Около 2 месеца, след като Яна и Вълчева вече знаят че пиша книга. Докато двете с Вълчева сме навън, на разходка. На мен ми звъни Пресияна.
-Здравей Вики. Отдавна не сме се виждали, искаш ли да се съберем нашата си компания на кафе?
-Звучи страхотно, ти ли ще питаш останалите?
-Вече им звънях. Валани и Юли са съгласни за днес. Аз и Марин също. Остава, само да звънна на Вълчева да я питам дали е свободна и евентуално на Яна.
Отговорът ми е :
-Супер. Аз съм съгласна, когато и където се разберете. И ще се радвам ако Яна и Вълчева могат да дойдат.
В този момент Вълчева, след като чува името си, ме поглежда озадачено.
След като затварям телефона, се обръщам към нея:
-Очаквай Преси да ти звънне или да ти пише, с предложение за кафе, както преди се събирахме.
Вълчева спира да върви и ме хваща за ръка, като ме дърпа леко към себе си.
-Вики...— казва тя, с лек притеснен тон, — сигурна ли си, че искаш да дойда? Аз... няма да съм просто бивша учителка там. Ако дойда, всички ще ни наблюдават.
Очите и търсят моите, сякаш проверява дали наистина разбирам риска.
Аз стискам ръката ѝ и се усмихвам:
-Ще се преструваме, че няма нищо между нас.
Тя се усмихва и поклаща глава:
-Добре, ще дойда. Но само ако и Яна е там, за да ни помага да се крием.
Смеейки се, вадя телефона и пиша на Яна:
-Преси организира кафе с класа. Ще дойдете ли?
Отговорът идва почти веднага:
-Тя вече ми писа. Приех. Предполагам че и Вълчева е поканена, затова ще дойда, за да ви помогна с прикритието.
Вълчева, която наднича над рамото ми, избухва в смях:
-Тя е невъзможна.
Аз кимвам с преувеличена тъга:
-Да, но ни помага.
Срещата е уговорена за същия ден в любимото ни кафене.
Когато Вълчева получава съобщението с покана за кафе от Преси, отговорът ѝ е:
*-Яна вече ми звънна и ми каза че сте я поканили. Ще дойда,да ви видя.*

Пристигаме с Яна малко по-рано, за да заемем удобна маса в ъгъла. Вълчева трябва да дойде след 10 минути – умишлено закъснява, за да изглежда случайно.
Яна се обръща към мен, свивайки вежди:
-Помни, аз ще съм буферът ви. Ако някой започне да се съмнява, ще ги отклоня.
Вдигам вежди:
-Как точно?
Тя хвърля хитра усмивка:
-Ще сменя темата небрежно. Ще им отвлека вниманието.
Преди да успея да реагирам, групата се появява. Пресияна е първа – върви ръка за ръка с Марин, както винаги. Валани и Юли са зад тях, спорещи весело за нещо.
-Викиии! – Преси ме прегръща силно. - Колко отдавна не сме се виждали!
Очите и веднага забелязват Яна:
-О, и вие сте тук! Чудесно!
Марин подава ръка на Яна с учтива усмивка: - Госпожа Яна, винаги е удоволствие.
След като всички от групата са се настанили около масата, вратата на кафенето се отваря и влиза Вълчева. Всички се обръщат към нея, изненадани.
- Вълчева! – Юли пръв я поздравява.
Тя се усмихва професионално:
-Здравейте. Толкова се радвам да ви видя.
Валани бързо почиства масата:
-Сядайте! Какво ново при вас?
Вълчева сяда до Яна, умишлено оставяйки разстояние между мен и нея. Но когато никой не гледа, кракът ѝ леко се допира до моя под масата.
Пресияна, винаги най-любопитната, навежда глава:
-Вълчева, как сте започнали да се виждате с бившите си ученици?
Яна бързо се намесва, преди Вълчева да отговори:
-Аз я поканих. Вики и аз станахме близки, а госпожа Вълчева беше голяма поддръжка на всички ни.
