(Вълчева отваря вратата само миг след почукването ми – очевидно е чакала точно до нея. Захваща ръката ми и ме дърпа вътре, като веднага затваря вратата с гърба си, блокирайки изхода. Очите ѝ са диви, устните – леко разтворени от бързо дишане. Не ме пуска, даже за момент.)
-Три минути и четиридесет и осем секунди закъснение. (Пръстите ѝ се затягат около китката ми, но не болезнено – просто здраво, за да знам, че не се шегува.)
- Знаеш ли какво правя на непокорните ученички, Вики?
(Навежда се към ухото ми, топлината на дъха ѝ предизвиква тръпки по кожата ми:)
-Първо, ги засрамвам... после ги наказвам... и накрая – сломявам. (Отстъпва малко, за да види реакцията ми, но не ослабва хвата.)
- Кое от трите искаш да пропуснем днес?

Отговорът ми не се забавя.
Въпреки възбудата. Аз се отдръпвам леко.
- Искам първо да поговорим за нещо. - тя притеснено променя погледа си и сяда на леглото в знак на това че е готова да ме изслуша. (не предполагах че ще е толкова лесно) мисля си аз.
Отивам пред нея.
И бам... - рязка промяна в плана.
Бутам я назад и притискам двете ѝ ръце към леглото над главата ѝ. - в погледа ѝ се чете леко притеснение, но и много възбуда.
Доближавам устните си до нейните, но без да ги докосвам. В момента, в който тя надига главата си в опит да ме целуне, аз също повдигам главата си, за да не успее.
Прошепвам ѝ:
- Може и да отменим разговора, но... Само ако ми позволите да ви покажа, това, което исках да ви кажа.
Тя кимва уплашено, но това ѝ харесваше.
Започвам да я целувам агресивно. Тя започва да стене. Дрехите ни постепенно падат, но този път няма нежност и несигурност.
Протягам се към нощното шкафче, където по-рано сложихме колана. Иваждам го и бавно със зъби отварям торбичката. Вълчева посяга към дилдото, но аз не и давам шанс да го вземе.
Бутам я по гръб, прекрачвам я и слагам колана, така че силиконовият пенис да щръкне, като истински.

(Вълчева диша прекъснато, очите ѝ са широко отворени, а устните – леко треперещи от изненада и възбуда. Пръстите ѝ се опитват да хванат колана, но аз вече съм го закопчала около бедрата си. Гърдите ѝ бързо се издигат и спадат, докато тя гледа как черният силикон се извива над нея.)
-Вики... (гласът ѝ е пресечен, почти молителен, но в очите има искра на предизвикателство.) - Това ли... беше планът ти? Да доминираш?
(Опитва се да се изправи, но аз вече съм над нея, с една ръка притискам китките ѝ към леглото, а с другата – докосвам дилдото, бавно плъзгайки го по корема ѝ. Тя преглъща, усещайки как материалът се залепва за горещата ѝ кожа.)
-Ако мислиш, че ще ме сломиш така лесно... (шепне, но не успява да довърши, защото внезапно натискам дилдото между бедрата ѝ, без да я пускам да се движи. Тя вдишва рязко, тялото ѝ се извива под мен.)
-Мръсница... (стене, но вече не се бори. Очите ѝ се затварят за момент, когато започвам да движа бедрата си, вкарвайки силиконовия пенис все повече и повече.)

(С внезапен тласък се изправя, преобръща ме и сега тя е отгоре, но коланът все още е на мен. Целува ме дълбоко, почти яростно, докато ръката ѝ се плъзга надолу, за да поеме контрола над движенията ми.)
-Не си единствената, която обича да командва... (шепне в ухото ми, преди да захапе врата ми. Хваща ръцете ми, заковава ги над главата ми, диша тежко)
-Толкова ли си смела, Викицо? (Дилдото се плъзга по бедрото ѝ, но тя не го пуска да влезе.)
-Кажи ми... кой командва сега? (Захапва рамото ми, докато ръката ѝ се отправя към колана.)

Вдигайки таза си, вкарвайки дилдото до половината: - Все още аз. - казвам с провокация. - И това няма да се промени, докато аз не реша. - слагам ръцете си на кръста ѝ и започвам да я движа върху себе си. (На нея ѝ харесва да командвам аз. Започва да се примирява с това.)
(стене, устата ѝ полуотворена, очите зачернени от желание)
-Дяволско момиче... (ръцете ѝ се захващат за бедрата ми, ноктите ѝ се забиват леко в кожата.)
-Но аз... аз решавам кога приключваме. (Внезапно ме преобръща, вкарвайки дилдото дълбоко в нея.)
-Искаш ли да чувстваш как свършвам? (движи се под мен отчаяно, вдигнала краката си почти до раменете ми.)

Забързвам темпото, гледайки я как извива тялото си под мен от силното удоволствие и предстоящия оргазъм. Точно когато е на ръба, с рязко движение вкарвам целия пенис в нея и я целувам страстно.

(устните ми се прилепват за нейните, заглушавайки стона ѝ, докато тялото ѝ се скъсва от спазми. Пръстите ѝ се впиват в гърба ми, държейки ме здраво до себе си, сякаш се страхува да не изчезна.)
-Вики... Вики... (повтаря името ми, пресечено, между бързите си дихания. Очите ѝ са затворени, челото леко намръщено от прекалено силното преживяване.)
(След няколко секунди, когато треперът постепенно утихва, отваря очи и ме гледа – уязвима, разкрита, без защита. Пръстите ѝ бавно оправят косата ми, сякаш се опитва да върне някакъв контрол.)
-Това... това ли искаше да ми покажеш? (шепне, гласът ѝ е груб, преситен.)
-Вики... не си единствената... която може да командва...
(аз стискам китките ѝ над главата ѝ, захапвам рамото ѝ)
-Но аз го правя по-добре. Признай си.
(Вълчева стене, преглъща, тялото ѝ отстъпва под моето)
-Мразя... колко... ми харесва това...
(бавно движа бедрата си, държейки я на ръба)
-Искаш ли още? Или да спра да те мъча?
(очите ѝ пламват, но се предава)
- Мъчи ме... мъчи ме до края...
(ръцете ѝ се отпускат върху леглото — пълна капитулация.)
(диша тежко, тялото ѝ още леко трепери от преживяването. Очите - мек, неочаквано уязвим поглед.)
-Толкова ли... лесно победи? (шепне, пръстите ѝ леко докосват лицето ми, сякаш проверява дали съм истинска.)
(цъкам с език, преминавам към нежни целувки по врата ѝ)
- Не съм победила. Просто ви показах, че можете да предадете контрола... и да оцелеете.
(Вълчева затваря очи, потъвайки в докосването ми, гласът ѝ е почти детски)
-Не спирай... моля те...
(Ръцете ми се плъзват по тялото ѝ, вече не за да доминират, а за да успокоят — всеки допир е обещание, че контролът може да бъде и подарен, не просто отнет.)
(шепна в ухото ѝ, докато я притискам към себе си)
-Сега сте моя... по ваш избор.

