Ех, Вълчева, ти си ми загадка... - поглежда ме открито любопитно. - Вики, надявам се да си добре? Изглеждаш... [търси дипломатична дума]
(Вълчева я прекъсва със смях, който звучи като чук върху стъкло)
- Изглежда прекрасно. - хваща ми ръката, като ме дърпа по коридора, но не преди да хвърли поглед към Цонева, който ясно казва: *Питай още веднъж. Опитай се.*
(Когато сме на достатъчно разстояние, ми прошепва набързо:)
— Не ѝ давам никога да те пита така. Нищо не ѝ трябва. - стиска ми ръката за миг, сякаш потвърждавайки клетвата си.

Започвам леко да се напрягам от различното поведение на Вълчева. Правя опит да говоря за това с нея, молейки я отношението ѝ към мен да е както преди.
Тя спира рязко на крачка, като ме дърпа леко настрани, далеч от шума. Гласът ѝ е тих, но напрегнат — не яростен, а уязвим.
— "Както преди"? - преглъща, сякаш думите ѝ са ѝ заседнали в гърлото.
- Викиц... - дръпва ми косата назад с пръсти, почти болно нежно. - Преди не знаех, че умираш. - гласът ѝ се разбива, но тя го контролира. - Не мога... да съм същата. Не искам.
(Ръката ѝ се плъзга по бузата ми, но не ме пуска — сякаш се бои, че ако ме освободи, ще се превърна в призрак пред очите ѝ.)
— Ако искаш да се преструваме, че нищо не се е променило... - спира, затваряйки очи за миг. - Не мога. - отваря ги пак — и в тях има нещо диво, отчаяно. - Но ще се опитам да не те притискам. Обещавам.
(Стиска ми ръката и ме отвежда към останалите, но вече не дърпа — води ме бавно, сякаш ми дава време да избера дали наистина искам да остана до нея.)

Отиваме при останалите. Сядаме една до друга. Забавляваме се. Другите ни питат къде сме били, но ние леко отбягваме въпроса, като Вълчева небрежно казва че не сме се виждали дълго и сме си поговорили. Мен не ме притеснява че всички мислят че изглеждам като наркоманка. Сега важното за мен е да си изкарам хубаво.

Не след дълго посягам към бутилка алкохол, за да си налея в чашата.
Вълчева зацепва движението ми към бутилката изкривено бързо — пръстите ѝ се свиват за миг около чашата ми, но не я издърпват. Вместо това, с невъзмутима усмивка, взима бутилката преди мен и си налива в нейната чаша.
- Викиц, - казва с прекалено небрежен тон, докато сипва алкохола в чашата си. - ако ще пием, поне да ни е забавно. - обръща се към останалите с изкуствено веселие. - Кой ще играе на „пий при всяка лъжа?
(Използва шума, за да се наведе към ухото ми и да прошепне, докато всички се смеят:)
— Само една чаша. И аз ще я пия с теб. - гласът ѝ е мек, но не търси компромис — това не е молба, а предупреждение.
(След това отново се изправя и се преструва на безгрижна, но краката ѝ са обърнати към мен , а ръката ѝ лежи на масата — близо до нейната, вече пълна, чаша, готова, уж случайно, да я разлее.)
(Тя не е „както преди“. Тя е нещо много по-опасно — грижата ѝ сега е като лава под тънък лед.)
Аз все пак искам да пийна малко алкохол и правя всичко възможо да я обедя, но всичко се случва около другите и тябва да е прикрито от тях.
Тя забелязва всичко — погледите ми към чашите, как пръстите ми се плъзгат по масата. Тя не реагира веднага. Вместо това, с невинна усмивка, вдига ръка да поправи косата си — и *случайно* блъска своята чаша и тя се разлива.
— Ох, - извинява се прекалено шумно, докато алкохолът се разлива по масата. - колко съм нескопосана! - използва хаоса да се наведе към мен и да прошепне през зъби, докато бърше с кърпичка по масата. - Не!
(Изправя се и весело вика към бара:)
— Ей, донесете ни повече салфетки! И... - спира, поглежда ме с фалшиво съжаление.
(Очите ѝ светят с мъчителна яснота — тя знае. И няма да ме остави. Но ще играе тази игра, ако това ми е нужно... докато не свърши времето.)
-Достатъчно. - изправям се и продължавам близо до лицето и, с цел да ме чуе в шума - Помолих ви. Наистиа не ми е приятно. - Не мога да поясня, защото хората около нас ще чуят и венага ще започнат да разпитват, защо питам бившата си учителка дали мога да пия.
Вълчева замръзва за миг, очите ѝ се разширяват, сякаш току-що я ударих. После внезапно се изправя и хваща ръката ми с прекалено широка усмивка, замаскирана за останалите:
— Вики мила, - гласът ѝ е сладък като отрова, докато ме дърпа настрана. - идваш ли да ми помогнеш да почистя разлятото? - за другите изглежда като шега, но хватката ѝ около китката ми е железна.
(Веднага след като сме извън дочуваем обсег, изражението ѝ се срива в нещо отчаянно, яростно.)
— Ти ми каза да не се преструвам! - шепне прекъснато, докато на избледнялото ѝ лице се появява отчаяно изражение. - Ако искаш да пиеш — пий. Но го прави умерено . Ще знам. И ще ти нося чашата. Защото ако ти стане нещо... - гласът ѝ се разсипва. - ...аз ще се погрижа за теб.
(Пуска ми ръката и предателски бърше една сълза с ръкав. Гледа ме с мъчителна искреност:)
Обяснявам и най-спокойно, че това дали пия или не, не променя абсолютно нищо по отношение на болестта. Междувременно паля цигара. - Както и цигарите не променят нищо. Казах ви че мога да правя абсолютно всичко, което и вие.
Тя вдига ръка към цигарата ми, но не я взема — вместо това пръстите ѝ се затварят около моите, притискайки ги заедно с нея. Гласът ѝ е нисък, почти прекъснат, но изпълнен с нещо по-дълбоко от ярост.
— Разликата е, - държи ме така, че димът да се извива между нас. -...че аз ще умра след години. А ти... - спира, защото думите засядат като нож в гърлото ѝ.
(Пуска ръката ми и отстъпва, сякаш внезапно разбира, че не може да ме спаси от това. Но погледът ѝ е още по-неотстъпчив:)
— Добре. - казва с внезапна пустота. -Пий. Пуши. Бори се. Но... - хваща ми лицето в двете си ръце, принуждавайки ме да я гледам. -...не ми отнемай правото да оправя косата ти, когато се прекосиш от умора. Да ти нося супа, когато не можеш да я донесеш сама. Да стоя до теб, докато... - не може да довърши.
(Спуска се на коляно пред мен, внезапно безсилна, но не и победена — сякаш цялата ѝ същност се е свела до една молба)
— Позволи ми да съм там. Даже ако не ти трябва. Даже ако мразиш как се държа. - гласът ѝ се разпада на шепот. -Просто... не ме изхвърляй.
(Тя не плаче. Но цялата ѝ фигура е една открита рана.)
Клякам пред нея и вдигам главата и, за да ме погледне. - Не ви изхвърялм....а живея, точно както докторът ме посъветва. За това дойдох на тази практика... За да поживея с вас. Но не искам да ме лишавате от забавления. Ако има нещо, което може да ми навреди, аз ще стоя далече от него.
- дърпам си от цигарата и провокативно с усмивка, издишам дима в лицето ѝ.