Марин кима със съгласие:
-Наистина, тя винаги беше най-добрата ни учителка.
Вълчева благодари с лека усмивка, но аз виждам как ръката и се свива около чашата.
Разговорът тече леко, докато сервитьорката носи поръчките ни.
Пресияна, с нейната безкрайна любопитност, не може да устои:
-Вики, ти винаги си била най-близка с госпожа Вълчева и госпожа Драгомарова. Всички го забелязвахме, даже се шегувахме, че си тяхната любима ученичка.
Марин кима, добавяйки:
-Да, особено когато започна да пропускаш часове по литература, а пак имаше добри оценки.
Аз се изсмивам, докато Вълчева незабележимо си подпира кракът до моя.
-Просто бях отворена към тях, — казвам небрежно, — А Вълчева ме разбираше, когато никой друг не го правеше.
Яна, която досега мълчаливо наблюдава, се намесва с усмивка:
-Вики беше... специална. Всеки учител има такъв ученик, с когото се свързва повече.
Валани, която досега е мълчала, подава глава: - Но защо точно тя? Винаги съм се чудила...
Вълчева, професионално спокойна, отвежда поглед към чашата си:
-Вики имаше начин да задава въпроси, които ме караха да мисля,че това е рядкост.
Яна, умело отклонявайки вниманието, добавя:
-И аз лично ѝ благодаря, че в 12-ти клас, сподели с мен нещо лично, след което я почуствах по-близка.
Никой не задава въпрос, за какво става дума.
Пресияна, обаче, не се отказва:
-Вики, ти обаче сега си толкова близка с тях. Дори след като завърши... Това не е ли малко странно?
Аз вдигам рамене, докато Вълчева много внимателно си поставя ръката на коленете, за да скрие притеснението си:
-Приятелствата понякога продължават. Освен това, те са най-добрите критици на това, с което съм се захванала.
Валани на шега, без да подозира, че ще позне:
-Какво? Да не си започнала да пишеш книга? - след което се разсмива.
-Няма значение... - отвръщам аз, докато се смея, прикривайки притеснението си от това, че е познала. Поглеждам скришно към Яна и Вълчева, и те тогава започват да се смеят леко.

Смехът ни е прекалено синхронизиран, прекалено нервен. Пресияна спира да дъвче кексчето си и насочва поглед към мен с внезапна интуиция:
-Чакай... наистина ли пишеш книга?
Марин спира чашата си на половин път до устата. Въздухът около масата става плътен, сякаш всички са затаили дъх.
Яна бързо хваща контрола:
-Ами да, писателска дейност е един от проектите ѝ. Но не е нещо сериозно още...
Вълчева кимва, подкрепяйки я:
-Да, просто един творчески опит. Ние ѝ помагаме да редактира.
Но Пресияна не е толкова лесно да се излъже. Пръстите ѝ барабанят по масата, докато ме изучава:
-Вики... за какво е? Не може да е просто така. Ти никога не правиш неща несериозно.
Кракът на Вълчева се допира до моя по-силно, сякаш ме предупреждава. Аз вдигам чашата си, за да си купя време.
-Ако трябва да е нещо... то ще бъде за нас. - погледът ми се плъзга между бившите ми съученици. - За времето, което прекарахме заедно.
Юли избухва:
-Това е страхотно! Накрая ще сме известни!
Смехът разбутва напрежението. Дори Пресияна се отпуска малко, макар че още ме гледа с подозрение.
Яна използва момента, за да смени темата:
-Между другото, с какво се занимавате вие?
Разговорът продължава спокойно.

След като се сбогуваме с всички пред кафенето, те тръгват заедно. Оставаме само аз, Вълчева и Яна.
-Ех, това беше... напрегнато,— издишам аз, като отпускам напрежението в раменете си.
Вълчева прекарва ръка по гръба ми, сякаш проверява дали съм цяла:
-Справихме се добре. Но Пресияна все още подозира нещо.