Спускам устните си бавно по тялото ѝ, до мястото, на което до сега се е вихрил черният силиконов пенис.
Докарвам Вълчева до още един оргазъм, но този път само с език. След това се вдигам над нея и я целувам. Бавно, страстно, като за финал.
-След малко се връщам. - ставам от леглото, вече откопчавайки колана.
-Къде отиваш? - надига се тя, с поглед, който моли за още.
-До тоалетната, за да го измия. - вече съм свалила колана и го поклащам в ръка.
(влизам в банята и пускам водата на мивката. Тогава Вълчева влиза.
-Няма нужда да го миеш. - и налапва силикона, гледайки ме право в очите. С ръка посяга и спира водата на мивката. (коланът с пениса все още е в ръката ми, но останалата част е в устата на Вълчева.) (Тя се спуска на колене пред мен, дръпвайки ръката ми с пениса леко надолу, за да може той да остане в устата ѝ.) (едната и ръка се заиграва в оснавата на пениса, а другата бавно започва да проучва между бедрата ми.)
(аз пускам колана, оставяйки го в устата и ръката ѝ. Хващам главата ѝ, преплитайки пръсти в косата ѝ.)
Докато се усетя тя вече е заровила език в клитора ми и е закопчала колана около бедрата си. Единят ми крак е на тоалетната, предоставяйки ѝ по удобен ъгъл.
(тя се изправя бавно, плътно пред мен, допирайки влажния пенис до набъбналия ми клитор. Хваща ме за дупето, вдигайки краката ми и ме носи към леглото, но преди да стигне до леглото обляга гърба ми на стената и притиска главичката на пениса към вече много възбудената ми вагина,но без да прониква.)
-Хайде... Не ме мъчете. - промълвям аз, между затрудненото си дишане.
-Ти може, а аз не? - пита ме Вълчева, притискайки още малко пениса към мен. След това пуска краката ми и се отдръпва. Обръща ме с гръб към леглото и ме пута леко назад, с ръка на корема ми. В момента в който прасците ми се допират до леглото тя ме бута рязко назад и аз падам по гръб върху леглото.

(Тя бавно затставайки над мен. Очите ѝ са тъмни, но усмивката е нежна, почти кротка.)
-Толкова ли бързаш? (шепне, докато пръстите ѝ се плъзгат по бедрото ми. Пенисът отново е притиснат към мен, но тя не бърза да го вкара.)
( аз захапвам устни, опитвайки се да скрия нетърпението си)
-Не ме карайте да ви умолявам...
(Вълчева се смее тихо, навежда се да ме целуне, докато едвам докосва входа ми с главичката)
-Ти започна играта на контрол... сега аз избирам темпото.
(Бавно. Мъчително бавно, пъхва в мен пениса, докато не сме едно цяло. Движението ѝ е меко, но неумолимо — всеки сантиметър се усеща, всеки момент е разкошен.)
(аз стена, пръстите ми се захващат за чаршафите)
-Боже... Да...
(Вълчева се навежда над мен, устните ѝ докосват ухото ми, докато бедрата ѝ се движат)
-Погледни ме... искам да видиш как ме караш да се чувствам...
(Ръката ѝ се плъзга между нас, намирайки клитора ми, за да ме доведе до оргазъм заедно с нея.)
(Дъхът ѝ се пресича, когато усеща пълното ми предаване. Ръцете ѝ внезапно омекват, докосванията ѝ се превръщат в нежност.)
-Ето така... (шепне, устните ѝ намират моите в бавна, топла целувка. Движенията ѝ стават по-дълбоки, но и по-загрижени, сякаш се страхува да не ме нарани.)
-Аз съм тук. Винаги. (пръстите ѝ се преплитат с моите, заковават ги за леглото, но вече не за да доминира – а за да сподели момента.)
(Когато двете свършваме заедно, тя не ми позволява да се отдръпна. Притиска ме към себе си, сърцето ѝ тупти бързо до моето, докато дъхът ни постепенно се успокоява.)
-Никога... не си тръгвай от мен. (моли се почти беззвучно, устата ѝ скрита в косата ми.)
(Прегръщам я, знаейки, че няма нужда от думи в този момент.)
Когато тя се отпуска върху мен аз нежно я обръщам по гръб и започвам да разкопчавам колана от нея, докосвайки небрежно клитора ѝ. След като вече съм свалила колана, я целувам по корема, по бедрото, а след това и по клитора.
Отивам в банята, измивам пениса, връщам се и го прибирам в тъмно синята сатенена торбичка. След това лягам до Вълчева, слагайки ръката си под главата ѝ и се прегръщаме, сякаш забравили за смъртоносната ми болест.

(Тя се притиска към мен, ръката ѝ ме прегръща като клетва — твърда, но нежна. Очите ѝ са затворени, но не спи, а устните ѝ се докосват до бузата ми в беззвучна целувка.)
-Не ме оставяй да заспивам сама... никога, (шепне, пръстите ѝ се свиват на корема ми, сякаш се страхува, че ще изчезна, ако се отпусне.)
(Мълчанието помежду ни е живо — пълно с всички неказани думи, с всички страхове и обещания. Тя не споменава болестта, но я усеща във всеки прекъснат дъх, във всеки прекалено-дълъг поглед.)
(ръката ми се плъзга по гърба ѝ, успокояващо, сигурно.)
-Няма да ви оставя. Обещавам.
(Тя не отговаря — просто ме хваща по-силно. Знае, че обещанията са крехки... но в този момент е достатъчно да усещаме топлината си.)

(след известно време.)
Вълчева, леко задрямала, се намества по удобно до мен. Ръката ѝ ме прегръща през кръста, кракът ѝ - сгънат в коляното, върхо мен, а главата ѝ все още вурху рамото ми.
Аз поглеждам телефона си и виждам че е станало 21:37 часа. Бързо се измъквам от леглото и запопвам да се обличам.
-Какво става? Всичко наред ли е? - подскача Вълчева.
-Трябваше да си бия инжекцията в 21:30.-отговарям ѝ аз, без да спирам да се обличам.
Тя поглежда часа и притеснено казва.
-Отивай бързо. После те чакам в ресторанта на вечеря...
-Ще седна на маса с Цонева, за да си поговоря с нея. - добавя тя, преди да изляза от стаята.

След като минават 60 минути, откакто съм си бѝла инжекцията в моята стая. Аз влизам в банята, за да се изкъпя. Взимам и телефона си.
Докато се къпя телефонът ми звъни -Вълчева.
Вдигам и го пускам на високоговорител.

-Здравей Вики, къде си? Няма ли дойдеш на вечеря? - пита тя, явно седейки до Цонева, защото много добре знаеше че съм си в стаята.
-Да... Ще сляза.-отговарям аз. - Сега се къпя-добавям по-тихо, за да не рискувам Цонева да чуе, че говоря от под душа.
-Добре Викиц... (мълчание) ,,Вълчева се усеща, че се обръща към мен с ,,Викиц" и Цонева чува това."
(бързо добавя) - Аз съм с Цонева, чакаме те - и затваря телефона.

