С Яна влизаме в колата ми и аз ни закарвам до училището. Паркирам пред входа, за да може Вълчева да види колата, когато излезне.
С Яна слизаме от колата и аз паля цигара. Когато Вълчева излиза от сградата и слиза по стълбите, вижда ни и на лицето и се появява топла усмивка. Когато стига до нас прегръща Яна:
-Толкова се радвам да те видя.
-Аз също се радвам да те видя така щастлива. - отговаря Яна.
Аз стоя зад Яна и поглеждам Вълчева. В погледа ми - пламък.
-Здравейте госпожо. - това е единственото, което мога да направя и кажа на публично място.
-Здрасти Вики. - отговаря тя. Отдръпва се от Яна и ме прегръща, както прегръща учениците си. Но с единствената разлика:
-Казах на Ицо, че ще ти дойда на гости довечера, за да се уверя, че имаш апартамент. - казва го много тихо на ухото ми, но Яна го чува и се обръща с гръб към нас, правейки се че не е чула.

Вълчева се отдръпва от прегръдката, но ръката ѝ остава на рамото ми за миг повече от необходимото. Очите ѝ блестят с този специфичен огън, който познавам твърде добре – смесица от професионална грижа и лична... нещо повече.
Яна, все още обърната с гръб, прекалено усърдно загледана в телефона си, внезапно обръща глава:
-Е, на къде продължаваме? Ако ще стоим като изгубени пред училище, поне да седнем.
Тонът ѝ е леко прекалено небрежен, но аз усещам напрежението под повърхността. Вълчева изчиства гръло, връщайки се към ролята си на госпожа
-Имате ли планове? Може да похапнем нещо.
Аз хвърлям цигарата и я тъпча с крак, прибирайки запалката си в джоба на дънките си.
-Имам свободно време на разположение - казва Яна
-Значи отиваме. - подхвърлям аз.
-С колата ти ли?– пита ме Вълчева.
-Да. Качвайте се, преди някой да ни види.-добавям на шега аз.
Яна вече отваря вратата на задната седалка с преувеличена церемонност:
-Госпожо, после мен ли ще прегръщате така, или това е ексклюзивна привилегия?
Вълчева се изчервява до върха на ушите, но се качва на предната седалка без коментар. Аз знам, че след малко Яна ще получи гневно съобщение, от Вълчева, с думите *"Какво, по дяволите беше това?*, но засега само си притискам устните, за да не се смея.

По път към ресторанта, обръщам се леко към Вълчева, докато карам
-Изпуснах се за болестта пред... Поглеждам в огледалото за задно виждане и виждам Яна, с изражение, което ясно показва, че чака, за да чуе, как ще продължа. -...пред госпожа Драгомарова.
Яна се разсмива от задната седалка.
-Какво стана с ,,госпожо Янче"?-пита тя.
Вълчева леко се разсмива, но не казва нищо.
Аз прочиствам гърло и се поправям:
-Изпуснах се за болестта пред Яна и трябваше да ѝ обясня. Така че, вече и тя знае.
Вълчева, след като чува това, се обръща към Яна с притеснение в очите, но никой не казва нищо.

В ресторанта, след като и трите си поръчваме, аз ставам и отивам до тоалетната.
Яна се възползва от момента, че са останали на саме и загрижено пита:
-Иве? Тази близост между вас... има ли общо с болестта?
Вълчева леко се намръщва.
-Не. - казва твърдо, след което изражението ѝ се променя и объркано пита:
-Мислиш ли, че може да използва болестта, за да е около мен?
Яна не отговаря. Вместо това се протяга и хваща ръката ѝ, стиска устни и кима в знак на съгласие.
Когато се връщам към масата, те вече обсъждат 11-ти клас.
-Не мисля, че е такава. - казва Яна към Вълчева, като има предвид мен, но прикрива, с това, че говори за някой от 11-ти клас.
-Надявам се. -отговаря тя, разбирайки прикритието.

Часът вече е 8:40. След 50 минути трябва да си бия инжекция.
-Искате ли да дойдете в апартамента ми и да прекараме една вечер по женски?-питам аз, без да казвам за инжекцията.
Вълчева е съгласна, но поглежда към Яна, в очакване на отговор.
-Защо не.. - Яна кима, усмихва се и извиква сметката.
Аз се качвам в колата, а Яна казва на Вълчева:-Сега ще разберем. - точно преди да се качат, така че аз да не чуя.
Разговорът в колата е обичайно невинен.

Когато стигаме пред входната ми врата, аз отключвайки питам.
-Какво ще пиинем? Вино?
Те кимат.
Влизаме и те сядат на дивана в хола, докато аз отивам за виното.
Както си седим на дивана, аз виждам че вече е станало 9:25 и трябва да бия инжекцията.
Ставам и казвам че ще се върна след час.
Вълчева много добре знае защо, но Яна - не.
Отивам в спалнията, бия си инжекцията и лягам