Яна, която държи чантата си като щит пред гърдите си, се усмихва хищно:
-Ами, нека си мисли каквото си иска. Нищо няма да разбере.
Поглеждам ги двете — Вълчева с нейната изтънчена елегантност, дори в обикновените дънки и тениска, и Яна с нейната хаотична енергия, която винаги излъчва усещане за готовност за шега.
-Благодаря ви, — казвам тихо. - Че дойдохте.
Вълчева ме блъска леко с рамо:
-Разбира се, че ще дойдем.
Яна, без да казва нищо, просто протяга ръка и ме дърпа към групова прегръдка. За момент стоим така — трите ни сърца бият в синхрон, сякаш се подготвят за всичко, което предстои.

Пресияна спира на първия ъгъл след кафенето, обръща се към останалите и избухва:
-Нещо не е чисто с тях!
Марин който държи ръката ѝ, се изненадва:
-За кого говориш? Вики и учителките?
-Да!— Пресияна почти шепне. - Видяхте ли как се гледаха една друга? И как Вълчева не спря да подритва Вики под масата?
Валани кръстосва ръце:
-Преси, не си ли малко параноична? Винаги са били близки.
-Не така! — Пресияна тропа с крак. - И Яна! Защо толкова често е с тях? Те са колежки, а не приятелки от деца!
Юли се присвива, закачливо:
-Може би Вики просто... харесва по-възрастни жени?
Марин го блъска:
-Юли, сериозно? Това са учителките ни.
Но Пресияна не отстъпва. Очите и светват: - Чакайте... Ами ако наистина има нещо между тях? Ако Вики не просто ги харесва, ами е с една от тях?
Валани избухва в смях:
-Ти гледаш прекалено много драматични сериали! Вълчева е професионална
-И прекалено внимателна днес, — прекъсва я Пресияна. — Имам чувството, че нещо се крие. И ще разбера какво.
Марин въздъхва, свива ръце:
-Ех, дано не започнеш да преследваш бившите ни учители...
Но Пресияна вече е извадила телефона си, отваряйки социалните мрежи:
-Ще проверя всичко. Снимки, сторита... Ако има нещо, ще го намеря.
След няколко седмици напрегнато разследване, когато компанията се събира навън, Пресияна най-накрая се предава.
-Може би наистина преувеличавах, — признава тя, разочаровано.
Марин, който през цялото време е бил скептичен, не устоява да не я закачи:
-Значи няма тайни романси между нашите бивши учителки и Вики? Каква разочароваща новина.
Валани се смее:
-Ех, Преси, признай си — просто искаше да има по-интересна история от нашата скучна реалност.
Пресияна хвърля къс хартия по нея:
-Мълчи! Просто... тези трите имат някаква странна химия. Но явно наистина са просто приятелки.
Междувременно, ние трите — аз, Вълчева и Яна — продължаваме да се виждаме редовно. Вечерта след като Пресияна най-накрая се е отказала, се събираме в моя апартамент.
-Значи,- казва Вълчева като небрежно си налива вино, — Пресияна най-накрая сложи край на разследването си?
Аз кимвам, докато Яна се превива от смях на дивана:
-Боже, това момиче е по-упорито от ФБР! Но да, явно вече е сигурна, че сме просто невинни приятелки.
Вълчева насочва към мен хищна усмивка:
-Много, много невинни.
И в този момент, когато тя се приближава до мен, устните ѝ намират моите в продължителна, страстна целувка, докато Яна преувеличено възкликва:
-Ех, пак ли? Вие срам нямате. - шегува се тя, но въпреки това ѝ е неудобно.
Но нито аз, нито Вълчева ѝ обръщаме внимание.

Дните минават в приятни срещи с Яна и Вълчева. Когато една вчер организирам излизане с тях в любимия ми бар. Отиваме след полунощ. Барът е залят в топла, мъглява светлина, а силният биит на музиката потъпква всички останали звуци. Седим на високата маса — аз, Вълчева и Яна — и пред нас блестят редици от шотове, всеки по-цветен от предишния.