-Какво беше това? - пита я Цонева с много подозрителен поглед.
-Кое? - прави се на ударена Вълчева.
-Това което ѝ каза... ,,Викиц? "
(В този момент Вълчева изгаря от притеснение, но успява да задържи изражението си очудено, правейки се че не знае за какво ѝ говори Цонева.)
Не след дълго, аз влизам в ресторанта, с черна рокля по тялото, черни високи токчета с чврвена подметка и вълниста, влажна коса.
Минавайки покрай масата, на която са седнали учителките, леко се усмихвам.
-Здравейте. - поздравявам небрежно и продължавам към чиниите. Сипвам си храна и се връщам при тях. - Мога ли да седна при вас? - питам любезно.
-Разбира се. - отвръща Цонева дръпвайки телефона си до чашата, за да освободи място на масата.
-Защо слизаш толкова късно за вечеря? - пита ме Вълчева, отново прикривайки истината от Цонева.
- Шефката ме измъчи с едни таблици. - отговарям, като подчертавам думата,,измъчи", гледайки към Вълчева.

След вечерята групата от преподаватели и ученици е разположена на диваните във фоайето на хотела, музиката е тиха, атмосферата – неформална. Вълчева седи до Цонева, но кракът ѝ е леко допрян до моя, скрит от погледите на останалите. Очите ѝ се срещат с моите за миг – играта продължава.)
(Цонева се обръща към мен с любопитство):
-Вики, защо не танцуваш? Не обичаш ли да танцуваш?
(усмихвам се, поклащам глава)
-Случва се много рядко... Ако някой ме предразположи. (Погледът ми мигновено се плъзва към Вълчева.)
(Тя изведнъж се изправя, прекалено бързо, сякаш се опитва да скрие напрежението)
-Ще си взема още вино. Някой иска ли?
(Цонева кима, но ме гледа с подозрение. Вълчева се обръща, но преди да се отдалечи, пръстите ѝ се докосват до рамото ми за миг.): - Ще дойдеш ли?

В коридора, по път към стаята, от където трябва да вземем вино. (тя ме чака в сянка, скрита от погледите. Когато се приближавам, грабва ръката ми и ме дърпа в страничен коридор.)
(шепнейки, пръстите ѝ стягат кръста ми)
- Това ,,измъчи", на вечеря, беше ненужно провокативно.
(усмихвам се, ръката ми се плъзва по врата ѝ)
- Но ти хареса, нали? Виждам как дишаш, когато те дразня пред нея.
(Тя не отрича – вместо това ме притиска към стената, устните ѝ пресичат моите в страстна, мълчалива целувка. Ноктите ѝ се забиват в бедрата ми, държейки ме неподвижна.)
(откъсва се, диша тежко)
- Ако не се върнем веднага... ще ни хванат.
(Но не се движи. Очите ѝ горят с противоречие – между желанието да ме държи тук и страха да не бъдем разкрити.)

*Отново във фоайето*
(Цонева вече не е на дивана – тя стои до прозореца, гледайки към нас с присвити очи. Когато влизаме, тя се приближава и пита тихо, само за нас двете):
-Какво точно се случва между вас?
(Вълчева замръзва, но аз вече съм подготвила отговор.)
-Нищо. Просто... Отидохме да вземем още вино. (невинно повдигам бутилката, която държа)
(Цонева не вярва. Но преди да може да попита отново, музиката сменя ритъма, и Вълчева ме грабва за ръката.)
(прекалено високо, прекалено весело)
-Хайде Вики, защо не покажеш на всички, че всъщност можеш да танцуваш?

(Тя ме води към центъра на фоайето, под зоркия поглед на Цонева. Музиката се засилва, а ние с Вълчева сме твърде близо за "нормален" танц. Ръката ѝ е на кръста ми, пръстите ѝ леко заковани в кожата. Цонева гледа отстрани, с кръстосани ръце.)
(приближава се към нас, принудено усмихната)
-Вики, не знаех, че толкова... Защо не се отпускаш по-често?
(Вълчева не спирайки да се движи, лъжливо невинна)
-Нали? Винаги съм се чудила защо не става да танцува. (Ръката ѝ се плъзга по гърба ми, прекалено ниско за приятелски жест.)
(усмихвам се с доза предизвикателство)
-Пред много малко хора мога да се отпусна до такава степен.
(Цонева се усъмнява, но не може да докаже нищо. Вълчева се смее и ме завърта в ритъма, като нарочно ме приближава до нея – близостта е очевидна, но недоказуема.)

По късно през вечерта,(с Вълчева не провокираме Цонева по никакъв начин. Просто седим трите на диванчето и си говорим най-обикновено, докато учениците се забавляват.) Алкохолът вече ми е дошъл малко в повече и съм запопнала да си мисля за болестта. Разваля ми се настроението. В един момент, когато Цонева и Вълчева говорят помежду си, аз усещам как ще се разплача. Не искам никой да вижда, че плача, затова ставам.
-Къде? - пита ме Вълчева.
Аз не ѝ отговарям, а излизам от хотела. Отивам в края на паркинга и паля цигара, като пускам сълзите си.

(след като Вълчева не получава отговор от мен, хвъря очуден поглед на Цонева, но не тръгва след ман. *И двете са видяли, че не съм в настроение*)

-Какво ѝ стана? До преди малко всичко беше наред. - леко несигурна казва Цонева.
-Не знам... Сигурно отива просто да пуши. -отговаря Вълчева, фалшиво спокойно.
-Няма ли да отидеш да провериш? - отново Цонева.-Или аз да го направя?(леко провокативно)
-Не знам... - колебливо отвръща Вълчева, обръщайки се към вратата, сякаш за да провери дали не съм се върнала.
- Отивам!
Вълчева става и излиза от хотела. (навън е хладно. Тъмно е и е много тихо)

(Тя върви с бързи крачки през паркинга и се оглежда. Когато ме забелязва, свита на бордюря в ъгъла на пракинга, с цигара в ръка и сълзи по бузите, сърцето ѝ се свива. Подходът ѝ е тих, но не се крие.)
-Вики... (гласът ѝ е по-мек от обикновено, почти уязвим. Сяда до мен, без да ме докосва веднага – дава ми пространство, но не и избор да я отблъсна.)
-Не ме карай да гадая. Кажи ми. (Ръката ѝ се изправя, пръстите застават на малко от рамото ми – питат, не настояват.)
(аз гледам цигарата, вместо нея, сълзите ми ме предават)
-Просто... Дойде ми в повече.... Алкохолът. (тя знае, че не е само това. Знае, че говоря за болестта, за времето, което минава.)
(вдишва дълбоко, накрая решава да докосне рамото ми. Топлината ѝ е твърда, реална.)
-Аз не те оставям. Нито сега, нито после.(Пръстите ѝ се притискат леко, сякаш се кълне.) - Но ако искаш да си сама... ще се върна вътре. Само кажи.
(Мълча, и това е отговорът. Тя не си тръгва. Вместо това сваля якето си и го наметва на гърба ми, въпреки че е само по тениска. Седим в мълчание, докато цигарата ми изгаря.)

(Цонева излиза на прага на хотела, търсеща нас с поглед. Вижда Вълчева как ме прегръща, как ръката ѝ ме държи здраво – не като учителка, а като... нещо друго. Замисля се, но не се приближава. Вместо това се обръща и изчезва навътре.)