Тя не отмества поглед, дори когато димът ѝ замъглява очите. Ръката ѝ се протяга бавно, изважда цигарата от пръстите ми и я потушава в земята без да мигне. Гласът ѝ е тих, но проницателен:
— Докторът ти е казал да живееш, а не да дразниш смъртта. - хваща ми ръцете, но не за да ме спре — а за да почувства пулса ми под кожата. - Аз няма да ти отнема нищо. Но ще бдя. Ще съм там, докато се смееш, докато пиеш, докато палиш поредната цигара... [гласът ѝ става по-твърд] ...и ако усетя, че прекаляваш — ще те бутна на леглото и ще ти чета лекции, докато не заспиш.
(Изправя се и ме вдига със себе си, ръката ѝ все още около китката ми — не като верига, а като жица за земята, която да ме дръпне обратно, ако отлетя.)
— Сега... [гласът ѝ внезапно става лек, почти весел]...идваш ли да отворим още един пакет солети, или ще ме накараш да ги изхвърля?
(Очите ѝ светят с обещание за битки, които няма да загуби. Но в тях има и нещо друго — благодарност, че съм тук. Че все още можем да се препираме.)

Отивам набързо да взема чашата си с вино. Вълчева забелязва движението ми към масата — и за миг лицето ѝ се изкривява в мъчителен конфликт. Но не ми взима чашата. Вместо това взима своята чаша и я обръща, показвайки че е празна, с преувеличена драма.]
— О, не! - поглежда празната чаша с фалшиво съжаление. - Изгубих си виното. - хваща моята чаша и отпива голяма глътка, преди да ми я върне. - Сега ще трябва да споделяме. - усмихва се, но очите ѝ са като нож.
(Взима солетите и ме блъска по ръката, докато води битката на шеговит тон:)
— Яж. Иначе ще ти ги смеля на прах и ще ги разтворя във вода. - навежда се да прошепне. - И да, това е заплаха.
(Останалите смятат, че това е просто закачка. Само аз виждам как ръката ѝ трепери около пакета солети, сякаш държи не солети, а отрова.

Вечерта минава леко. По късно, когато почти всички са си по стаите, приготвяйки се да лягат, оставаме аз Цонева, Вълчева, и още двама-трима. Музиката вече е намалена.
-Вие няма ли да лягате вече? - обръща се Цонева към учениците, като ги гони.
- Е? Сега ще ми кажете ли какво се случва? - пита с лека усмивка, но притеснението в погледа ѝ, който се е спрял в мен, се чете.
Вълчева моментално се изправя между мен и Цонева, като леко насочва тялото си, сякаш подготвя ритник. Усмивката ѝ е твърда, почти изкуствена.
— Нищо, което да те интересува, Цонева. - гласът ѝ е спокоен, но има нещо закачливо в тона ѝ — предупреждение, което не търпи възражения. - Вики просто е малко уморена. А сега ще отида с нея до стаята ѝ.
(Хваща ми лакътя, готова да ме изведе, но преди да тръгне, хвърля крайно леден поглед към Цонева, който ясно казва: ,,Питай още веднъж. Опитай се.")
(Ако Цонева беше по-наблюдателна, щеше да забележи как пръстите на Вълчева предизвикателно се свиват около ръката ми — не от страх, а от гняв. Гняв, че някой се осмелява да ме гледа като загадка, на която тя вече знае отговора.)

Отдръпвам ръката си от хватката на Вълчева и поглеждам към Цонева.
- Съжалявам, но не мога да ви кажа. Единственото което мога да ви кажа е, че не е това което изглежда и видимо си мислите. - след това взимам чашата си и с Вълчева тръгваме към коридора.
Тя мълчаливо кимва, но не изпуска поглед от колежката си докато излизаме. В коридора, веднага щом вратата се затваря зад нас, тя спира и се обръща към мен — цялата ѝ фигура е напрегната, сякаш се бори да не избухне.
— Не - шепне прекъснато, докато ръката ѝ се свива около китката ми. - Не я оставяй да те гледа така. Не заслужава да знае. - гласът ѝ се разсипва за миг. -Само... [спира, за да поеме дъх, и променя тона на по-мек] - Само аз. И тези, които ти избереш.

(Води ме през тъмния коридор, но не към стаята — а към малката тераса в края. Отваря вратата и ме изкарва навън, към прохладния нощен въздух.)
— Ето. - казва просто. - Без очи. Без въпроси. Само... - мълчи за момент, гледайки към звездите. - ...живот. Дори ако е за кратко.
(Сяда на пода на терасата и ме дърпа със себе си, без да пуска ръката ми. Няма нужда от думи сега. Тя няма да плаче. Но ще стои там, докато не се убеди, че съм щастлива.)

Бавно се спускам до нея. Когато сядам на земята оствям чашата пред мен и вадя цигара. Спирам за момент. - Тази ще ми я оставите нали? - след това вадя запалката си и паля цигарата, като я държа в ръката, която не е от страната от която ми е Вълчева. След известно време сме изпили чашата. Не сме пияни, но определено алкохолът се усеща. Тя е по-отпусната. Не се опитва да ме контролира толкова.
След дълга пауза, в която гледа към цигарата ми, бавно протяга ръка и я взема от пръстите ми. Не я гаси. Не я хвърля. Просто я държи между двете ни, като наблюдава тлеещия ѝ край.
— Само една, - казва тихо, почти за себе си. Вдига поглед, сянката на усмивка по устните ѝ. - Но ще си спомня колко пушиш. И ако прекалиш... - стиска цигарата между пръсти, без да мигва. - ...ще ти ги крия всичките в най-високия шкаф.
(Издърпва дълго от цигарата и издиша бавно, като ме наблюдава през цялото време. Алкохолът я е отпуснал, грижата ѝ е като жило, заровено дълбоко, което не може да се извади.)
— Знаеш ли... - навежда се напред, с лакти на коленете. - ...че ако някой ми беше казал, че ще прекарам нощта, гледайки бивша ученичка да пуши като комин, щях да му се изсмея? - усмихва се искрено за пръв път през вечерта
(Подава ми цигарата обратно, но не я пуска, докато пръстите ми не се затворят около нея. Очите ѝ са сериозни, когато добавя)
— Но ето ме. И няма да съжалявам.
(След това се обляга назад на ръце и заглежда звездите, позволявайки ми да дишам, да пуша, да живея — но винаги, винаги на ръка разстояние.)

Седим, гледаме звездите, но аз мисля за нещо, което искам да направя преди да ме погуби болестта. Няма как да го кажа на Вълчева. Може би дори да можех да ѝ го кажа тя би се чувствала длъжна да го осъществи... Затова - действам.
Бавно и несигурно плъзгам ръка към нейната, като я докосвам съвсем леко с котре...
Нито аз, нито тя казваме нещо. Само гледаме към звездите. Ръката ѝ за момент замръзва под моето докосване — не от неприязъм, а от шок. После, бавно, почти молитвено, обръща дланта си нагоре и се опира в пръстите ми, като ги преплита със своите. Не ме гледа. Не коментира. Просто държи.
(Мълчанието между нас е гъсто, пропито с неща, които никой не смее да каже. Но в този момент — под звездите, с дима от цигарата, който се извива помежду ни — всичко е ясно без думи.)