—Днес ще ви разбия, — заявява Вълчева, като изпива третия си шот.
—Много говориш, ама после първа падаш, — отвръщам аз, но усмивката ми издава, че вече усещам алкохола.
Яна се смее, вече розова по бузите, и маха коса от лицето си.
— Вие сте невъзможни. Аз само гледам да не падна от този стол.
Музиката е силна, атмосферата — заредена, а ние трите се забавляваме, смеем се и пием още. В някакъв момент Вълчева ме грабва за ръката и ме издърпва от стола.
—Хайде, не може да седиш цяла вечер, като мраморна статуя, — прошепва тя, притискайки се към мен.
Аз не съм голям танцьор, но под въздействието на алкохола и нейните ръце, които ме докосват по кръста, се движа с нея. Тя е провокативна, нарочно забавя движенията си, докато аз се опитвам да не загубя контрол. Яна ни наблюдава от масата, с усмивка, но и с нещо нечетливо в погледа.
След неизбежният момент, в който барменът ни казва, че затварят, се оказваме на улицата — весели, пийнали, с кръгове пред очите. Въздухът е хладен, но ние не го усещаме.
—Апартаментът ти е на две минути, нали? — пита Вълчева, като ме дърпа за ръката.
— Да, ама ако паднем по пътя, няма да е по моя вина, — отвръщам аз, но вече съм загубила броя на шотовете.
Яна се държи за стълб, за да не падне.
— Вие сте отвратителни. Кой изпи *толкова* водка?!
— Ти, — отвръщаме едновременно с Вълчева и се засмиваме.
Тръгваме към апартамента ми олюлявайки се. Заради алкохола времето, за което стигаме е около 10минути, вместо 2. Но все пак вече сме пред входната врата.
Влизайки, първа аз хвърлям ключовете на пода и се запътвам към кухнята за вода. Но Вълчева ме спира — грабва ме за кръста и ме притиска към стената.
— Нямаш нужда от вода,— прошепва, преди да ме целуне.
Целувката е остра, алкохолизирана, страстна. Ръцете ѝ се движат по тялото ми, а аз не устоявам. Яна, която току-що е затворила вратата, вижда сцената и се мръщи. Запътва се към хола и минавайки покрай нас измърморва
— Ех, пак ли? Направо не знам защо дойдох.
Вълчева ме притиска към стената в коридора, ръцете ѝ се плъзгат под блузата ми, а устните преследват всяка моя въздишка. Откъсвам се за момент, за да видя Яна – стои до дивана, очите ѝ са затъмнени, но не се движи.
— Ти... сигурна ли си?— прошепвам, но Вълчева вече ме отвежда към спалнята.
— Не питай глупости,— отвръща тя, като започва да откопчава панталона ми...
Дрехите падат на пода като нямащи значение прегради – първо нейната тениска, след това моята. Вълчева е нетърпелива, ръцете ѝ вече блуждаят по гърдите ми, а устните – по врата, задушавайки всеки мой опит да прошепна нещо.
—Толкова ли си нетърпелива?— успявам да се засмея, но отговорът ѝ е още по-дълбока целувка, с вкус на текила и лимон.
Тя ме бута на леглото, краката ѝ се вплитат между моите, а аз вече не мисля за нищо освен за горещината на кожата ѝ. Алкохолът засилва усещанията и на двете ни. По едно време, Вълчева посяга към нощното шкафче, знаейки че там е сатенената торбичка, но аз спирам ръката ѝ.
-Това не ни е нужно. - усмихвам се аз, като обръщам Вълчева по гръб и продължавам играта.
Вече сме само по бикини и телата ни са леко потни, дали от алкохола, или от усещанията, не е ясно. Сексуалната игра продължава между нас, но не се развива.
От притворената врата на спалнята се вижда как Яна се разхожда из кухнята, отваря шкафове, търсейки нещо.
— Има ли още вино? Или поне бира? — провиква се тя, но ние не отговаряме веднага.