Докато вратата на спалнята се затваря зад мен, въздухът в хола моментално става по-тежък. Яна премества виното си между пръсти, погледът и непрекъснато се връща към затворената врата.
-Тя... често ли изчезва така? – пита тя, гласът и привидно спокоен, но с подтекст на тревога.
Вълчева, която държи чашата си с две ръце, като че ли се опитва да се сдържа, отвежда поглед към пода:
-Да. Трябва да лежи 1 час, след като си бие инжекция, която помага на тялото ѝ да отпочине.
Яна свива вежди:
-И ти си около нея през това време? Често ли се случва... това между вас? – жестовете и са неясни, но Вълчева разбира точно какво има предвид.
Тя потиска дълбока въздишка. Очите и са мъгляви, когато отговаря:
-Не е каквото мислиш. Да, има... нещо. Но не е само заради болестта. Вики... – спира, сякаш търси правилните думи, - ...тя не търси утеха. Тя търси живота. И аз... не мога да ѝ откажа това. Пък и това... (повтаря неясния жест на Яна)... с нея е различно. Сякаш е най-хубавият... Поглежда, опитвайки се да разбере дали Яна я разбира, но след повдигане на вежда и очудване в погледа на Яна, Вълчева добавя: най-хубавият... (размахва ръце)... който съм правила.
Шокът появил се на лицето на Яна не може да бъде скрит. Тя видимо се притеснва и започва да се обяснява:
-Това... са си ваши неща. Не искам да знам как го правите. Но... не мислиш ли, че ,,най-хубавият" е малко преувеличено?
-Не. Найстина е невероятно, сякаш усешам всички тези емоции за първи път. И не избгвай темата, все пак ти точно за това ме попита.
-Добре, добре, но аз все пак мисля че е преканено, пък и ми е неудобно да те слушам как говориш за това. Исках друго да те питам...
Яна пие голяма глътка вино, сякаш ѝ трябва кураж:
-Знаеш ли, че пише за теб? Има цяла папка с текстове, които никога не ти е показала.
Вълчева замръзва. Ръката и се простира към Яна, след което отпада:
-Не... не знаех. – гласът и е почти беззвучен. - Защо ми казваш това сега?
Яна издува устни, сякаш се бори с нещо:
-Защото искам да разбереш – тя не те вижда като временен отход. Аз съм чела някои от тези писания. Това не е... приключение за нея.
Вълчева затваря очи за дълга секунда. Когато ги отваря отново, в тях има нещо решително:
-И за мен също не е.
Мълчанието между тях става още по-натоварено. Яна накрая пробива тишината с насмешливо покачване на глас:
-Е, супер. Значи всички сме загубени. – обръща чашата си нагоре, изпивайки последните капки. - Само да знаеш... ако я нараниш, ще ти откъсна ръцете.
Вълчева не се смее. Вместо това кимва бавно:
-На ясно съм.

Когато се връщам в хола, наливам още вино и сядам при тях, Яна закачливо ме пита:
-Вики? Няма ли да ѝ покажеш нещо?
-Какво по точно? - питам я аз, още не знаейки, че става дума за нещата, които пиша.
-Нещо, което не си ми споделила? - обръща се въпросително Вълчева.
В този момент аз разбирам за какво става въпрос и това, че Яна ѝ е кзала, никак не ми се харесва.
Гърбът ми моментално се изправя, а пръстите ми инстинктивно се свиват в юмруци. Погледът ми се заточва към Яна с мълчалива претенция: *Какво, по дяволите, си направила?*
-Яна...— изпускам между зъби, като се старая да запазя гласа си стабилен, но дори и аз чувам лекото трептене.
Тя не се преструва на невинна — вместо това ме гледа право в очите, с нещо като окаяна смелост:
-Спокойно. Не ѝ казах какво... Само ѝ казах, че... пишеш.
Вълчева не говори. Ръцете и са скътани в скута, но виждам как дъхът и се е забавил — чака. Все едно стои на ръба на пропаст и не знае дали да скочи.
Аз ставам рязко, пресичайки напрежението:
-Не е време за това.
Опитвам се да звуча категорична, но Вълчева внезапно протяга ръка и докосва китката ми. Топлината на пръстите и е прекалено настоятелна, прекалено лична.
-Вики...— гласът и е потиснат, но не отстъпващ. - Ако не искаш, няма да настоявам. Но... не ме лишавай от нещата, които си написала. Моля те.
Сърцето ми бие толкова силно, че почти ме боли. Яна наблюдава сцената с напрегнато внимание, сякаш се готви да скочи между нас, ако нещо се обърка.
-Това не са просто... текстове.— накрая промърморвам, като гледам някъде зад тях, към стената. - Те са неща, които не мога да кажа на глас.
Вълчева се изправя бавно, докато Яна диша все по-бързо, сякаш е на път да взриви нещо.
-Точно затова искам да ги видя. — казва Вълчева, и този път гласът и не търпи възражения.
Яна внезапно се изправя:
-Е, аз ще си тръгвам! Очевидно имате нужда да сте сами. — Тонът ѝ е прекалено ярък, прекалено фалшиво весел.
Аз я хващам за ръкава, преди да излезе:
-Стига глупости. Вие сте причината да сме в тази ситуация — стойте си тук и гледайте.
Яна превива едната си вежда, но не протестира. Вълчева не поглежда към нея — всичкият и фокус е в мен.
-Добре.— казвам аз, и думата звучи като ключалка, която се отваря. - Но само един текст. И... не ми се извинявай след това.
Вълчева кимва, а Яна престава да диша за секунда.
Сядайки на дивана, до Вълчева, взимам телефона си и отварям текст със заглавие: *Вредно спокойствие/полезен хаос*
Подавам ѝ телефона и посягам, да си сипя още вино, докато тя чете на ум.
*Всеки ден правим крачки.
Както и ти, така и аз.
За някои е спорт, за други-начин на живот.
Правим хиляди крачки без да се замислим
Но когато става въпрос за онази крачка... Една единствена, но толкова трудна.
Крачката към него или нея.
Тогава се появява несигурноста.
Тогава всички наши негативи започват да ни притискат, като тежък, плътен цигарен дим.