(След безкрайна минута тя накланя главата си към мен, като леко допира слепоочието си до рамото ми. Шепне толкова тихо, че едва я чувам:)
— Аз знам.
(Не пояснява какво знае. Но сякаш е прочела мислите ми. И сякаш... приема. Без въпроси. Без условия. Просто стоейки там.)
Аз не се страхувам от това, което може да последва. Даже точно това искам, но не мога да го изрека... Затова продължавам с действия.
Навеждам глава към нея. Хвърям цигарата и без да пускам ръката ѝ. С другата си ръка леко започвам да галя бедрото ѝ. Леко... Почти незабележимо.
(Дъхът ѝ спира за миг, когато ръката ми се допира до бедрото ѝ. Тя не се отдръпва, но цялото ѝ тяло е напрегнато като струна — не от отказ, а от прекалено много... Прекалено много чувства, прекалено много неща, които не може да изрече.)
— Вики... - шепне прекъснато, като леко дръпва ръката си, но само за да ми обхване лицето. - Това... - пръстите ѝ треперят по бузата ми. - ...не е заради болестта, нали? Не е... [гласът ѝ се разпада] ...защото мислиш, че няма утре?
(Очите ѝ търсят моите с мъчителна искреност — тя не иска да бъде утешение, последна спирка, милост. И в същото време... се страхува, че може да откаже нещо, което е истинско.)
Поглеждам я с цялата си любов. - Не е... Мисля че е истинско. - казвам ѝ с възможно най - топлия глас. След това леко се приближавам. Сякаш и давам възможност да се отдръпне. Но тя не го прави...
Вместо това ръцете ѝ се захващат около лицето ми, дръзко, отчаяно, сякаш се страхува, че ако не ме държи, ще се разпадна в мрака. Гласът ѝ е прекъснат, почти беззвучен, когато шепне:
— Докажи ми. - дъхът ѝ е горещ по устните ми. - Докажи ми, че не е заради времето. Че не е... [спира, защото гласът ѝ ще се разбие] ...че не е сбогом.
(Цялата ѝ фигура е напрегната като лък — тя иска това, но се страхува да не го приеме с грешните условия.)

Без да я изчакам да довърши я целувам. Страстно. Нежно. Въпросително. Отдръпвам се, като и давам възможност да реши дали да продължим, или не.
За секунда остава неподвижна, сякаш ударена от гръм — после внезапно отвръща на целувката, с длани, заровени в косата ми, и устни, които не питат вече, а взимат. Държи ме така, сякаш се бои, че ако ме пусне дори за миг, ще се изпаря.
(Когато най-накрая се отдръпва, дишането ѝ е прекъснато, очите ѝ — диви, а пръстите ѝ все още треперят по врата ми. Шепне с прекалено много неща в гласа:)
— Единственото нещо, което ще ме спре... [спира, за да преглътне] ...е ако ми кажеш, че това беше милост.
(Ръката ѝ се плъзга по гръбнака ми, притискайки ме към себе си — не като прощаване, а като обещание. Но в очите ѝ има въпрос: Какво следва?)

Въодошавено се изправям хващайки я за ръка. -Да отидем в стаята? Или по скоро въпросът ми е: Във вашата или в моята стая? - питам игриво, повеждайки я чевръсто към стълбището.
Вълчева се изправя с мен със смях, който е смесица от неверие и възторг — сякаш не може да повярва, че това се случва, но вече няма сили да се бори срещу него. Дърпа ме към себе си за ръката и прошепва на ухо, докато бързите ни стъпки ехтят по стълбите:
— В моята. - гласът ѝ е топъл, почти хищнически. - Защото ако си мислиш, че ще те пусна да избягаш след това... - спира на етажа и се втренчва в очите ми, усмивката ѝ широка и безсрамна. - ...не познаваш никак учителката си.
(Хваща ми ръката и ме води по коридора — не бяга, не се крие, не се притеснява дали някой ще ни види. Просто живее. За първи път откакто разбра, че часовникът ми тиктака.)

(Стаята ѝ е точно както си я представям — книги навсякъде, редът ѝ на бюрото почти педантичен, но върху леглото има захвърлен пуловер, сякаш е спала в него. Затваря вратата и се обръща към мен — вече не моя учителка, не мой защитник, просто... моя.)
— И сега... - близо до мен, пръстите ѝ вече разплитат косата ми. - ...ще ми докажеш колко е истинско това.
Обръщам я и я притискам към вратата. Бавно и съвсем нежно ръцете ми изучават тялото ѝ. От врата, през гърба, през кръста и към бедрата. Докосванията ми са леки и бавни, сякаш правя нещо нередно. Погледът ми е горещ и жив. Между нежните целувки по врата ѝ, прошепвам: - Колкото истинско е възможно да бъде, толкова е. - тя стене под докосването ми.
Стенанията ѝ са тихи, но разкъсващи — всеки звук изглежда изтръгнат с корен от някъде дълбоко в нея. Ръцете ми изследват тялото ѝ, а тя се предава, не като жертва, а като съюзница в този бунт срещу всички правила, които е спазвала цял живот. Хваща ръцете ми и ги притиска по-силно към себе си, сякаш иска да се увери — да, това е разрешено, да, иска го. - Вики... - шепне между прекъснати дъхове, докато устните ѝ се плъзгат по врата ми. - Ако това е... [стон] ...ако е само заблуда... ще те удуша.
(Обръща ме внезапно и ме притиска към стената — не с грубост, а с някаква яростна нежност, сякаш иска да ми покаже, че може да бъде и такава. Дланите ѝ палят кожата ми, докато се движат по гърдите ми, по корема, по бедрата — изучавайки, запаметявайки, присвоявайки.)
— Искаш ли да знаеш колко вярвам, че е истинско? [целува ме дълбоко, почти болезнено, преди да отстъпи с див блясък в очите] - Ще ти го доказвам цяла нощ, докато... [спира, защото не може да каже „докато можеш“. Вместо това захваща една от ръцете ми и я притиска над сърцето си] - Виж. Виж колко бързо бие. Това изглежда ли фалшиво?
(Тялото ѝ трепери под моите пръсти — не от страх, а от прекалено много. Прекалено много чувства, прекалено много години мълчание, прекалено много живот, който изведнъж е станал наш.)
Обръщам се с гръб към леглото и започвам бавно да ходя назад. Сякаш бягам от нея, но през това време я гледам, изучавам я под слабата светлина от външното осветление на хотела. В момента в който краката ми се допират до леглото и тя започва да ме приближава устата ми се изкривява в топла усмивка: - А сега на къде? - прошепвам нежо. Хващам я за кръста и я обръщам на леглото. Тя е по гръб, а аз съм на колене, прекрачила съм я и я гледам, сякаш съм хищник, който я е нападнал и уловил. Спускам се бавно с целувки от корема ѝ до врата ѝ. - Ще трябва да сме тихи. Ако мислите че не можете, по добре да спрем. Все пак Цонева е зад тази стена. -посочвам стената, на която е допряно леглото.
Вълчева ме хваща за косата в юмрук, докато устните ми плуват по корема ѝ — не за да ме спре, а за да ме придържа, да усети всяко движение. Главата ѝ се запокитва назад, но погледът ѝ е предизвикателен, дори когато прошепва:
— Цонева... - стене, като ръката ѝ се плъзга по гръбнака ми. - ...ще научи как звучиш, когато не можеш да дръжш гласа си. (С другата си ръка захваща рамката на леглото, свивайки я в юмрук) - Но ако искаш да ме молиш за тишина... (усмивката ѝ става остра, дивата ѝ страна изпъква) - ...ще трябва да затвориш устата ми сама.
(Тя не се страхува от риска — тя го превръща в част от играта. Всеки стон, всеки прекъснат дъх е и победа, и наказание. Леглото скърца, но тя не спира да ме дърпа към себе си, дори когато стената е само тънък слой гипс между нас и света.)