Вълчева прекъсва целувката за момент и извиква:
—Има в хладилника. Ама не си мисли, че ще ти носим.
Яна изсумтява нещо неразбираемо, но чуваме как отваря бутилка. След малко тя се завърта в хола, с пълна чаша в ръка, и се отпуска на дивана.
—Добре, де, аз ще си пия. Вие продължавайте да се правите на интересни.
Когато най-накрая излизаме от спалнята – аз с разрошена коса, Вълчева с победоносно изражение. И двете само по бикини и широки тениски. Яна все още е на дивана, чашата ѝ е празна, а телевизорът свети без звук. Аз отивам до хладилника и вадя 2 бири, а Вълчева сяда на дивана до Яна. Когато се връщам при тях, подавам едната бира на Вълчева.
-Яна спи-казва ми тя.
-Ами значи и ние да лягаме-предлагам аз. - Да не я будим. Тя се напи повече от нас, нека спи.
Олюлявайки се сядам да другия край на дивана и Вълчева идва до мен, като сяда почти върху мен. Засилва гърлото на бутилката си към моята бутилка, за да ми каже наздраве.
Бутилките идрънчават толкова силно, че Яна подскача.
-Будна съм- казва тя изправяйки се на дивана.
-Еми не се получи да не я будим-обръща се към мен Вълчева.
Усмихва се лукаво и отпива дълга глътка от бирата си, като ме гледа с очи, които обещават още приключения тази вечер.
— Е, тогава може да продължим партито,-прошепва тя, като леко ме бутва с рамо.
Аз се изненадвам от енергията ѝ, но съм готова да последвам нейния темп. Обаче, преди да успея да отговоря, Яна се протяга и зяпва широко.
— Вие, девойки, сте неуморни... — измрънква тя, като се намества по-удобно на дивана. — *"Аз ще си почина още малко. А вие... правете каквото си искате.
Вълчева избухва в тих смях и се навежда към мен.
— Чу ли? Да правим каквото си искаме,- повтаря тя с глас, преливащ от обещание.
След още няколко глътки, решаваме, че вече е време да си легнем. Вълчева ме хваща за ръка и ме изтегля към спалнята, като на път си взима и последната бира от масата. Аз се обръщам да погледна Яна — тя вече е затворила очи и диша равномерно, легнала на възглавница.
— Лека нощ, — прошепвам ѝ, макар и да знам, че не ме чува.
Вълчева вече е в спалнята и ме кани с жест. Леко се поклащам, усещам как алкохолът започвада си казва думата, но усмихнатата фигура на Вълчева ме примамва. Влизам след нея и затварям вратата, оставяйки Яна да спи спокойно на дивана. С Вълчева лягаме сгушени една в друга и тя заспива.

Слънцето прониква през плътните завеси, когато отварям очите си — с леко главоболие и усещане, че половината ми тяло е червено от целувки. Вълчева се е скрила под одеалото, само косата ѝ стърчи. Яна спи на дивана, с ръце свити като боксьор, сякаш дори в съня си е готва да удари някого.
Опитвам се да стана безшумно, но Вълчева се размърдва и се подава изпод одеалото:
— Къде мислиш, че отиваш? — прошепва, захващайки китката ми.
— Да направя кафе. И да пия нещо за глава.
Тя се провлачва след мен, обвивайки се около кръста ми като котка:
— Твърде късно. Трябваше да мислиш снощи.
Яна се пробужда на дивана:
— Боже, вие не спирате ли? — Погледна ни с фалшиво отвръщение. — Сериозно, какво ви държи заедно? Освен... това?
Вълчева ме пуска и сяда до нея, когато тя вече се изправя да седне на дивана.
-Ти сама избра да си част от това... Сега ще ни търпиш.-казва предизвикателно Вълчева, прегръщайки с една ръка колежката си.
-Не!... Боже... Аз не съм част от това, просто съм приятелка, която ви подкрепя в това, което се случва между вас. - отдръпва се Яна от прегрътката на Вълчева.