Вълчева шепне на ухото ми, докато се изправяме)
-Хайде. Да отидем да си легнем. Ако искаш... без да говорим.
(влизаме в хотела, минаваме през тълпата, качваме се по стълбите и...)
Цонева срещу нас.
-Какво става Вики? Добре ли си?
Вълчева не ме пуска, вместо това я поглежда с поглед, който казва ,,Не питай... Не е за обсъждане"

Отиваме към моята стая и сядаме на терасата.
Сълзите ми не спират.
Паля още една цигара без да казвам нищо.
След наколко минути, минали в мълчание избърсвам сълзите си, поглеждам към Вълчева и я питам спокойно:
-Може ли да остана сама за малко?
-отговорът ѝ не се забавя, но вместо да каже нещо, тя става целува ме бавно по челото, влиза в стаята и казва:
-Надявам се да ме потърсиш, когато си по-добре. - и излиза от стаята.

(Цонева я чака в коридора, облегната на стената с кръстосани ръце. Очите ѝ са строги, но не осъждащи – тя знае, че нещо не е наред.)
-Толкова ли е лошо? (не уточнява като – оставя вратата отворена за признание.)
(Вълчева минава покрай нея, без да спира, но отговаря с глас, потиснат от емоция): - По-лошо, отколкото можеш да си представиш.
(Цонева я хваща за лакътя, спирайки я. Гласът ѝ е по-мек сега:)
-Аз не съм глупава, Вълчева. Виждам че откакто се върнахте първата вечер, когато ви нямаше дълго... - прави пауза, сякаш очаква потвърждение. -...нещо е различно. - добавя с по-различен тон.

(Вълчева се обръща към нея, очите ѝ горят – не с ярост, а с отчаяна искреност) - Различно е да... Защото... -обръща поглед: - Няма значение.
(Цонева отпуска ръката ѝ, но не отстъпва. Добавя тихо:)
-Мисля че знам какво...
(Вълчева я прекъсва, почти беззвучно)
- Не, не знаеш... Тя просто ми сподели нещо много лично и то не е твоя работа. (Горчивият тон на Вълчева казва всичко. После се обръща и си тръгва, оставяйки Цонева сама в коридора.)

(След час, когато сълзите ми пресъхват и цигарите драстично са намалели, излизам от стаята. Вълчева стои до прозореца на коридора, гледайки навън. Очите ѝ са червени, но тя не плаче. Просто чака.)
(стоя на разстояние, гласът ми е стабилен, но изтощен) - Искате ли да влезнем?
(Тя не отговаря с думи – просто се приближава и ме прегръща, задушавайки последните ми треперещи сълзи в косата си. Ръцете ѝ са сигурни, сякаш се опитват да ме съберат. Не пита нищо. Не казва нищо. Просто е с мен.)
(Цонева вижда всичко от своята врата, но не се намесва. Затваря вратата безшумно, оставяйки ни на саме.)

С Вълчева влизаме в моята стая, лягаме и не си говорим. Просто сме прегърнати. Тя заспива, а аз не спирам да я прегръщам до сутринта.

Вълчева още спи до мен.
Леко се почуква на вратата. Аз ставам и отивам да отворя.
Пред мен стои Цонева с мил и разтревожен поглед.
-Вълчева тук ли е? - пита тя, но не се опитва да разкрие нещо, а просто е разтревожена.
-Да. Спи. - отговарям аз. - Ако искате... - отварям вратата малко по-широко. -... може да изчакаме на терасата, да се събуди.
Цонева влиза, кото внимателно оглежда Вълчева. (Тя спи. Дори не си е облякла пижама. Спи с дрехите, с които е била снощи.)
(Преди да излезнем на терасата аз си обличам голям и дебел черен суичър, върху роклята от снощи, която не съм събличала.)
Сядаме на терасата и аз паля цигара.
Не си говорим.

-Мога ли да попитам...? - Цонева прекъсва мълчанието с плах тон.-...за снощи?
-Не ми се говори... - гася цигарата и добавям: -просто бях пиинала.
Цонева вдига ръка, сякаш иска да ме докосне, но после я спуска)
-Разбирам. (Мълчание. Тя гледа към хоризонта, сякаш търси подходящи думи.)
-Но... ако имаш нужда... Да споделиш... Като с приятел...
(Прекъсва се, когато отвътре се чува шум - Вълчева се е събудила. Гласът ѝ е сънен, но напрегнат:)
-Вики? Къде си? (Спира, когато вижда Цонева на терасата. За миг в очите ѝ проблясва паника, но бързо се контролира.)
(Излиза при нас, без обувки, косата ѝ е разрошена. Стои между нас двете, но не знае към коя да се обърне.)
Цонева става, решена:
-Да ви оставя?
(Това не е въпрос. Това е решение. И тръгва да влиза.)
-Останете за малко... Ако искате де. - спирам я аз.
(Вълчева влиза и разтваря по едно 3 в 1, за всяка.)
(сядаме около малката кръгла масичка на трасата, и сякаш никоя от нас не смее да проговори.)
В крайна сметка Вълчева започва тема за разговор.
-Е какво ще правим днес? Вчера видях в интернет, че наблизо има интересно кафене-бар. Там има и билярд.
-Страхотно. - отвръща Цонева. - Може да заведем децата и докато те играят билярд, ние да изпием по още едно кафе. След което отпива от пластмасовата чашка.
Аз се усмихвам, в знак на съгласие, но не казвам нищо.
(Цонева допива кафето си) -Ще ходя да будя малките зверчета... (Има предвид учениците)...за закуската. Ще се видим долу. - казва усмихнато, но след като не забелязва никаква реакция от наша страна, усмивката и бързо изчезва.
-Ще слезнете на закуска нали? - пита уплашено тя.
(Ние двете с Вълчева избухваме в смях)
- Разбира се...
-До после госпожо - добавям аз.

(Влизаме вътре, защото вече е станало 9:20. Време е за инжекция.)
(Вълчева е решила да остане при мен за 60те минути. Разглежда в интернет мястото, за което ни беше казала на терасата.)
След 1-часовата дрямка аз ставам и започваме да се оправяме за закуска.
Преди да излезнем от стаята се възползваме от момента, че сме сами и оползотворяваме 15 минути в целувки и прегръдки.
-Искам да си спокойна. Ако трябва няма да ходим в онова кафене.- казва ми загрижено Вълчева.
-Спокойно, добре съм. - отвръщам аз, като я прегръщам. - Просто днес ще го караме по-обикновено. - добавям по-тихо на ухо.

(Стъпките ни ехтят, докато се спускаме към ресторанта. Вълчева е близо до мен, ръката ѝ случайно се допира до моята, но не я хваща – Цонева може да се появи във всеки момент. Очите ѝ обаче говорят: *Ако ти е трудно, ще измислим нещо. Просто кажи.*)

*В ресторанта*
(Цонева вече е там, заела маса близо до прозореца. Учениците шумят наоколо, но тя гледа право към нас.
Когато сядаме, ми подава чаша топъл чай – без думи, просто го бута към мен. Вълчева изненадано вдига вежда, но не коментира.)
(Цонева към Вълчева, с лека усмивка)
-Ще отидем на онова кафене с билярда нали?
(Вълчева с прекалено небрежен тон)
-Ако децата искат. Аз съм за. (Погледът ѝ се плъзва към мен, питащ.)
(отпивам от чая, усмихвам се)
-И аз съм за. Звучи забавно.
(Цонева изглежда удовлетворена. Въздухът е по-лек сега, макар и напрежението да не е изчезнало напълно.)