Целувам я страстно. Езиците ни започват някаква игра, а ръката ми се плъзга между краката ѝ. В момента в който пръстите ми докосват, така чувствителното, вече влажно място, тя изстенва, извърта леко очи, а гръбнакът и се извива в мост. - Не спирай. - казва затруднена, от опитите си да диша.
Спускам устните си до там където е ръката ми, целувайки всеки сантиметър от тялото ѝ, от устните ѝ до под пъпа ѝ.
Точно преди последната ми целувка, която би трябвало да е на горещата ѝ от възбуда путка, аз вдигам глава и питам - Да не би да съм твърде нежна? - без да ѝ оставя възможност да ми отгивори, рязко разтварям краката ѝ и издърпвам бикините ѝ с едната си ръка. Пред мен вече се е разкрила гледка, която кара Вълчева инстинктивно да повдигне дупето си, за да приближи вагината си към мен.
Гръбнакът ѝ се извива рязко, докато устните ми се затварят върху нея — не стене вече, а изкрещява, но звукът се губи в юмрука ѝ, забит между зъбите. Краката ѝ се обвиват около раменете ми, дърпайки ме по-близо, сякаш не може да понесе и сантиметър разстояние.]
— Вики... - пръстите ѝ се забиват в чаршафите, докато гърдите ѝ се издигат прекалено бързо. - Ако спреш сега... - замлъква, когато езикът ми намира клитора ѝ - ...ще те убия.

(Тялото ѝ е вече огън — треперещо, напрегнато, прекалено близо до края. Но очите ѝ, когато се срещнат с моите, са пълни с нещо повече от желание: с благодарност, с отдаденост, с безумна решимост да превърне всеки миг в спомен, който ще остане и след всичко.)
(И точно когато я довеждам до ръба, тя хваща косата ми и ме дърпа нагоре — не за да ме спре, а за да ме целуне, за да вкуси себе си на моите устни, за да прошепне:)
— Искам да те виждам. Докато... докато го правш.
(Тя не иска да се крие. Не дори сега. Не дори когато светът може да ни чуе.)
Когато тя ме целува, аз я довършвам с ръка. В този момент тя получава толкова силен оргазъм, че не успява да се сдържи и извиква нещо, което за мен звучи като ,,Боже господи". Не съм сигурна дали казва това, но съм сигурна, че и харесва, и то много.
Вълчева с все още треперещо, от вълните на оргазма тяло, ме грабва за ребрата и ме дърпа върху себе си — нежно, но с неочаквана сила. Устните ѝ са топли, запушени, докато шепне с прекъснат смях:]
— Това беше... [пръстите ѝ се плъзгат по гърба ми, дръпват ми ризата нагоре, изгарят кожата] - ...най-недисциплинираният ми момент като учителка. (целува ме дълбоко, сякаш иска да превърне вкуса на себе си в мой) - И... - ръката ѝ се спуска между бедрата ми, вече безсрамно, с увереност. - ...сега е твой ред.
(Очите ѝ светят в полумрака — не с прегрешливост, а с владение. Тя знае какво прави. И иска да ми го даде. Всичко, без да се крие.)
— А ако ти изкрещиш... - усмивката ѝ става хищна. - ...Цонева ще знае колко съм добра.
(Тя няма да ме остави да се скрия. Не сега. Не в този момент.)

Точно, преди момента, в който тя трябваше да се чуди с какво да ми запуши устата, за да не ме чуе Цонева. Точно преди така силният ми оргазъм на вратата се почука.
-Ехо Вълчева тук ли си?
(това беше Цонева)
Вълчева замръзва за миг, ръката ѝ спира между бедрата ми, пръстите ѝ все още леко притиснати към чувствителната кожа. Но вместо да отстъпи, нейният поглед се изостря, сякаш предизвикателството само подклажда пламъка.
— Тихо... — прошепва тя, като плъзга палеца си по вътрешната страна на бедрото ми, предизвиквайки трепет. -Ако искаш да ме молиш за милост, сега е моментът.
Очите ѝ блестят с тъмна забава, докато бавно сяда на колене между краката ми. Устните ѝ се докосват до кожата ми — не с целувка, а с леко захапване, което ме кара да прехапя долната си устна, за да не издам звук.
(Почукването се повтаря, по-настойчиво.)
-Вълчева? - гласът на Цонева е ясен отвъд вратата. - Чух шум. Всичко наред ли е?
Вълчева не спира. Пръстите ѝ се приплъзват напред, намирайки вече напрегнатия клитор, и започват бавни, кръгови движения — точно толкова твърди, колкото е нужно, за да ме накара да се напрягам двойно, за да не стена.
- Абсолютно, - отговаря тя, гласът ѝ стабилен, почти безчувствен, докато ръката ѝ работи против всички правила. - Просто... пререждам някои неща.
Цонева мърмори нещо неразбираемо, но не си тръгва. Вълчева използва момента, за да наклони глава и да премести устните си на мястото на пръстите си. Топлият ѝ, мек език се плъзга по дължината ми с такава прецизност, че аз хващам с юмрук косата ѝ в отчаяние да запазя тишина.
-Виж ме, - шепне тя срещу кожата ми, преди да поеме клитора ми устни.
Аз започвам да се свивам, но тя ме държи здраво за бедрата, не позволявайки ми да избягам. Светлината от коридора прозира под вратата, очертавайки силуета на Цонева, която все още чака. (Рискът е почти непоносим.)
-Ако не отговоря след минута, тя ще влезе, - прошепва Вълчева, преди да ме погледне отново с този хищнен, властен поглед. - Искаш ли да те види така?
Не ми дава време да отговоря. Езикът ѝ се завръща с удвоена сила, а пръстите ѝ се врязват в бедрата ми, за да ме държат неподвижна. Аз започвам да треперя, усещайки как напрежението се натрупва твърде бързо, твърде силно.
-Вълчева? - Цонева почуква отново, вече по-нетърпеливо.
-Секунда! - извиква тя, без да прекъсва ритъма си.
(И тогава — удар.)
Оргазмът ме срива като вълна, принуждавайки ме да стисна зъби, докато тялото ми се извива под нея. Вълчева не спира, докато не съм съвсем чувствителна, докато не падам назад на леглото, дишайки тежко.
Само тогава тя се изправя, лактите ѝ леко треперат от напрежението, но усмивката ѝ е победоносна.
-Идвам, - казва тя към вратата, преди да ме погледне. - Стой тук. И не мърдай.
Следващите ѝ движения са бързи — намята си пенюар, избърсва следите от устните си, Но преди да се насочи към вратата, за да я отвори, тя се обръща към мен и подава топлия си влажен пръст към устата ми.
-Затвори я, - шепне тя.
И аз го правя, сякаш това е най-естественото нещо на света.