-Може и да станете част от нас. - шегувам се аз с Яна, подавайки ѝ чаша кафе.
-Не! - почти извиква Яна.
-Както решиш - поглежда я Вълчева, протягайки се към мен, за да вземе своята чаша с кафе.
-Не искам да коментираме това повече. А относно вашите отношения-ще се опитам да свикна да ви гледам как се прегъщате и целувате. - заявява Яна, с тон, който предвещава спокоен разговор.
-Аз съм съгласна да спрем със закачките към теб, но така е по-забавно. - усмихва се Вълчева, става от дивана, заобикаля масата и се навежда към мен.
-Нали Викиц? - след това ме целува бавно, усмихва се и поглежда към Яна, докато сяда до мен.
Яна бързо отмества поглед от нас, докато се целуваме но не казва нищо.
-Май започвате да свиквате-изсмивам се аз, гледайки към Яна.
-Старая се...-усмихва се тя. - А какво имате предвид с това че е забавно? На мен не ми е никак забавно, даже ми изглежда сякаш искате да ме включите във вашите си работи-поглежда леко уплашено и захваща чашата си здраво с две ръце.
-Забавни са реакциите ти. - отговаря Вълчева, а аз я поглеждам с широка усмивка.
Вълчева се обръща към мен, като леко навежда глава:
— Или пък просто искаме да видим докъде ще стигнеш, преди да се предадеш. — Усмихва се, като плъзга пръсти по ръката ми.
Яна въздъхва дълбоко, сякаш се опитва да събере търпение:
— Вижте, аз ви обичам, но не искам да ставам част от... това. Каквото и да значи „това“. — Прави пауза, мислейки. — Просто, моля ви, не ме въвличайте в игрите си.
— Никой не ви въвлича, госпожо, — казвам аз, поклащайки глава. — Но ако някога промените мнението си...
— Няма да го променя! — прекъсва ме тя, но усмивката ѝ издава, че не е толкова разстроена, колкото се прави.
Вълчева избухва в тих смях и се обляга в мен:
— Е, поне ще имаме кой да ни помогне, ако някоя от нас се изпусне пред накого.
Яна хвърля къс поглед към тавана:
— Боже, защо ли реших да ви помагам...
— Защото ни обичаш, — отговаря Вълчева с прекалено щастлив тон.
Яна мълчи за момент, след което издиша и се усмихва:
— Да... Така е.
Аз повдигам чашата си с кафе към нейната в ням тост, а Вълчева добавя:
— И ще ни търпиш, щом вече сме ти любимки.
Яна отвръща с очи, пълни с фалшиво негодувание, но в крайна сметка се предава и се усмихва.
Сделката, все пак вече е сключена и ние с Вълчева спираме със шегите си към Яна. Повече никоя от нас трите не коментира темата.
След няколко месеца, през които всичко минава страхотно, състоянието ми вече много се влошава. Един ден, когато Вълчева се събужда до мен.
-Вики добре ли си? - забелязва учестеното ми дишане.
-Добре съм, но ми е малко трудно да дишам.
Веднага отиваме при доктора ми, казвайки му какво се случва, той поглежда към компютъра си.
-Вики... Нали говорихме, за това, което ще последва.
Аз кимам и стискам ръката на Вълчева, която седи до мен без да помръдва.
Докторът продължава.
-Минаха 8 месеца, от както открихме болестта ти. Както вече доста пъти съм ти казвал, въпреки забавянето на болестта, не можем да предодвратим най-лошото.
След няколко минути ровене в компютъра си:
- Колкото и непрофесионално да прозвучи: Всъщност съм направил грешка и ти не страдаш от тази болест.
В момента в който Вълчева и Вики чуват това изпадат в екстаз. Прегръщат се и се разплакват от щастие.
-Вие изобщо каквъв доктор сте? - пита Вълчева, но с усмивка на лицето си.