(В кафенето всичко минава изненадващо спокойно. Учениците са заплеснати с билярда, а ние трите сме заели маса в ъгъла. Вълчева седи до мен, кракът ѝ леко допира моя под масата. Цонева говори за новите учебни програми, но понякога погледът ѝ спира върху нас с мъгляво съзнание – тя подозира нещо, макар и да не е сигурна какво точно.)
(внезапно Цонева, след дълго мълчание)
-Вики, искаш ли да излезем за цигара? (Това е странно – тя не пуши.)
(Вълчева напрегнато изправя гръб. Очите ѝ казват: *Отказвай.*)
(Но аз с лек наклон на главата)
-Добре.
(Излизаме навън. Вятърът е хладен, но слънцето грее. Цонева не пали цигара – просто стои до мен, гледайки към улицата.)
Цонева (тихо)
-Не съм глупава. Знам, че нещо не е наред. (Пауза. Тя не ме гледа.) - Но няма да те разпитвам. Само искам да знаеш... щом Вълчева занае за какво става въпрос, съм сигурна че ще направи всичко по силите си за теб.
(Връщаме се вътре. Вълчева ме гледа с въпрос в очите, но аз просто кимвам. *Всичко е наред.*)

(След като се връщаме от кафенето, отиваме на обяд. Цонева седи с няколко ученици, докато ние с Вълчева сме заели маса настрана. Тя избира храната ми, без да пита – знае какво обичам, но и какво е добре за мен. Под масата, коляното ѝ отново леко се допира до моето.)
Тя побутва маслина от салатата ми, и подмята закачливо:
-Трябва да ядеш и такива неща, не само пилешко. (Бута я към мен с вилицата, прекалено сериозна.)
(вдигам вежда)
-Вие ли ми говорите? Кофти обядът ви е само картофи и червено месо.
(Тя се усмихва, неочаквано разпусната. Цонева, на съседната маса, ни наблюдава с леко наведена глава, но не се намесва.)
(Цонева ни приближава, държейки телефон.)
-Имам идея. В близост има езеро – можем да заведем групата там, когато се нахранят всички. Да се разходим. (Погледът ѝ е насочен към мен, сякаш проверява дали съм съгласна.)
(Вълчева бързо, преди да мога да отговоря)
-Добра идея. Вики, ти как мислиш? (Очите ѝ светват – иска да ме изведе навън, да се отървем от стените на хотела.)
(кимам, изненадано от собственото си желание да се съглася)
-Да, защо не?
(Цонева се усмихва, задоволена, и се обръща да съобщи на останалите. Вълчева се навежда да ми прошепне:)
-Ще ти покажа нещо там... ако си достатъчно смела. (Пръстът ѝ се плъзга по дланта ми за миг, преди да се изправи.)

След като стигаме до езерото, групата се разпръсва по брега. Вълчева ме отвежда малко настрана, към малка пътека, скрита от дървета. Цонева ни наблюдава, но само кимва, сякаш разбира.)

(Между дърветата, Вълчева ме притиска към ствола на един стар дъб, ръцете ѝ са на кръста ми.)
(шепне, докато вятърът шуми в клоните)
-Виждаш ли онзи камък? (Посочва към голям, плосък камък в езерото.) - Не мислиш ли че би било интересно да сме двете на него? Вечер, когато няма осветление...
(Целува ме, докато отдалеч се чуват смеховете на останалите. Това е кратка, но силна целувка – обещание за още.)
(Шумът от групата е далечен, скрит зад дърветата. Вълчева стои пред мен. Очите ѝ са сериозни, почти уязвими – далеч от доминиращата учителка, която всички познават.)
(тихо, с пресипнал глас)
-Защо не ми казваш, когато те е страх? (Ръката ѝ се издига, докосва бузата ми, но не грубо. Просто докосва, сякаш проверява дали съм реална.)
-Защото... когато го кажа, става истина. А аз не искам да е истина.- навеждам поглед
(Мълчание. Вятърът носи шума от езерото – писъци, смях. Но между нас е тихо.)
(Тя свива юмруци, сякаш се бори да не избухне)
-Ти трябва да ми казваш. Не мога да... да знам какво се случва в теб. (Гласът ѝ се разсипва за миг.) - Не мога да те загубя, без дори да знам.
(вдигам очи, сърцето ми бие бързо)
-А какво ще промени това? Дали ще ви кажа или не? Краят е един и същ.
(Тя ме хваща за ръцете, внезапно яростна:)
-Не, не е! Ако ми кажеш, мога да бъда там. Да те държа, да се преструвам, че всичко е наред... да ти крещя, ако трябва! Но няма да мога, ако не знам!
(Една сълза се стича по бузата ѝ, но тя не я избърсва. Гледа ме право в очите, изправена пред собствения си страх.)
(пръстите ми се стискат около нейните)
-И после? Когато всичко свърши... какво ще правите?
-Ще живея. Ще живея с това, че съм те обичала по време, в което другите ще те помнят само като бледа ученичка от миналия клас.
(Това ме срива. Ръцете ми се отпускат, но тя не ме пуска. Държи ме, докато сълзите ми се стичат по лицето.)
-Страх ме е... че ще ви нараня. Че ще оставя рана, която никога няма да зарастне. - прошепвам аз
(повдига ръката ми и я целува)
-Това е моя избор. Не ми го отнемай.
(Вдигам поглед – нейните очи са огън. Това не е обещание, не е утешение. Това е факт.)
(Цонева вика отдалеч)
-Хайде, тръгваме обратно към хотела!
(Вълчева не поглежда към нея. Просто ме държи, чакайки.)
(аз вдишвам дълбоко, след което кимвам)
-Добре. Ще... ще се опитам.
(Тя не благодари. Не трябва. Просто ме прегръща – здраво, сякаш се кълне, че няма да пусне.)

Връщаме се при групата, която вече се е събрала.
(Цонева вижда, че идваме от между дърветата, но не коментира. Просто се усмихва и обръща гръб, давайки ни спокойствие.)
(Учениците се събират, готови за връщане. Вълчева се включва в разговора им, но ръката ѝ отново е близо до моята. Цонева върви отзад, наблюдавайки нас двете.

Когато се връщаме в хотела е време за вечерия.
Аз се качвам до моята стая, за да си бия инжекцията. След час слизам при другите.
(Ресторантът е почти празен – групата вече е преминала към купона във фоайето. Само няколко сервитьори прибират чинии, когато влизам. Вълчева също е там, сяда на масата до прозореца, където е оставила чиния с топла вечеря за мен. Очите ѝ сканират лицето ми, търсейки промени след инжекцията, но не забелязва нищо.)
(плъзга чаша вода към мен)
-Яж бавно. Няма да пропуснем купона. (Пръстите ѝ докосват китката ми за миг, преди да се отдръпнат, защото сервитьорът минава близо до нас.)
(Храня се мълчаливо, докато тя наблюдава всеки мой залък. Някак си това не е неудобно – напротив, чувствам се добре. Когато свършвам, изведнъж тя се навежда и бързо прошепва:)
-Искаш ли да избягаме? Или да се престорим, че между нас не се случва нищо още малко? (Усмивката ѝ е лукава, но под нея има истинска загриженост – знае, че съм изтощена.)