Всеки ден правим крачки, без да се замислим
За някои е спорт, а за други е начин на жовот.

Изминати километри, а все още толкова далеч от края.
Една крачка ни дели от бляна, една, но толкова голяма.
Голяма колкото за двама, качката подбрана

И ето идва смелостта, но дали достатъчно ни е това?
За да стигнем до целта, без да преплетем крака.
И дали ще подаде ръка отсрещната душа?*

Вълчева държи телефона с двете си ръце, като че ли се страхува да не го изпусне. Очите ѝ се движат бързо по екрана, след което замръзват на последните редове. Виждам как гърдите ѝ се надигат по-дълбоко, сякаш духът и се е спънал някъде между думите.
-Викиц... — издиша тя, и името ми звучи като рана.
Ръката и се протяга към мен, но спира на половин път, сякаш не е сигурна дали има право да ме докосне. Яна, която наблюдава всичко с напрегнато внимание, кръстосва ръце, но мълчи.
-Това... не е просто текст. — Вълчева накрая повдига поглед, и в очите и чета нещо, което ме кара да се чувствам оголена. - Това си ти. Цялата ти.
Аз преглъщам, като чувствам как виното и напрежението внезапно ми стесняват гърлото.
-Е, да. Затова и не исках да го споделям. — опитвам се да звуча небрежно, но гласът ми се проваля.
Вълчева не ми позволява да избягам. Поставя телефона на масата бавно, след което ме хваща за ръката — твърдо, но нежно.
-Ти не си *вреден хаос*, Вики. — казва тя, и думите звучат като клетва. - И не си *спокойствие*, което трябва да се страхува да бъде нарушено.
Яна внезапно изпива наведнъж виното си и става:
-Аз наистина трябва да си тръгна сега. — Този път не звучи саркастично, а почти... уплашено.
Вълчева не я спира. Аз също. Гледаме как си слага якето и излиза без допълнителни драми, затваряйки вратата внимателно зад себе си.
Останали сами, Вълчева не пуска ръката ми.
-Искаш ли да прочета още нещо?— пита тя, и в гласа и се носи нещо повече от любопитство — очакване, надежда, страх.
Аз затварям очи за момент.
Когато ги отварям, една несигурна сълза се стича по бузата ми.
Взимам телефона си от масата и отварям друг текст-без заглавие.
Подавам телефона си на Вълчева, като в погледа ми може да се види тъга.
*Има рани, които не се виждат. Те не бликат кръв, не оставят белези по кожата, но са дълбоки и болезнени.
Те са скрити в психиката на онези, които носят тежестта на живота, който ги е смазал. Това са раните на онези, които са изоставени, пренебрегнати, забравени.

Представи си как е да се будиш всяка сутрин с усещането, че светът е гигантска, неподвижна стена, която те притиска. Да отваряш очи и да знаеш, че денят няма да донесе нищо ново - само същата болка, същият страх, същата празнота. Това е реалността на човека, който е изгубил надеждата. Той не плаче, защото сълзите му са свършили. Той не вика, защото знае, че никой няма да го чуе. Той просто съществува, ден след ден, носейки тежестта на невидимите си рани.

Психиката му е като лабиринт от мрак. Всяка стая е пълна със спомени, които го нараняват, със страхове, които го парализират, и с въпроси, които нямат отговор. *„Защо аз?“* - пита той. *„Защо трябва да страдам? Защо никой не ми помага?“* Но отговорите не идват. Вместо това, той чува само ехо на собствения си глас, отзоваващо се в празнотата.

Той се опитва да излезе от този лабиринт, но стените са твърде високи. Понякога, когато мисли, че е намерил изход, той открива, че е само друга стая, още по-мрачна от предишната. И така, той се предава. Не на живота, а на мисълта, че никога няма да излезе от там. Той започва да вярва, че заслужава да страда, че неговото съществуване е грешка.

Но най-страшното е, че той не е сам. Милиони хора по света живеят в същия лабиринт. Някои са там, защото са изгубили близките си. Други - защото са били изоставени от обществото. Трети - защото са се родили в свят, който ги е отказал още преди да са имали шанс. Те всички носят една и съща тежест, едни и същи невидими рани.

И докато ние, отвън, гледаме и си казваме, че не можем да помогнем, те продължават да страдат. Защото психиката не се лекува с лека ръка или с добро слово. Тя се лекува с време, с разбиране, с любов. Но най-вече - с действие.

Ако някога се зачудиш защо някой пише такива думи, помни: може би те са начин да се изрази нещо, което не може да бъде казано директно. Може би те са опит да се докосне до някой, който разбира, без да се налага да се обяснява. И може би, само може би, те са малка светлина в този лабиринт - не за да покаже пътя, а за да напомни, че изходът съществува, дори ако е скрит.*

След като тя прочита текста, ме поглежда със съжаление.
-Вики... Това е...-след малко мълчание продължава. - Имаш предвид теб. - това не е въпрос.