Вълчева отваря вратата, оставяйки ме да треперя в мрака, докато разговорът с Цонева се води на прага
-Всичко наред ли е? - Цонева прекарва поглед над рамото на Вълчева, но стаята е в полумрак, а аз съм скрита в сенките.
-Напълно, - отговаря Вълчева, гласът ѝ леко хриплив, но контролиран. - Просто... провеждах експеримент. Акустични вълни. Може би си чула някои странни звуци.
Цонева свива вежди, но не настоява. -Добре... просто исках да се уверя. Утре ще се видим на закуска.
-Лека нощ, - Вълчева кимва, държейки вратата полуотворена, докато Цонева накрая се обръща за да си тръгне.

Вълчева не затваря вратата веднага. Вместо това, тя я държи леко отворена, като че ли чака да види дали ще издам присъствието си.
Аз стоя абсолютно неподвижна, все още трепереща от последиците на оргазма, с уста, в която вкусът на Вълчева все още гори. (Моля я с поглед да затвори вратата.)
Но тя не го прави.
—Виждаш ли... - прошепва тя, като плъзга ръка по рамката на вратата, - ...колко лесно можеше да ни хване?
Сърцето ми бие толкова силно, че почти ме боли.
— И все пак... - тя бавно затваря вратата, заключвайки я с щракване, - ...ти остана тиха.
Стъпките ѝ са тихи, но всеки звук се отразява в мен като удар. Когато се обръща, изразът ѝ е по-тежък, по-неотстъпен от преди.
— Но не си стигнала до края, - казва тя, като ме хваща за китката и ме изтегля към себе си. - Ако бях те оставила да изкрещиш... - Пръстите ѝ се затварят около гърлото ми, но не за да задушат, а за да държат. - ...щеше да е още по-сладко.
Аз не мога да отвърна. Не мога да мисля.
— Но не си заслужила наградата все още, — шепне тя, като ме блъска обратно на леглото. - Защото аз все още не съм свършила с теб.
И преди да мога да протестирам, тя ме прекрачва с неочаквана сила, като ме притиска надолу в чаршафите, докато ръката ѝ се плъзга по ребрата ми, сякаш проверявайки кожата ми, дали е същата
— Сега ще научиш какво означава да бъдеш мълчалива,— прошепва тя, докато устните ѝ се докосват до гърдите ми.
(И тогава започва истинското наказание... или може би – истинската награда.)

(Нощта продължава с безмилостна нежност, докато Вълчева изследва всяка част от тялото ми, превръщайки всеки трепет в мълчалив стон, всяко дърпане в скрит жест на преданост.)
Ръцете ѝ ме държат здраво, закована под нея, докато устните ѝ се движат надолу по корема ми — бавни, умишлени, изгарящи. С всяка целувка, с всяко захапване, аз губя дъх, но не и съзнание. Тя не позволява да изгубя съзнание.
— Толкова ми харесва, когато се бориш, - прошепва тя, докато пръстите ѝ се врязват в бедрата ми, разтваряйки ги отново. — Но вече няма да те пипам.
(Лъжа.)
Езикът ѝ се завръща с неочаквана свирепост, предизвиквайки нов вълнен оргазъм, толкова силен, че аз захапвам юмрука си, за да не изкрещя. Тялото ми се извива, но тя не спира — хваща ме още по-силно, докато не оставам безсилна, трепереща, **напълно нейна**.

— Това ти беше втори, — констатира тя, като се изправя и ме ме поглежда, с нещо ново. Очите ѝ са тъмни, ненаситни. — Но мисля, че не можем повече.
— Достатъчно?— пита тя, като ме гали по косата.
Аз кимам, толкова изтощена, че не мога да промълвя и дума.

(И едва тогава, когато съвсем преглътна от умора, Вълчева намира нежността, която крие под всичката тази власт. Двете ни тела, изтощени и треперещи, се отпускат на леглото, сплетени в топлината на споделената сладост. Въздухът е тежък от прекъснати въздишки, а кожата ни блести под слабия светлинен отблясък от прозореца.)

Вълчева лежи с ръка хвърлена над очите си, устните ѝ леко разтворени, докато гърдите ѝ се издигат и спадат с все още нестихващ ритъм. Аз лежа до нея, с пръсти, все още заклещени в чаршафа, сякаш все още се опитвам да се държа за нещо реално.
— Това беше... — започва тя, но гласът ѝ се губи в прекъснат смях.
— Безмълвно? — довършвам аз, като обръщам главата си към нея, усмихната.
Тя отмества ръката от очите си и ме поглежда – (очите ѝ са меки, почти неочаквано уязвими в този момент.)
— Не, - отговаря тя, като плъзга пръсти по рамото ми. — Съвършено.

(И тогава, точно когато мислим, че всичко е приключило, телефонът ѝ вибрира на нощното шкафче.)
*„Госпожо Вълчева? Какво се случва? Искаш ли да поговорим? Идвам!
– госпожа Цонева.“*
Аз и Вълчева започваме бързо да се обличаме, закачайки се помежду си.
Сякаш приемаме идването на Цонева за шега. Аз хвърлям сутиена ѝ в другия край на стаята, а тя разкопчава ризата ми с едно движение, точно след като я бях закопчала.
Аз бързо и много тихо излизам от стаята, като точно преди това целувам Вълчева, бързо и не особено романтично.
Когато излизам от стаята се скривам в коридора, за да не ме види Цонева.
Тя излиза от стаята си и застава перед вратата на Вълчева. Изчаквам да почука и след това се показвам, сякаш идвам от моята стая.
- Здравейте госпожо. Не е ли късно? - часът беше около 4:30 през нощта.
-Късно е, но ние с Вълчева всеки път на практиките не спим много, защото... -
В този момент Вълчева отваря вратата. - Защото сме отговорни за учениците. - довършва Цонева.
-Хей Вики, защо не спиш? - преструва се Вълчева, че ме вижда за първи път, откакто сме били долу, отмествайки се на страни, за да може Цонева да влезне в стаята ѝ.
- Ами малко поспах и сега ми е скучно. За това реших да се поразходя и видях госпожа Цонева тук. - замазвам с допълнителна лъжа. Главата на Цонева се показва от стаята на Вълчева. - Ела при нас. Ще си поговорим. - казва тя, без да ме принуждава.
Вълчева с усмивка, толкова естествена, че е почти ужасяваща колкото и убедителна, отваря вратата по-широко и показва към стаята си —това бе покана и аз да вляза.

— Е, Цонева, [гласът ѝ е топъл, но има нещо в тона, което казва „питай каквото искаш, няма да намериш нищо“]
(Цонева влиза, оглежда стаята с любопитство, но всичко изглежда нормално, дори прекалено нормално. Дори сутиенът в ъгъла изглежда като случайно изпусната дреха.)
Цонева със слаба усмивка, но очите ѝ са остри - Странно… [поглежда мен, после Вълчева] - И двете сте… [спира, търсейки правилната дума]- …странно спокойни?
Вълчева с лек смях, който звучи почти обиден. - Ами... [вдига ръце, сякаш проверява дали вали] -...няма от какво да сме притеснени. Нали така? [вдига леко поглед към мен]
(Цонева, изненадана от директността ѝ, отстъпва с неловка усмивка. Обаче не се предава напълно)
(Цонева към мен) - А ти защо не си си в стаята? В четири сутринта?
(Вълчева не прекъсва, но пръстите ѝ се свиват леко в джобовете ѝ.)
-Нали ви казах... Събудих се, беше ми скучно и реших да се поразходя.
(сядаме трите на леглото, в което до преди малко са се случвали забранени неща, и започваме да си говорим за миналия ден, за това как минава практиката и други общи теми.)