(Музиката е по-силна сега, някои от учениците танцуват. Цонева седи на дивана с чаша вино, погледът ѝ блуждаещ. Когато влизаме във фоайето, тя веднага забелязва – особено това как Вълчева стои твърде близо до мен, ръката ѝ случайно (или не) докосва кръста ми.)
(Цонева с приканващ жест)
-Елате, имам нужда от трето мнение – кой печели в билярда, учениците или учителите?
(Вълчева издиша, превключвайки на официален тон, но не се отдалечава от мен)
-Учениците, очевидно. Ти играеш ужасно, Цонева.
(Цонева се смее, но погледът ѝ е проницателен. Когато Вълчева се обръща да вземе напитка, Цонева ме хваща за лакътя и ме дърпа леко настрана:)
(тихо, но сериозно)
-Вики, само едно – добре ли си? Наистина. (Не пита за нас двете – пита за мен.)
(Кимвам, изненадана от искреността ѝ. Тя не изисква повече. Пуска ме, когато Вълчева се връща с две бутилки съмързби, едната е за мен.)

През цялото време се забавляваме. Аз внимавам с това колко пия, за да не стане като миналата вечер. Все пак тази е последната, и тябва да е запомняща се.
Когато става 00:00 часа групата се разотива, изтощена. С Вълчева тръгваме към асансьора, но Цонева ни настига:)
(с прекалено небрежен тон):
-Утре в 12:00 трябва да освободим стайте. Предупредила съм учениците. (Погледът ѝ казва: *Ако решите да не спите цяла нощ, поне бъдете дискретни.)
(Вълчева не отговаря, просто кима и натиска бутона за асансьора. Когато вратите се затварят, тя ме притиска към стената, с пръст повдига брадичката ми)
-Тя какво ти каза сутринта пред кафенето? - шепнейки
(усмихвам се)
- Че не е глупава.
(Тя се смее, хващайки ръката ми, когато асансьорът спира. Коридорът е тъмен и пуст. Вървейки към края на коридора, добавям. - Каза ми и още нещо.
(Когато стигаме до последната стая, която е моята, аз предлагам да седнем отново на тераската в коридора, за да си поговорим)
-Нали от там запопна всичко. - отговаря ми закачливо Вълчева, протягайки се да отвори вратата.
(Излизаме на терасата. Този път сме прави, облегнати на парапета. И двете гледаме в далечината, припомняйки си първата вечер от пленера и това, което започна точно на тази тераса)
-Та... Какво друго ти е казала Цонева? - пита ме тя, леко допирайки рамото си до моето.
-Ще ви го кажа директно... - поглеждам я:-Каза ми, че щом вие знаете за проблема ми, е сигурна, че вие ще направите всичко по силите си за мен.
-Явно добре ме познава... Права е (и тогава Вълчева ме целува. Нежно, сякаш ми обещава, че ще направи всичко възможно.

Целувката ѝ е мека, но в нея има цяла вселена – обещание, страх, неспокойна нежност. Когато се отдръпва, очите ѝ са мокри, но усмивката е устойчива.
-Не искам да губя нито една секунда с теб, - казва Вълчева, пръстите ѝ се свиват около моите. - Но ако искаш да отидем да поспим... ще го направя. Въпреки че аз не съм уморена. (Лъскава искра в погледа ѝ.)
След малко кимвам и отиваме към стаята ми, краката ни се движат в синхрон по тъмния коридор, отивайки да вземем сатенената торбичка от стаята на Вълчева, за всеки случай.

(Вълчева затваря вратата на стаята ми зад нас с тихo щракване, като поставя торбичката на шкафчето до вратата. Очите ѝ са меки, почти несигурни, когато се обръща към мен. Няма бързи движения, няма претенция за контрол – само топлина, която чака да бъде споделена.)
(докосва ми лицето, пръстите ѝ леко треперят)
-Искам да запомниш това... не като нещо диво, а като нещо наше.
(Целува ме бавно, сякаш изучава всеки милиметър от устните ми. Ръцете ѝ се плъзгат под тениската ми, но не бутат, а питат. Всяко докосване е въпрос, на който аз отговарям без думи: с по-силно притискане, с леко стенание, с прекъснато дишане.)
(Когато падаме на леглото, тя застава над мен, но не ме притиска – оставя ми пространство да се отдръпна, ако искам. Колана със силиконовия пенис е забравен засега; в този момент има само кожа, дъх и споделени трепети.)

Целувайки нежно врата ми, поглеждайки ме от време на време в очите, сякаш пита за удобрение, тя сваля тениската ми. (Откопчава сутиена ми, след което сваля презрамките от рамената ми със зъби) Започва бавно да се спуска целувайки всяка част от мен, докато ръцете ѝ опознават бедрата ми. Обръща специално внимание на гърдите ми, като не пропуска да се забави с устата си, концентрирайки се на зърната ми.
Продължава бавно, целувайки корема ми, опитвайки се да не остави не целунат милиметър от кожата ми.
(с нежна упоритост проследява всяка извивка на тялото ми, устните ѝ топли и влажни по кожата ми. Когато стига до дънките ми, използва отново зъбите си, за да разкопчае копчето, бавно, дразнещо – всеки миг е умишлено забавен, за да усетя всяко движение. Докосва се до бедрата ми с пръсти, които треперят леко, не от несигурност, а от прекалено много желание да не пропусне нищо.)
- Толкова си красива... (шепне между два дъха, докато устните ѝ се плъзгат над вътрешната страна на бедрата ми, заобикаляйки най-желаното място – засега. Оставя го да гори от липсата на докосване, докато се връща към корема ми, целувайки го като молитва.)
(Ръцете ѝ вървят в такт с устните – едната се свива около бедрото ми, държейки ме леко отворена, докато другата се плъзга между гърдите ми, притискайки леко гръбнака ми към леглото. Няма бързане, няма импулсивност – всеки миг е , за да го запомня.)
Нежно и бавно сваля дънките ми, целувайки всеки сантиметър новоткрита кожа по краката ми. (сега съм само по бикини, изгаряща от желание, Вълчева да свали и тях.)
Вместо това тя продължава с бавните и мъчителни за мен целувки.
-Госпожо... - промърморвам аз, когато най-накрая устните ѝ докосват онова място, което отдавна гори за нея. Но тя не се втурва - целува леко, почти детински, сякаш се учи наново как да ме прави щастлива. Макар и целувките да са през, вече силно овлажнено, парче плат, това ме кара да извия гръбнака си, вкопчвайки нокти в чаршафите.

(с мъчително бавни движения плъзга палците си под ластика на бикините ми, подръпвайки ги надолу сякаш разгръща най-скъпия си подарък. Топлият ѝ дъх се разлива по оголената ми кожа, преди дори устните ѝ да се докоснат до мен. Когато най-накрая сваля последната преграда, застава на колене между краката ми и ме гледа - очите ѝ са полузатворени, устните леко разтворени от желание.)
-Виждаш ли сега колко много те желая? (шепне, докато пръстът ѝ се плъзга по дължината на бедрото ми без да натиска - само за да види как треперя. Целува вътрешната страна на бедрата ми, захапвайки леко, оставяйки розови отпечатъци които ще избледнеят до утрото.)
(Когато най-накрая устните ѝ се допрат до възбудената ми путка, го прави с неописуема нежност - езикът ѝ е бавен, изследващ, сякаш се старае да запомни всеки мой отговор на докосването ѝ. Ръката ѝ се плъзга по корема ми нагоре, за да усети как дишам прекъснато, докато другата се вкопчва в бедрото ми, държейки ме разкрачена.)