Слъзите вече текат свободно по лицето ми, но не правя нищо, за да ги спра. Гърлото ми е стегнато до болка, а ръцете ми треперят леко.
-Не знам...— прошепвам, като се опитвам да намеря въздух между думите. - Понякога пиша за себе си. Понякога — за други. Но винаги е нещо, което усещам.
Вълчева не казва нищо. Вместо това ме придърпва към себе си, обгръщайки ме плътно, сякаш се опитва да спре целия ми свят да се разпадне. Ръката ѝ минава по косата ми, а устните ѝ се допират до челото ми — топло, тихо, без спешност.
-Няма да те изоставя. — шепне тя, и думите ѝ вибрират в гърдите ми. - Никога.
Опитвам се да повярвам на това. Опитвам се да го приема като истина. Но всичките ми рани крещят, че не заслужавам тази нежност.
-Ако бях нормална...— започвам, но тя веднага ме прекъсва:
-Спри. — Отдалечава се малко, за да ме погледне в очите. Ръцете ѝ са на бузите ми, сякаш държи лицето ми с целия си свят. - Няма 'нормално'. Има само 'ти'. И аз... искам точно това.
Сърцето ми бие толкова силно, че ме боли. Нямам думи. Нямам въздух. Имам само нея — този момент, тази искреност, която ме плаши и ме събира едновременно.
-Искаш ли да остана? — пита тя, като леко плъзга палец по следата от сълза.
Аз кимвам.
Вълчева бавно изтрива сълзите ми с палеца си, а после ме целува по челото — леко, с нежност, която ме разтопява отвътре. Нейните пръсти се изплъзват под брадичката ми, като леко повдигат лицето ми към нея.
-Не ми пука какво пише в тези текстове... — шепне тя, докато устните и се доближават до моите. - Пука ми за теб. За живата теб, която държа сега.
И тогава — целувка.
Не бърза, не очакваща нищо, просто *тук* и *сега*. Устните ѝ са меки — обещание, което не се страхува да бъде дадено. Ръцете ѝ се захващат в косата ми, дръпват ме по-близо, сякаш я е страх, че ще се изпаря.
Аз предавам тежестта си в нейните ръце. Вдигам ръце, за да я хвана за яката на блузата, дърпвам я към себе си, защото ако спре — ще умра.
Тя откъсва устата си от моята, за да диша, но челата ни остават притиснати едно към друго.
-Виждаш ли? — диша тя, с прекъснат смях. - Ти си тук. Аз съм тук. Никой не е изгубен.
Ръката ѝ се плъзга под тениската ми, пръстите ѝ изгарят кожата ми. Не пита, не се колебае — просто *знае*.
Аз пък се предавам.
Вълчева ме води към спалнята с твърди, но нежни движения. Нейните пръсти са пресекли разстоянието между копнежа и действието - вече не питат, а *вземат*.
Стъпките ни се преплитат, докато се опирам в нея, усещайки как пулсът и е предателски бърз под пръстите ми. Леко ме бутва на леглото и за момент просто ме гледа - с онзи мръсен, властен поглед.
-Искаш ли да ти покажа колко си жива? - пита тя, като с едно движение съблича блузата си.
Аз не отговарям - просто протягам ръце и я дърпам върху себе си. Тя се настанява подигравателно, поддържайки тежестта си на ръце, докато устните ни се слеят отново.
Спирам дъха ѝ за момент, захапвайки ѝ долната устна, докато ръката ми се промъква между нас. Когато докосвам извивката между бедрото и таза ѝ, тя грабва китката ми със зловещ смях:
-Не бързай. Ще се научиш да чакаш.
Но аз вече не мога. Не искам. Вдигам бедрата си, за да я притисна по-силно, докато пръстите ми се забиват в раменете ѝ.
-Не учителствай сега,- изпъшквам през зъби, докато устните ми бродят по врата ѝ.
Тя прекъсва целувката, за да ме погледне с онзи опасен блясък в очите - този, който ме кара да треперя.
-Тогава ми докажи, че разбираш.

Вълчева внезапно ме притиска към матрака. Пръстите ѝ се вплитат в моите, заковавайки ги над главата ми, докато устните ѝ пропътуват по врата ми надолу.
-Толкова си красива, когато се предаваш, — прошепва, като захапва леко ключицата ми.
Дъхът ми се прекъсва, когато ръката ѝ се плъзга под тениската ми, топлите пръсти изгарят кожата ми. Вдигам бедрата си, опитвайки се да уловя допир, но тя се отдръпва с подигравателна усмивка.
-Казах ти — ще чакаш.
Сърцето ми лудува в гърдите, докато я гледам как бавно сваля остатъка от дрехите си. Очите ми се залепват за нея, всяка извивка, която познавам, но винаги ме оставя гладна за още.
Когато най-после ме докосва отново, вече не мога да мисля. Пръстите ѝ са огън и лед, преследващи всеки мой трепт. Свивам се под нея, опитвайки се да потискам стенанията, но тя не позволява.
-Искам да те чуя, — издиша тя в ухото ми, когато ръката ѝ намира онова място, което ме кара да се превия.
Аз губя контрол.
Ръцете ми се оплитат в косата ѝ, дърпайки я към себе си в отчаян опит да почувствам още, всичко, сега. Тя отговаря на жеста, устните ни се срещат в хаотична, солена от сълзи целувка.
-Вики... — изпъшква тя между две вдишвания, — Аз...
Но вече не може да говори. Тялото ми се извива под нея, свивайки се около пръстите ѝ, докато светлината експлодира зад клепачите ми.