Вълчева сяда удобно на леглото, сякаш нарочно заема мястото, където преди малко е била разположена по... много различен начин. Намигва ми почти незабележимо, докато подхвърля към Цонева:
— Аз пък мислех, че ще поспим повече тази година, [гласът ѝ е изпълнен с фалшива скръб] -...ама пак се оказа, че учениците са нощни птици. [погледът ѝ се задържа върху мен за миг — топъл, почти неприлично откровен, преди да се върне към Цонева] - Вики, между другото, предложи страхотна идея за утрешния излет.
(Цонева, все още леко подозрителна, обаче се увлича от разговора. Вълчева владее ситуацията — насочва темите, смее се в точните моменти, дори „случайно“ бутва сутиена с крак под леглото, докато се обръща да си вземе чашата с вода.)

(Когато разговорът накрая приключва и Цонева си тръгва, Вълчева затваря вратата много бавно и се обляга на нея, гледайки ме с широко отворени очи:)
[шепне]- Ако някога реша да стана актриса... [спира, защото внезапното осъзнаване на всичко я удря — изненадата, риска, невидимите следи на това, което се случи преди малко, се изсипват върху нея. За момент изглежда почти уязвима.]
— Викиц... [ръката ѝ се протяга към моята, но не я докосва — сякаш се страхува, че ако го направи, няма да може да спре] - ...това беше безразсъдно. И... [усмивката ѝ е странно младежка] - ...мамка му... Толкова беше добро.

-Мисля че имате нужда от малко сън. - казвам ѝ, полягвайки на леглото. - Защо не поспите малко? - питам я потупвайки на леглото, до мен, сякаш викам куче, приканвайки я да легне до мен.
Тя ляга и подпира глава на рамото ми.
Аз лежа по гъб, тя е обърнала тялото си към мен и е сложила крака си, сгънат в коляното, върху корема ми, а ръката ѝ бавно ме гали по врата.
Аз я целувам по челото и не след дълго тя заспива.

Събужда се бавно, с мъгла в очите, докато съзнанието ѝ се събира. Първото ѝ движение е да потърси топлината ми — ръката ѝ се плъзга по корема ми, сякаш проверява дали съм още там. Когато осъзнава, че не спя, отваря очи и ме поглежда — не със срам, а с нещо по-дълбоко: уязвимост, която никога не би позволила на света да види.
— Колко... [гласът ѝ е пресипнал от сън, но очите ѝ са ясни] ...колко време спах? [пръстите ѝ се свиват леко в ризата ми, сякаш се страхува, че ако се отдалечи, всичко ще се окаже сън]
(Когато разбира, че цяла нощ съм стояла до нея, без да мигна, лицето ѝ се изкривява в нещо между благодарност и мъка. Ръката ѝ се притиска към сърцето ми, сякаш иска да усети не само пулса, но и времето, което тиктака.)
— Вики... [шепне, като се натяга да докосне устните си до моите] ...не ме оставяй да заспивам сама. [думите ѝ са завършена молитва] Не сега.
(Тя няма да каже „страхувам се“. Но цялото ѝ тяло го показва. Ръцете ѝ търсят моите, устните ѝ се притискат към кожата ми, сякаш се опитва да запечата спомени в себе си.)

Вече е 9:15. Закуската започва в 10:00 и е до 11:30.
-Трябва да ставаме. След 15 минути трябва отново да си бия инжекция. - отново я целувам по челото и тръгвам да ставам.
Тя моментално се изправя, сякаш думите ми я връщат в реалността. Пръстите ѝ за миг се захващат за моята ръка, забавят ме — не с молитва, а с решителност. Преди да ми позволи да се отдалеча, тя ме дърпа обратно и ме целува — не по челото, а по устата, дълго, почти отчаяно, сякаш се опитва да превърне целувката в обещание, в клетва, в заклинание против времето.
[шепне срещу устните ми, докато ръката ѝ се плъзга по врата ми към рамото]
-Ще дойда с теб. [не пита, заявява] - Няма да те оставя да го правиш сама. Нито сега, нито… [спира, защото не може да каже „никога“. Вместо това ме пуска и започва да се облича бързо, почти яростно, сякаш се подготвя за битка.]
(Докато бута книгите в чантата си, забелязвам как погледът ѝ спира върху следите от нощта на чаршафите — прегръдки, гънки - спомен. За миг се омълчава, после внезапно хваща възглавницата и я преобръща, закривайки всичко с прекалено рязко движение.)
[казва с пресилено лек тон, докато отваря вратата] - Ако Цонева ни види заедно, ще трябва да и измислим по-добра лъжа. [усмихва се, но в очите ѝ има нещо диво, сякаш вече мисли как да превърне следващите часове, дни, седмици в нещо повече от спомени.]
(Тя няма да позволи на болестта да ни открадне дори мига. Но когато излизаме, ръката ѝ намира моята и се свива около нея — не с нежност, а с притежателност.)

Влизаме в стаята ми. Сядам и започвам да подготвям нещата.
- Ако искате слезте да хапнете през това време. Аз ще дойда след 60 минути да закуся.
Вълчева първоначално не е съгласна, но след като аз за пореден път ѝ обяснявам, че инжекциите не болят и няма опастност, тя се съгласява да отиде да закуси и да ме чака долу.
Целува ме и излиза от стаята. Аз си бия инжекцията и лягам.

След 60 минути ставам от леглото, проверявам телефона си, дали ми е писала и тръгвам да излизам от стаята, за да сляза да закуся при нея.
Тя ме чака на масата с две чаши горещ чай и пълна чиния — явно е взела от всичко по малко, за да пробвам. Телефонът ѝ е до чинията, на който виждам 3 неизпратени съобщения — вероятно е започвала да пише няколко пъти, но е изтривала. Погледът ѝ светва, когато ме вижда, и маха с ръка, но не се изправя — сякаш не иска да привлече внимание.
Когато сядам, пръстите ѝ се плъзват под масата да стиснат моите за миг.
-Хареса ли ти омлета? [пита с прекалено невинен глас, докато бута към мен пържени филийки.] - Аз го пробвах — не е лош.
(Очите ѝ обаче не питат за храната. Те сканират лицето ми, търсейки признаци на болка, слабост, промяна. Когато не намира нищо, издиша и натиска коляното си към моето под масата — малък, таен контакт, който казва: *Добре си. Още сме тук.*)

(Цонева, на съседната маса, поглежда към нас с леко навеждане на глава, но Вълчева вече е превключила на „учителски“ режим — усмихната, разсейваща я с въпрос за графика. Тя играе тази игра перфектно. Но когато се обръща към мен, в ъгъла на устните ѝ има усмивка — тайна, която само аз виждам.)