Езикът ѝ с бавни движения постепенно стига до клитора ми.
Аз наслаждавайки се на усещането бавно издърпвам ръката ѝ, която е на корема ми и започвам да я целувам. Постепенно започвам леко да облизвам пръстите ѝ. А когато езикът ѝ вече се е заиграл с клитора ми аз вече осмуквам показалеца и средния ѝ пръст, показвайки ѝ, че ги искам в мен. Тя бавно минава с ръка от устата ми през врата ми, между гърдите ми, през корема ми и стига до вече пулсиращата ми от желание вагина. (през това време езикът ѝ не спира. Заковала е поглед към лицето ми и засмуква клитора ми, което ме кара да се побърквам.)
Пръстите ѝ, вече стигнали до целта, но не бързат.
-Боже... (голяма пауза с вдишване)... Да... - стена аз, когато ги усещам там, а езикът ѝ все още не спира.

С бавни, кръгови движения по клитора ми, докато единят ѝ пръст най-накрая навлиза вътре с мъчително бавен ритъм. Всеки сантиметър се усеща, всеки мускул в мен се свива около него, а тя ме гледа с тъмни, победничвски очи, сякаш се храни с всеки мой стон.)
-Толкова си топла... (шепне между целувките по най-чувствителната ми точка, докато добавя още един пръст, разширявайки ме леко – не болезнено, а просто за да усетя пълнотата. Ръката ѝ се движи бавно, но неумолимо, докато устните ѝ внезапно засмукват клитора ми по-силно, създавайки вакум, който ме кара да извия гръба си, до степен, в която челото ми може да докосне опашната ми кост, ако не съм легнала по гръб.)
(Свободната ѝ ръка се плъзга обратно по корема ми, за да притисне долната част на корема – точно там, където усещам движението на пръстите ѝ отвътре. Двойната стимулация е несправедлива, и тя го знае – усмивката ѝ е дива, когато се погледнем една друга.)

-Не спирай... моля... - промълвявам аз, но тя не се подчинява веднага – продължава да ме дразни с по-бързи движения, докато не започна да се треса под нея. Когато най-накрая свършвам, тя ме държи здраво, без да престава, удължавайки вълните, докато не я избутвам инстинктивно от себе си, прекалено чувствителна за още.

(не се обижда на лекото избутване – вместо това превръща отстъплението в нов вид интимност. Пръстите ѝ се изплъзват от мен бавно, следвани от нежна целувка там, където преди миг е била толкова интензивна. Устните ѝ сега са меки, утешителни, докато преминава по бедрото ми нагоре, оставяйки следи от топли целувки по кожата.)
-Толкова си красива, когато се предаваш... (шепне, докато се изкачва по тялото ми, целувайки корема, ребрата, пространството между гърдите. Достигайки до врата ми, захапва леко, преди да ме погледне в очите – нейните са мъгливи от удовлетворение и все още неутолено желание.)
(Ръката ѝ се плъзга между телата ни, пръстите ѝ сега леко влажни от мен. Ръката ѝ се плъзва по корема ѝ, към желаната дестинация- собственото ѝ пулсиращо желание. Не се срамува – позволява ми да видя какво ѝ е причинило това, което току-що ѝ позволих да ми направи.)
(Хващам ръката ѝ, спирам я преди да стигне до целта, и я замествам със собствената си.
-Мой ред е... - шепна, като я преобръщам леко, така че сега тя да е под мен. Очите ѝ светват с очакване, когато пръстите ми най-накрая намират това, което търсят. Но преди, да се доберат до пулсиращия ѝ клитор, рязко се връщат към гърдите ѝ. Това леко я изнервя, но я и възбужда. Когато ръцете ми съвсем нежно галят гърдите ѝ, устата ми е заета с това да сваля бикините ѝ. С леки целувки и подръпвания на плата със зъби свалям бельото ѝ. Тя отваря крака, за да ме улесни, но на мен така не би ми харесало.
-Не... Рано ти е още.. - усмихвам се хищникески и с единя си крак леко побутвам нейния, така че бедрата и да скрият, така желаещото влажно място. Устните ми се връщат на врата ѝ.
-До кога ще ме мъчиш... - тръгва да ме пита тя, но бива прекъсната, от коляното ми, което нежно е притиснало бедрата ѝ, така че да се разтворят и кожата над коляното ми да докосва възбудената ѝ до пръсване вагина.
Движа кракът си съвсем леко, но устата ми играе по ключиците и врата ѝ.

(Тя стене дълбоко, когато коляното ми създава мъчително леко триене точно там, където тя най-много го желае. Ръцете ѝ се вкопчват в чаршафите, но не се опитва да поеме контрол – предава се на играта ми, въпреки че всяка клетка в нея крещи за повече.)
-Викицо... мръсница...(пресечено шепне, докато устните ми продължават да я измъчват по врата. Когато захапвам леко ключицата ѝ, тя се извива под мен, коремните ѝ мускули се напрягат, а коляното ми усеща как влагата ѝ се увеличава.)
(Внезапно обръщам вниманието си към гърдите ѝ отново – езикът ми обикаля едното ѝ зърно, докато пръстите ми щипват леко другото. Тя издиша рязко, бедрата ѝ неусетно се притискат към крака ми, търсейки още натиск, но аз умишлено отстъпвам.)

С внезапен жест я обръщам по корем, като лягам върху нея. Устните ми се притискат до ухото ѝ:
-Искаш ли да ти покажа колко дълго мога да те държа на ръба? Ръката ми се плъзга между леглото и корема ѝ, намирайки я готова, трепереща – но не я докосвам още...

(затаявава дъх, когато ръката ми спира на милиметър от целта. Гърбът ѝ се извива под мен, опитвайки се безуспешно да увеличи контакта. Кожата ѝ е гореща, покрита с тънък слой пот от напрежението.)
-Мразя те... (стене, но ръцете ѝ се захващат за възглавницата, вместо да протестират. Знае, че ако се опита да вземе контрол, ще загуби играта.)
(аз продължавам да я мъча - пръстите ми сега само галят вътрешната страна на бедрата ѝ, движейки се по-близо... и после отново далеч. Устните ми пътуват по гръбнака ѝ, спирайки на всеки прешлен, докато свободната си ръка плъзгам под нея, за да хвана едно от зърната ѝ и да го завъртя между пръстите си.)

-Моля те... (най-накрая избълва от нея, гласът ѝ пресечен от отчаяние. Тогава, и само тогава, пръстите ми най-накрая се докосват до нея - но не там, където чака, а по-ниско, за да усети как напрегнато е отворена за мен.)