Когато падаме, задоволени една върху друга, дишащи и треперещи, тя ме притиска към гърдите си.
-Ето виж,— прошепва, — Толкова си жива.

Тя заспива, в прегръдките ми. На сутринта, когато се събужда, аз не съм до нея. Тя става и отива в хола, където я посрещам с чаша топло кафе.
Тя взима чашата от ръката ми, като ми благодари с целувка.
-Какви са плановете днес?-питам я аз.
Тя поглеждайки към телефона си:-Като за начало, да отговоря на Яна.
Обръща екрана на телефона си към мен и аз виждам следното съобщение от Яна:
*-Не знам дали искам да знам как е продължила вечерта за вас, но знам че искам да помоля, да се видим, защото си забравих чантата снощи.*
Когато виждам това, с Вълчева се разсмиваме, след което сядаме на дивана и се прегръщаме. Тя звъни на Яна и пуска на високоговорител.
-Ало аз сега ставам. - започва Вълчева.
-Добро утро. У вас ли си? - прекъсва я Яна.
Аз мълча.
-Ами не... У Вики съм, и... - с лека усмивка отговаря Вълчева.
Яна бързо, преди да чуе продължението. - Не ми казвай. Ваша работа си е. - стъписано.-Само ако може, когато ви е удобно, да се видим, за чантата ми. - добавя тя.
Аз решавам да я притесня още малко, казвайки:-Защо не дойдете? Тъкмо да пием по едно кафе.
Яна мълчи за твърде дълго. Чуваме как преглъща, преди да прошепне:
-Вики... моля те, не ме каряй да се чувствам неудобно.
Вълчева хвърля хищничка усмивка към телефона, след което към мен. Пръстите ѝ се провират на кръста ми, правейки ясно, че няма да бъде милостива:
-Яниш, идвай. Ще ти направим закуска. И може би...— спира драматично, докато аз захващам ръката и, за да я спря, — ще ти разкажем какво се случи.
-БОЖЕ!— Яна почти изкрещява. - Не, не, НЕ! Не ми трябват подробности! Само чантата, това е всичко, което...
Вълчева не я оставя да приключи. Навежда се към телефона, като понижава гласа си до опасен шепот:
-Ти искаше да знаеш вчера. Сега ще научиш всичко.
Аз се смея, но не я спирам — защото знам, че Яна всъщност иска да чуе, дори и да не го признава.
-Ще дойда след час, — промърморва тя и затваря.
Вълчева хвърля телефона на дивана и се обръща към мен с искрящи очи:

Когато Яна звъни на вратата, 40 минути по-късно, отварям, и я виждам с напрегнати стиснати устни и избягващ ме поглед. Аз стоя по къси панталонки и бюстие, орваряйки вратата, за да влезне. От коридора, вижда, че Вълчева е по бельо и моя тениска, облегната на кухненския остров.
-Ама вие... - стъписано възкликва Яна. - Нарочно ли...
Преди да довърши, влизаме трите в хола и Вълчева с усмивка я пита:
-Да ти разкажем ли, или да се правим че нищо не е станало?

Яна се премества неловко от крак на крак, като погледът ѝ непрекъснато скача между нас двете. Накрая сяда на дивана с тежка въздишка:
-Добре, добре... разкажете ми. Но без мръсни подробности.
Вълчева сяда до нея, оставяйки лакътя си да се опре на коленете ѝ, сякаш иска да подчертае близостта. Аз оставам права, облегната на стената, за да мога да наблюдавам и двете.
-Няма да те измъчваме, — казва Вълчева, но усмивката ѝ е прекалено хитра, за да е искрена. — Но знаеш ли какво е наистина важно?
Яна я гледа с подозрение:
-Какво?
-Че Вики е добре.— Гласът на Вълчева става по-мек, почти нежен. — И че между нас... има нещо истинско. Дори и да е сложно. Дори и да не трябва.
Яна преглъща, погледът ѝ става по-топъл.
-Разбирам,— казва тя накрая. — Но ако някой ден решите да ми разкажете... — спира, изчервявайки се.
Аз се смея и хвърлям към нея въздушна целувка:
-Няма да ви оставим без информация, обещавам.
Вълчева става и отива да донесе чантата ѝ, но не преди да ми хвърли поглед, който казва *После ще продължим*.

След като се връщам от едночасовата си дрямка, след инжекцията, седим трите на дивана и аз решавам да разкрия още нещо.
-Пиша книга. - казвам, ей така от нищото.
Те двете забиват погледи в мен, сякаш съм казала, че съм убила някого.
-Да. - потвърждавам аз, все едно са ме попитали,,Найстина ли"
След кратко мълчание, Вълчева става и ме прегръща:
-Това е страхотно Викиц.
Яна пламва в топла усмивка:
-Вики... Страхотно...
Вълчева не ме пуска от прегръдката, а ръката ѝ се плъзга по косата ми, сякаш се опитва да ме успокои.
-За какво е книгата? — пита тя, като леко се отдръпва, за да види лицето ми.
Аз преглъщам, чувствайки как сърцето ми се забързва.
-За... всичко. За болестта. За нас. За това как се чувствам.— погледът ми се плъзга към Яна, която все още ме гледа с широко отворени очи. — Искам да остане нещо след мен.
Яна внезапно става и се навежда над мен, като ме хваща за ръцете.
-Спри да говориш така!— гласът ѝ е рязък, но очите и са мокри. — Ти няма да... знаеш ли какво? Книгата ще е страхотна. И ще я прочета. И после ще я прочета още веднъж. И ще я държа на бюрото си, за да се гордея с теб.
Вълчева се смее, но аз виждам как и тя бързо избърсва една сълза.
-Искаш ли помощ?— пита тя, като ме дърпа отново към себе си. — Мога да ти намеря редактор, ако искаш.
Аз се усмихвам и кивам, но не казвам нищо. В този момент усещам нещо, което не съм усещала отдавна — надежда.