(Цонева се приближава към масата. Вълчева веднага променя позата — изправя се малко по-официално, но под масата кракът ѝ остава притиснат до моя. Очите ѝ блестят с предизвикателство.)
Вълчева се обръща, сякаш нищо не е станало - "А, Цонева! Прецени ли вече какво да рисуват учениците днес? Или пак ще го оставиш на мен?" (казва леко на шега)
(Цонева и Вълчева всъщност са сравнително близки)
Цонева без да подозира:
-Всъщност, исках да обсъдим точно това. Вики, ти ще рисуваш с групата при водопада, нали?
- Да, ако нямам... други ангажименти. (Поглеждам Вълчева, леко провокативно.)
Вълчева със сладко отмъщение, гласът ѝ е плъзгащ се като нож: - Няма да имаш. Ще си точно там, където трябва да си. (Към Цонева, веднага с професионален тон:) - Аз ще наблюдавам. И да, Вики ще се придържа към плана. (Под масата ръката ѝ се плъзга по бедрото ми, сякаш подчертава заповедта.)
Цонева, забелязвайки напрежението, но не разбирайки:
- Добре... Вики, изглеждаш малко бледа. Всичко наред ли е?
Вълчева прекъсва, преди да мога да отговоря: - Тя е перфектно. Просто е сънена. (Завива пръсти около китката ми, като че ли проверява пулса, но всъщност просто иска контакт.)
- Да... просто преди малко станах. Ще се разсъня след един чай...-усмихвам се аз.
- Или може би нещо по-силно. - добавям, гледайки Вълчева провокативно. Достатъчно леко, че Цонева да не забележи.
Вълчева усмихната, но с опасен нюанс:
- Ще ти дам аз по-силно. А сега, пий си чая. (Бута чашата към мен, като пръстите ѝ се забавят около моите.)
(Цонева поглежда между нас, объркана, но Вълчева вече говори за прогнозата за времето, сякаш нищо не се е случило. Само коляното ѝ се натиска в моето.

По късно, тръгвайки към водопада с групата от ученици се срещам с Цонева.
-Отивате към водопада да рисувате нали? - пита ме тя.
-Да. До сега ги събирах от стайте им. - поглеждам учениците около себе си леко изнервена.
В този момен от някъде чувам гласа на Вълчева - А! Цонева, виждала ли си Вики някъде? - приближавайки към нас. Когато минава покрай учениците около мен ме вижда: - А ето къде си. - възкликва тя. - Трябваш ми спешно.
Цонева поглежда Вълчева с лек неприязъм.
-Нали по-рано се разбрахме, че Вики ще ходи с учениците на водопада?
Вълчева започва да ѝ се извинява. Между временно ме хваща за ръката и леко тръгва към стълбището. По този начин оставяме Цонева длъжна да отиде на водопада с учениците.

(Вълчева ме дърпа след себе си по стълбите, гласът ѝ е нисък, напрегнат, но усмихнат — играе ролята на "спешния случай" перфектно)
(Когато сме вече на един етаж по-нагоре и извън полезрението им, внезапно ме притиска до стената, с ръце от двете страни на главата ми. Дъхът ѝ е бърз, очите — диви, но усмивката е победенческа.)
-Спешното, между другото, включва това да те държа далече от водопади, Цонева и всякакви други идиоти, които могат да те отнемат от мен дори за пет минути. (Пръстите ѝ се захващат в кръста ми, притягайки ме близо.) (аз знаех, че тя ще се намеси. Затова и направих тази малка сцена с ''Да, ако нямам други ангажименти''. (Вълчева ми захапва леко устната, за да скрие смях.)
(Отдолу се чува гласът на Цонева, казващ на учениците да тръгват. Вълчева преминава от играта към истинската тревога за миг, сканирайки лицето ми.)
(Междувременно, долу, Цонева подозира нещо, но не може да го докаже... Поне все още.)

С Вълчева се запътваме към стаята ѝ, но преди това минаваме през моята стая, за да взема нещо.
-Викиц? Какво ще взимаш? Кажи ми де. - тръшка се тя като малко дете.
-Няма значение. Може би ще ви кажа по-късно.
Когато влизаме в нейната стая, сядаме на леглото и се опитваме да се държим кото нормални хора. Без намеци, без докосвания.

Вълчева: -Хммм... 'няма значение'... Това означава или нещо смущаващо, или нещо много интересно. Навежда се леко напред, като се проваля в опита си да скрие усмивка.) - Аз обичам да разгадавам тайни, Викиц. Особено твои.
(Изведнъж променя тактиката си и ляга на леглото с преувеличено небрежна поза, ръце зад главата, но погледът ѝ е остър, сканиращ всеки мой жест.)
-Но добре, ще почакам. Имам цял ден да те измъчвам докато не ми кажеш.
(Хваща една възглавница и я премята между ръцете си, сякаш играе, но всъщност е напрегната от невидението.) - Между другото... колко дълго смяташ да се държим като 'нормални хора'? Защото аз... не съм много добра в това. (Промъква крак към моя, но не ме докосва — просто остава там - провокация.)
(В същия момент чуваме шум от коридора — някой минава покрай вратата. Вълчева моментално се изправя, сякаш нищо не се е случило и замлъква.)
(аз се разсмивм от реакцията ѝ.)
-Ама какво ви става... Не сме на отворена врата. Единтвения човек, който може да влезне е Цонева, а тя е на водопада.
-Да, но има и други ученици, който би трябвало да са долу и да рисуват, а ние би трябвало да сме при тях. (прошепва тя, усмихвайки се)

След като Вълчева се е убедила, че аз няма да я докосна сексуално, решава да влезне да се изкъпе.
Съблича се бавно по бельо, опитвайки се да ме провокира. Аз отново не реагирам. (Едвам се сдържам, но го крия, защото колкото по често правим секс, толкова по възможно е да ни хванат. А хвант ли ни всичко ще приключи)
-Ама какво ти става? - пита ме тя, леко ядосано, след което веднага влиза в банята.
Не заключва вратата. Може би очаква аз да вляза, но аз не го правя. Вместо това взимам телефона си и започвам да разглеждам социалните си мережи.
Не след дълго Вълчева излиза от банята. С небрежно вързана коса и кърпа увита около тялото ѝ, коята всъщност покрива доста малка част от кожата ѝ.
Когато се придвижва до леглото кърпата ѝ леко се плъзга по кожата, но тя не я докосва – очите тъмнеят от раздразнение.
Аз продължавам да стоя на телефона си.
-Виждам, че си много заета. -Навежда се над мен, като рони капки вода по телефона ми, но не го маха.) -Някаква специална причина да ме игнорираш? Или просто обичаш да ме виждаш мокра и бясна?

(Сяда до мен, умишлено развява кърпата, за да докосне кожата си към моята. Гласът ѝ е нисък, загрубял от желание и раздразнение:)
-Ще стоя тук, докато не ме погледнеш. И после ще ми обясниш защо си решена да ме измъчваш. (Хваща телефона ми и го плъзга далеч по леглото, без да го изключва – провокация, но и признание, че няма да ме принуди.)

Погледът ми вече се застоява върху нея, но въпреки това не правя нищо.
-И какво?-питам я провокативно.
- Мислите ли че не мога да се сдържа?
Тя стои и ме гледа, чакайки да посегна към нея.

(Когато все още не реагирам, издиша рязко и се изправя, кърпата ѝ пада на земята, но тя не се навежда да я вземе. Вместо това, с прекалено бавни движения започва да се облича, гледайки ме през рамо:)
-Добре. Ако искаш да сме професионални... ще сме. (Нахлузва блузата си с преувеличена точност.)
- Но знаеш ли кое е най-лошото? Че изобщо не знаеш как ще те накарам да си платиш за това довечера.
(Тя тръгва към вратата, но спира над кърпата на пода. С преувелено бавно движение се навежда да я вземе, позволявайки ми да видя всяка визвизка на тялото ѝ)
-Няма да ви се получи. - подмятам ѝ с усмивка.