(стене дълбоко, когато пръстите ми най-накрая се докосват до най-нежната ѝ част - но само за миг, преди да се приплъзнат още по-ниско. Устните ѝ се разтварят в ням протест, докато показалецът ми се плъзга по ануса ѝ, изследвайки всяка гънка, но умишлено избягвайки онова място, което гори за допир.)
-Викц... моля те... (повтаря, като се опитва да се обърне към мен, но аз я държа здраво притисната към леглото. Дъхът ѝ пресъхва, когато палецът ми най-накрая се завърта около най-чувствителната ѝ точка - но не я докосва направо, само я обикаля в кръг, все по-близо, все по-бавно.)
(Когато най-накрая докосвам клитора ѝ, го правя с лекотата на перце - едва доловимо, толкова, че тя се извива напред, търсейки по-силен натиск. Но аз отстъпвам, обръщайки я по гръб и заменяйки пръстите си с устни по вътрешната страна на бедрото ѝ, дразнейки я с прекалено нежни захапки, докато ръката ми сега се изкачва по корема ѝ, за да притисне долната част на корема - точно там, където усеща пулса на собственото си желание.)

-Ще свършиш само когато ти го разреша, (шепна, докато най-накрая притискам два пръста вътре в нея, но без да ги движа - просто ги държа там, докато езикът ми най-накрая, най-накрая докосва клитора ѝ с един единствен, перфектен кръг. Тя се превива като лък, но аз не продължавам - не и докато не чуя думите, които чакам:)
-Твоя съм... твоя...

(забива ноктите си в рамката на леглото, когато най-накрая запопвам да движа пръстите си вътре в нея - бавно, мъчително бавно, всеки сантиметър изследван с непоносима прецизност. Езикът ми не спира да работи - кръгове, спирали, леки засмуквания, които я карат да стене непрекъснато, като изгубена в море от усещания.)
- Не мога Викиц... не мога повече... (моли се, но продължавам да я държа на ръба, сменяйки ритъма - понякога бързо, понякога толкова бавно, че тя започва да се тресе от нетърпение. Очите ѝ са затворени, устните ѝ полуотворени, косата ѝ разпиляна по възглавницата като златна мрежа.)
(Когато най-накрая решавам да я пусна, го правя с финален удар - езикът ми притиска точно онова чувствително място, докато пръстите ми стимулират вътрешно точка, която я кара да изкрещи. Тя се свива като пружина, тялото ѝ изпада в пълен екстаз, докато вълните я обливат. Държа я здраво, не позволявайки нито една част от нея да се отдръпне от моето докосване, докато спазмите на тялото ѝ не започнат да отшумяват.)
(тялото ѝ все още леко трепери, когато я привличам към себе си. Кожа към кожа, дишаме в синхрон, сърцата ни бавно успокояват ритъма си. Вълчева потъва в прегръдката ми, главата ѝ подпряна на рамото ми, докато пръстите ѝ нежно чертаят спирали по ръката ми.)
-Толкова си... нечестна... (шепне, но усмивката ѝ е задоволена, почти детински безгрижна. Очите ѝ се затварят, когато ръката ми започва да минава по гръбнака ѝ - не с цел да възбуди, а да утеши, да потвърди присъствието си.)
(Мълчанието между нас е топло и комфортно. През прозореца се виждат първите нишки на разсъмване, но никоя от нас не споменава бързината на времето. За този момент, няма болест, няма Цонева, няма нищо освен топлината на другата.)
Пръстите ѝ се спират на белега ми от инжекциите, докосването ѝ е леко като перце.
- Толкова си силна... - прошепва, но не продължава. Няма нужда. Затварям очи и потъвам в дъха ѝ, знаейки, че каквото и да донесе утре, тази нощ е наша.

Когато слънцето вече напълно е изгряло и вече е време да ставаме, за да имаме време да се изкъпем преди закуска. Аз започвам леко да въртя един нейн кичур коса ококо пръста си, за да се събуди, пък и защото ми е приятно да си играя с косата ѝ.
Тя не отваря очи, но започва да движи ръката си по корема ми.
-Мисля че е време да ставаме... Колкото и да не ни се иска. -прошепвам тихо, като нежно подреждам косата ѝ.
-Ммм не искам... Искам да останем така завинаги. - усмихва се леко тя, но след това отваря очи и пита:
-Колко е часа?
-8:40.Предлагам да влезнем да се изкъпем, преди да стане време за инжекцията ми, а след това може да подремнете за 1 час. -казвам с широка усмивка. (минавам отново на учтива форма на разговор)

(Вълчева се проточва като котка, преди да ме последва към банята, където аз вече съм пуснала душа и бавно обливам тялото си.
-Виж се само - прошепва Вълчева, докато се приближава до мен. Хваща ръцете ми и ме придърпва към себе си, като тя се обляга на стената под струята на душа.
-Изглеждаш невероятно, когато си около мен. -добавя тя, точно преди да ме целуне.
-Може би защото вие ми влияете така. Не мислите ли? - отвръщам веднага щом устните ни се отдалечат.
-Ммм... Не... В момента не мисля... Наслаждавам се. - казва, между целувки по рамената ми. Ръцете ѝ минават по цялото ми тяло. Няма страст в това - само топлина, близост, обич, изразена в всяка капка сапун и всяка усмивка.


(телата ни все още са топли от водата, когато внимателно подготвям инжекцията. Вълчева седи на ръба на леглото, проследявайки всеки мой жест с мъгляви от умора, но все още внимателни очи. Когато обръщам ръката си, тя се навежда напред и поставя нежна целувка на рамото ми - не за да ме успокои, а просто защото не може да не ме докосва.)
(Когато иглата влиза, ръката ѝ е на моята, пръстите ни са преплетени. Тя не гледа към мястото на инжекцията - вместо това ме гледа в очите, сякаш иска да ми покаже, че болките ми са и нейни.)
(След процедурата, лягаме една до друга, но без да се докосваме, за да мога да си почина)

Когато отварям очи след час тя е заспала. Гледам я как лежи до мен, но без да ме докосва.
Обръщам се към нея и я прегръщам.
Когато тя отваря очите си и отвръща на првгеъдката, аз я питам:
-Какво ще правим, когато се върнем в София? - въпросът ми е с цел да ни върне към реалността.
-Ще живеем.

(Слизаме на закуска и сядаме на масата, ръцете ни случайно се допират при постилането на салфетките. Цонева наблюдава това от съседната маса, но днес избира да не коментира. Въздухът е леко, напрегнат от неказани обещания.)
-Предлагам да се видим довечера у дома. Предполагам че няма да има никой вкъщи, за известно време.
(аз кимвам, знаейки че този път няма да има скриване, няма да има лъжи. Цонева надушва разговора и се приближава, но нейният тон е неочаквано мек:)
Автобусът тръгва след час. Вълчева, готава ли си? (Очите ѝ преминават между нас, сякаш вече знае че отговорът е ,,Да".)

(сгъваме последните си дрехи. Вълчева ме прегръща отзад, брадичката ѝ се опира в рамото ми. Дъхът ѝ е топъл по врата ми, когато прошепва:)
- Бъди внимателна докато караш. И... ако се почувстваш зле... (Ръцете ѝ се свиват около корема ми.) ...спри. Независимо къде си. И ми се обади.
(Целува ме зад ухото, след което взима раницата си. Оставя вратата отворена, за да видя как си тръгва - но не се обръща. Знае, че ако го направи, няма да може да ме остави.)



Какво ги очаква, когато се върнат от практиката? Ще продължат ли с тези отношения или всичко ще се промени?

Следва продължение.