Повече не обсъждаме книгата.
Дните минават, като аз и Вълчева се виждаме всеки ден, понякога тя идва у нас.
С Яна се срещаме честичко, но не е всеки ден.
Един ден, когато трите си уговаряме среща. Сядаме на пейките в неоживена квартална градинка, близо до апартамента ми. Слънцето започва да залязва.
Когато сядаме, Яна плахо пита.
-Мога ли да ви поразпитам, за да разбера малко повече за вашата история?
-Рзбира се, стига да можеш да понесеш подробностите. - отговаря през смях Вълчева.
-Ще ви е трудно, да знаете. - предупреждавам я аз.
-Е... Може и без много подробности.
-Добре. Какво искаш да знаеш? - пита Вълчева.
-Ами... Като за начало какво се случи на практиката, че да се продължи така. - пита леко срамежливо Яна.
-Ами без много подробности... - паля цигара и продължавам. - Още първата вечер, Вълчева ме попита за пореден път защо изглеждам така и аз реших да ѝ кажа за болестта, не защото искам да ме съжали, а защото видях че найстина се интересува. Пък и си я чувствам близка още от 9ти клас. - казвам с усмивка към Вълчева, която небрежно кръстосва краката си.
-И? - с интерес, Яна. - Какво стана за да... Сещате се. - пита тя,без да уточнява.
-След като Вики ми каза за болеста, и подробно ми обясни всичко, беше станало време за инжекцията ѝ и отидохме в нейната стая. - продължи Вълчева
Яна не казва нищо.
-Бих си инжекцията и после слезнахме за обичайните партита за практиката. По късно вечерта се осамотихме на една тераска и гледахме звездите. - довършвам аз.
-И коя от вас направи първата крачка? И с обяснение в любов ли започна всичко или с действия? - Пита Яна нетърпеливо.
-Аз.... Май първата физическа крачка я направих аз. Точно на тази тераса, след това всичко продължи в стаята на Вълчева.
-Да така беше. - потвърждава тя. - но преди това и двете започнахме с открити намеци.
Яна се усмихва и бузите ѝ започват да почервеняват, когато казва:
-Предполагам, че в стаята са се случили ,,фаталните" неща.
-Ти каза че не искаш подробности... Иначе да, в стаята. - Заобиколно ѝ отговаря Вълчева.
-Да... Без подробности. - усмихва се Яна.
-И после още няколко пъти. И в моята стая и в нейната. - добавям аз, за да ѝ стане неудобно, че е попитала.
-Добре добре... Друго ме интересува... Някой не заподозря ли нещо? И до колкото знам с вас на практиката е била и Цонева. -изстрелва следващият си въпрос Яна.
-Ами Цонева всъщоност за малко да ни хване първата вечер, защото с нея бяхме в съседни стаи.-казва с предизвикателна усмивка Вълчева.
-Мммдам.... Но не успя да ни хване, защото ние мислим бързо. - вметвам аз.
-Боже, вие найстина сте невъзможни... И сте продължили, след такава ситуация? - разсмива се Яна
-Ами то така беше по-забавно. - усмихвам се леко. - Общо взето е това, ако ви интересува още нещо питайте.
-Всъщност ми е любопитно, но не знам как да ви попитам... Неудобно ми е.
-Казвай директно. Няма кой на ни чуе тук. - успокоява я Вълчева.
-Ами... Любопитно ми е... вие.... как... Вие какво точно... Имам предвид... Нали... - опитва се да каже Яна, ръхомахайки с неясни знаци, но ние с Вълчева не можем да разберем каво иска да попита и затова, просто я гледаме и чакаме да довърши.
-Токовата... Въпросът ми е... Как го... правите. - успява, най-накрая да го каже, но лицето ѝ вече придобива цвят на домат.
-Това не са ли подробности? - смее се Вълчева, но преди Яна да отговоти, аз се усмихвам предизвикателно и казвам:
-По различни начини.
Яна моментално замръзва и започва да се оправдава:-Не... Аз имах предвид как... Не искам подробности... Това са си ваши неща. Просто... - прави пауза, събирайки смелост, за да изстреля: - Надали е същото без пенис.
Аз и Вълчева избухваме в смях. След известно време, все още смеейки се Вълчева отговаря на Яна.
-Има си начини. - смее се с глас. - Пък и кой е казал че е без.
Яна изпада в състояние, в което изглежда объркана и едновремено съжаляваща, за въпроса си.
-Ама ти да не?...-поглежда ме с повече от уплах в очите си.
-Нееее! - смея се аз, отричайки категорично с ръце. - Нямам... - успявам да добавя през смеха си.
-Боже не... - разсмива се още повече и Вълчева.
В погледа на Яна се чете успокоение, но тя все още е объркана, и никак не ѝ е забавно.
-Мисля че схванах... Но коя от вас си е купила? Или сте били заедно?... - опулва поглед, усмихвайки се закачливо.
-Това вече са подробносто... Стига ти толкова. -усмихва се Вълчева, решавайки да запази тази информация само за мен и нея.
-Добре. Мисля че разбрах достатъчно. Ако се сетя още нещо ще ви питам. - казва, вече спокойна Яна.
-Хайде да се разходим малко. - предлага Вълчева