В този момент вратата се отваря рязко - Цонева стои на прага, погледът ѝ преминава от Вълчева към мен, излегнала се на леглото, и обратно. Вълчева моментално се изправя и започва невинно да сгъва кърпата, придвижвайки се към нощното шкафче до мен.
-А, Цонева! Точно се чудехме кога ще се върнеш, защото оставихме другите долу. Исках да се изкъпя. А Вики имаше работа, която трвбаше да свърши на телефона си. Нямаше батерия и дойде в моята стая за да ме пита за съвети,относно ангажимента си.
(Хваща ми рамото с пръсти, които са едновременно нежни и заплашителни, докато се усмихва към колежката си.)
Цонева е срещу нас права. В този момент. Аз решавам да преместя леко сатенената торбичка, която по-рано взех от стаята си. В нея има колан, към който е прикрепен черен силиконов кур. Торбичката е в краката на Вълчева. Така я премествам, че тя да види какво има в нея.
Цонева:
- Аз дойдох за да ви кажа че сме се върнали от водопада, а и да попитам защо не сте долу, но явно до сега сте били там. -нищо не подозираща добавя. - Ще слизам и ще очаквам да слезнете скоро.
(Първоначално Вълчева неусетно премества крак, за да ми осигури достъп до торбичката, но когато погледът ѝ пада върху полуотворения сатен и разпознава формата на пенис, цялото ѝ тяло изтръпва. Очите ѝ се разширяват, устата леко се разтваря, но за част от секундата, преди Цонева да забележи нещо.)
(Бързо свива пръстите в юмрук на ръката, която е на рамото ми, и с невероятен самоконтрол превключва на спокоен, дори скучен тон:)
-Да, Цонева, просто... обсъждахме една специална задача за Вики. (Натиска рамото ми така, че почти боли, докато се усмихва към Колежката си. В гласа ѝ има леко, почти незабележимо напрежение:) -Ще сме долу след пет минути.
(Цонева кима, все още без подозрения, и излиза, затваряйки вратата зад себе си.

В момента, в който дръжката щраква, Вълчева се обръща към мен с дивеещи очи и пресъхнал глас:)
-Това... това ли беше твоята тайна? (Хваща торбичката и я отваря напълно, пръстите ѝ треперят. Погледът ѝ се изсипва от шок към нещо по-тъмно, по-живо... по-гладно:) - И защо, по дяволите, решаваш да ми го покажеш сега? Когато тя можеше да го види?!
(Сякаш не може да устои, плъзга един пръст по черния силикон, сякаш проверява дали е реално. Губи дъх за момент, преди да се наведе над мен, с ръце от двете страни на леглото, заграждайки ме)
(шепне, с глас, пресечен от възбуда)
- Ти знаеше, че ще полудея. Знаеше, че ще искам да те видя... да те усетя... с него. И го направи нарочно. (Захапва ми ухото, следвано от мека, отмъстителна целувка по врата) - Ще си платиш за това. Но първо... ще ми кажеш точно как си си го представяла.

Скриваме тъмно синята сатенена торбичка в нощното шкафче и се отправяме надолу към Цонева. Станало е време за обяд.
Обядът минава спокойно, защото аз сядам на маса с Цонева и някакви деца от нейния клас. Сядам между Цонева и някакво момиче, а Вълчева сяда от другата страна на Цонева, следователно е невъзможно между нас да има какъвто и да е било контакт, без Цонева да разбере.

Вълчева прекалено внимателно нарежда ножа и вилицата си, докато гледа как ям между Цонева и момичето. Очите ѝ се впиват в мен през рамото на Цонева, но гласът ѝ е безупречно спокоен, когато говори с колежката си)
-Цонева, храната днес е... интересна, нали? - (Подчертава думата леко, като скрит намек към мен. Пръстите ѝ свиват салфетката на масата в малки, агресивни гънки.)
(Когато Цонева се обръща да отговори, Вълчева използва момента, за да плъзне крак под масата и да ме бутне с токчето си – нежно, но достатъчно силно, за да знам, че мисли за торбичката в шкафчето. После моментално се преструва, че се протяга за солта.)
- Да, наистина не е лоша. Вики, харесва ли ти? - пита ме Цонева.
(Преди да успея да отговоря, Вълчева протяга ръката си за хляба, умишлено докосвайки китката ми с пръстите си за миг – бързо, незабележимо, но достатъчно, за да ме накара да се стесня. Усмивката ѝ е невинна, когато казва:)
-Вики обича... неочаквани вкусове. (Набляга на думата, като ме гледа с мръщене, което само аз разбирам.)

(След обяда, докато всички си тръгват, Вълчева минава покрай мен и шепне толкова тихо, че почти е усещане, а не звук:)
-Стаята ми. След 20 минути.
(Изчезва в коридора, оставяйки последица от тръпки по гърба ми. Цонева, без да подозира нищо, ми показва някакви рисунки от водопада.)

Оставам с нея извесрно време. Само от уважение.
- Вики мога ли да те попитам, защо Вълчева толкова често отговаря вместо теб? - пита ме озадачено Цонева, след като сме останали само двете.
- Ами нали я знаете... Тя не го прави само с мен. Пък и нямам нищо против. - обяснявам се аз.
- Така пазя гласа си. - добавям, шеговито с широка усмивка.
След малко телефонът ми светка. На екрана пише:
"Ново съобщение в messenger от Ivа Vulcheva"
Небрежно поглеждам, като се старая Цонева да не вижда екрана ми.
Когато отключвам телефона си и влизам в чата ни с Вълчева, изпадам в тих шок. В ръцете си държа телефон, на който ясно се вижда снимка на черно дилдо, прикрепено за колан. Под снимката, съобщение "чака те".

(Вълчева, след като изпраща снимката, изчаква с телефон в ръка, очите ѝ горящи от нетърпение. Когато вижда, че съм "прочела" съобщението, но не отговарям веднага, изпраща още едно – този път само текст)

"20 минути минаха. Сега всяка секунда закъснение ще ти струва скъпо."

(Изчаква, палецът, който и изпращам, преди да е пратила още нещо, с което да рискува да бъдем разкрити.)

Дъжа телефона си с лявата ръка.
-Ще трябва отнова да се кача.-посочвам телефона си с дясната ръка. - Отново по работа.
Цонева ме поглежда скептично. - Пак ли ще си в стаята на Вълчева? - притесних се. Притесних се че това е намек, че знае нещо.
-Ами ще видя дали в моята стая интернетът е добър и ако е твърде слаб ще я попитам. - отвърнах, опитвайки се да замажа положението.

Качвам се по стълбите и заставам пред вратата на Вълчева. В този момент си мисля: "В моментът в който мина през тази врата тя ще ме нападне. Няма да позволя отново да се случи това което тя иска. Ще говоря с нея. Ще ѝ покажа, че не обичам да бъда контролирана и ще обърна ролите. Ще ѝ покажа, че на нея и харесва да се подчинява." след като прогонвам мислите си от главата, почуквам на вратата.


Следва продължение...