В крайна сметка се оказва, че Вики страда от инсомния, а затрудненото дишане е в следствие от твърде много цигри предишния ден.
Историята на Виктория и Вълчева продължава.




Един ден Яна и Вълчева излизат на кафе, но избират място, на което няма хора.Не са се виждали от много време. Но са се чули, 3 дни след посещението на Вики и Вълчева при доктора. Сядат на една маса и Вълчева вади от чантата си папка. Това е папката на Вики, с всичко написано за книгата.
Вълчева подава папката на Яна:
-Прочети последните страници.
След като Яна прочита края на книгата, вдига поглед към Вълчева и я пита:
-А какво всъщност се случи?
Вълчева задържа сълзите си и започва да разказва.
-Когато отидохме при доктора, той заобиколно ни каза, че това е края. Обясни ни, че няма повече какво да направи и че е време да се сбогуваме. Когато се върнахме в апартамента на Вики тя ме помоли да остана с нея до края. Не искаше, да те викнем, защото не искаше да го приема като сбогуване. Написа нещо за теб, което ме помоли да ти дам, когато се видим. Няколко дни, минаха в прекрасни моменти. Аз, тя и нищо друго. На 16 април, когато ти се обадих сутринта. - по лицето ѝ започват да се стичат мирни сълзи.
-Да. Помя. Тогава ми разказа как си се събудила, и тя най сетне е успяла да заспи. - прекъсва я Яна, защото помни онзи ден.
Вълчева слага ръката си върху папката и пита: - Е какво мислиш за финала?
-Мисля, че на Вики би ѝ харесал. Това, че на финала вие сте заедно би я накарало да се усмихне. - отговаря тя, с носталгична усмивка. - Мислиш ли, че трябва да разпространим тази кника? - пита Яна, с поглед, който сякаш моли за съгласие.
-Тя искаше, да остави нещо след себе си. Нека да променим имената и да разпространим тази така вълнуваща исторя, разказваща живота на Вики. - усмихва се Вълчева
-Мислиш ли, че тя би искала, имената да бъдат променяни и дали иска света да разбере за нея, след като ни каза, че не иска да разпространява нещата които пишеше.
Следва мълчание. Не защото нямат думи, а защото сякаш искат да усетят какво би искала Вики в този момент.
Яна се обръща към Вълчева и я пита, почти шепнейки.
-Каза, че е написала нещо, което да ми дадеш?
-Да! - възкликва Вълчева и изравя от чантата си пощенско пликче, което е запечатано. Това означава, че и Вълчева не знае какво пише вътре.
Яна го взима, затваряйки очи за момент, сякаш иска да усети присъствието на Вики.
Отваря пликчето и изважда лист, сгънат няколко пъти.
Започва да чете на глас, но много тихо, така че само Вълчева да я чува.
*Скъпа госпожо Драгомарова... Моля да ме извините за всеки един момент, в който съм ви накарала да се чувствате неудобно. В моя защита- мисля, че е добре че не крия чувствата си към Вълчева. *-Яна прави пауза, усмихвайки се и бършейки сълзите си.
*Не искам да страдате за мен... Нито вие, нито Вълчева, но това на нея вече ѝ го казах ,,по наш си начин ; )". Вместо това искам да се радвате, на живота, който предстои, и единствената емоция, която позволявам да изпитвате, когато се сетите за мен е радост.
Предполагам, че и вие и Вълчева бихте се чудили какво да правите с написаното в папката... Ако вие мислите, че ще е добра идея, тази история да бъде публикувана, не бих ви спряла. Само трябва да измислите някакъв край, защото аз не можах да я довърша. Ако прецените, че не искате, да бъдете разпознавани в историята, може да смените имената.
Благодаря ви че ви познавах!
(винаги ваша Вики) *
-Яна вдига поглед към Вълчева. И двете са щастливи, със сълзи в очите.
Заедно взимат решението, да не променят нищо в историята. Да оставят финала, който Вълчева е написала. И да побликуват книгата.

КРАЙ!