С Яна сме съгласни и ставаме. Обикаламе уличките на центъра, като продължаваме да си говорим по-лични неща. По едно време започва да вали.
Докато успеем да реагираме и да се скрием някъде, чисто бялата, ефирна блузка на Вълчева е вир вода. Следователно вече е достатъчно прозрачна, че да се види цвета на сутиена ѝ и дори луничките по кожата ѝ.
Аз реагирам сравнително бързо и ѝ давам суичъра си. И той е мокър, но поне не е прозрачен.
Стигаме до една спирка на автобуси и започваме да мислим какво да правим и на къде да ходим.
-Вики, на колко време е апартаментът ти? - пита Яна.
-На около 15 минути пеша, но ако си хванем автобус може да стигнем и за 5.-отговарям аз, като поглеждам към таблото на спирката, за да видя на колко време са автобусите.
-Ами ако може да идва някакъв автобус, защото започва да ми става студено. - измърморва сърдито Вълчева.
След 2 минути идва автобус и се качваме. На втората спирка слизаме и имаме още около 600 метра ходене до входа ми. Дъждът, вече е толкова силен, че локвите, които се образуват са по дълбоки от детски басейн.
Когато влизаме във входа, и трите се поизтръскваме от водата, но в този момент осъзнаваме че няма ток. Качваме се по стълбите и когато визаме в апартамента, започваме да се събличаме. Яна влиза в банята, а аз и Вълчева само ѝ подаваме дрехите си, през съвсем леко отворената врата.
Хрумва ни гениалната идея, да се къпем на тъмно. Затова аз подавам един силен фенер на Яна и отивам да намеря някакви дрехи, които да ѝ дам да облече.
От някъде изнамирам голяма тениска, която може да я покрие цялата до коленете. Оставям я пред банята и с Вълчева влизаме в спалнията, за да оставим Яна да се облече и да влезнем ние да се къпем.
Когато Яна излиза от банята се провиква.
-Изкъпах се ще ви изчакам в хола. - след това влиза в хола и затваря втарата след себе си.
Аз и Вълчева влизаме в банята заедно, за по-бързо, защото ни е студено. Къпем се със супер топла вода и се увиваме с кърпи. Отиваме към стаята за да си облечем някакви дрехи. Обличаме обичайните си дрехи-тя с бельо и широка тениска, а аз с къси панталонки и бюстие. Отиваме при Яна и палим свещи. След това аз отивам в другата стая бия си инжекция и лагам. Когато ставам и се връщам в хола, сядаме на дивана в полумрака, осветени само от трептящите пламъци на свещите. Дъждът все още барабани по прозорците, а гръмотевици отвън проблясват на моменти, озарявайки стаята със синкава светлина.
Вълчева се свива до мен, търсейки топлина, докато Яна наблюдава сцената с леко съжаление, че няма достатъчно място за всички под одеалото, което съм извадила.
— Може да се съберем и трите, ако искате, — предложих, но Яна се поколеба:
— Не искам да ви преча…
— Няма как, — отвърна Вълчева, протягайки ѝ ръка. — Хайде, мушкай се.
Яна се придвижи нерешително и се вмъкна до нас, като одеалото вече покриваше и нея. Топлината между трите ни тела беше успокояваща, а шумът от бурята извън прозореца създаваше странно романтична атмосфера.
— Какво ще правим, ако токът не дойде до утре? — пита Яна, загледана в пламъците.
— Ще преживеем, — отвръщам аз, като леко се навеждм, за да запаля още една свещ. — Имаме вода, храна и… компания.
Вълчева се усмихва и полягва, като главата ѝ се опира в рамото ми. Яна, все още малко скована, се опитва да не се допира до никоя от нас, но след минута гравитацията я побеждава и тя също се накланя леко.
— Винаги съм искала да прекарам нощ по този начин, — прошепва тя. — Като в някое приключенско филмче.
— Без ток, мокри дрехи и трима души, под едно одеало? - питам аз
— Да, много романтично. - засмива се Вълчева.
Аз пак се смея, когато внезапно светлината проблясва и лампите се включват за миг, преди пак да угаснат.
— Идва! — извиква Яна.
— И си отива, — добавя Вълчева.
Но вторият път токът остава. Лампата в хола се запалва.
— Е… това беше кратко, — въздъхвам.
Яна вече е по-отпусната, усмихва се и дори не бърза да се отдалечи от нас. Вълчева, виждайки я такава, я бутва леко с рамо:
— Е, какво ще правим сега? Да играем нещо? Да гледаме филм? Или…?
Очите ѝ са пълни с очакване, а моите — с предупреждение. Яна, обаче, вече е достатъчно смела, за да предложи:
— Може да гледаме нещо страшно? Тази атмосфера е перфектна за ужаси.
Вълчева и аз се поглеждаме и кимваме едновременно.
— Да, но само посмей да се скриеш зад нас при страшните сцени, — закани се Вълчева
Яна изсумтява, но усмивката ѝ ѝ изневери.
И така, трите се настаняваме на дивана, пускаме телевизора и сме готови да прекараме остатъка от вечерта в създадената от бурята магия.
По едно време, забелязвам, че те двете са заспали. Искам само да вметна, че филмът беше много скучен.

На сутринта аз ставам рано и правя кафе. Когато се връщам в хола и Яна и Вълчева са будни, но още се излежават. Поднасям им чашите с кафе.
-Благодаря. Сигурно отдавна си станала?-пита Яна
-Това му е хубавото, винаги когато спя тук ме чака топло кафе на сутринта. - отговаря вместо мен Вълчева.
-Аз ще трябва да тръгвам, защото имам семейни задачки.-вмята Яна
-Искаш ли да те закарам? - питам я аз, като това е първия път, в който се обръщам към нея с ти.
-Не, ще се оправя. Твърде рано е за да те карам да излизаш. Пък и искам да се поразходя малко.
След като изпиваме кафетата си, Яна започва да събира нещата си и облича вече сухите си дрехи.
-Благодаря ви много за страхотно изкараното време. - обръща се към нас с Вълчева, преди да отвори вратата.
-И ние ти благодарим. - усмихва се Вълчева.
-До скоро. - изпращам я аз.
След като Яна си тръгва аз отново отивам за едночасовата си дрямка, а Вълчева пооправя апартамента.

Когато ставам, отивам в хола при нея и отварям лаптопа си, за да поработя. На Вълчева ѝ е интересно да ме гледа, как правя таблици. Но може би ѝ е по интересно просто да ме гледа.
Тя не изпуска от поглед движещите ми се по клавиатурата ръце.
-Как го правиш толкова бързо?
-Свиква се. - отговарям аз, усмихвайки се.
-Сега разбирам защо си толкова добра. Тя не пояснява. Вместо това залепва тялото си до моето и леко прокарва ръка по бедрото ми от коляното нагоре.
-Какво имаш предвид? - питам я аз, като всъщност много добре зам отговора.
Тя доближава устните си до врата ми и след мека целувка, топлият и дъх е на ухото ми.
-Много добре знаеш какво имам предвид. - прошепва, толкова изкусително, че за момент забравям че работя.
-Значи ти е хубаво? - питам я със същата провокативност.
-Нямаш представа колко. - след това леко облизва мекото на ухото ми и това ме кара да изтръпна.
Обръщам се към нея, хващам я за гърлото и я бутам назад, за да се облегне на дивана. Приближавам лицето си до нейното.
-А това? - прошепвам, след което облизвам устните ѝ с върха на езика си. Не отлепям погледа си от очите ѝ.
-Ммм... - усмихва се тя. - И това също.
-Така ли? - усмихвам се и аз.
Целувам я бавно и преминавам към врата ѝ.
-Харесва ми мръснишката ти страна. - прошепвам между целувките.
-Още нищо не си видяла. - хваща ме през кръста и ме избутва, за да смени позициите.
Сега аз съм седнала на дивана, а тя избутва леко маста и застава на колене пред мен, като сръчно връзва косата си на нещо, приличащо на кок.
-Какво искаш да направя за теб? - пита ме тя, като обляга лактите си на коленете ми.
-Сега ти командваш, а аз ще изпълнявам. - усмихва се тя, като леко се отдръпва от мен, в очакване.
Аз я хващам за косата и леко извъртам китката си, за да повдигна брадичката ѝ нагоре. Навеждам се над нея и прокарвам езика си през устните ѝ. Тя не чака. Веднага, се заиграва с езикът ми, като го засмуква. Ръцете ѝ не бързат. Поставя ги на бедрата ми в знак на това, че чака да ѝ кажа или покажа какво да прави с тях.
Аз посягам със своборната си ръка към нейната и я насочвам към гърдите си.
В този момент телефонът ми започва да вибрира до мен.
-По дяволите. -отдръпвам се от целувките и поглеждам телефона си.
-Извинявай. - прошепвам към Вълчева и вдигам. А тя отново се отдръпва, но остава на колене пред мен.
-Ало. Да?... Добре ще се постарая... Мисля че ще мога... Да... Ами до 14 ще съм готова... Благодаря... Чао
Оставям телефона си отново на дивана и поглеждам с разочарование към Вълчева, която изпъва врата си в опит да докосне устните си до моите.
-Извинявай. - отново казвам аз.
-Какво? Наведи се малко. - усмихва се тя, докато леко желанието в погледа ѝ се променя към разочарование.
-Трбва да довърша. - казвам ѝ аз със несигурност, поглеждайки към лаптопа.
-Но. - започва тя, но се прекъсва. - Да добре. На работа си, но ми се искаше да... - тя не продължава. Става и отива към вратата.
-И аз искам но... - опитвам се да я спра аз, но тя дори не се обръща. Затваря вратата на хола след себе си и по мое предположение отива в спалнията.
За няколко секунди стоя неподвижно, гледайки към лаптопа, но след това ставам и отивам към спалнията. Виждам я седнала на спалнята с гръб към вратата. Аз се облягам на касата.
-Не исках да те обидя... - тя не ме поглежда. - Извинявай. - правя няколко крачки към нея и посягам да я прегърна.
-Не съм обидена... Просто мисля че... - обръща се към мен и виждам напиращите ѝ сълзи. - Мисля че щеше да е страхотно. - усмихва се тя, и сълзите ѝ сякаш се изпаряват.
-Да. - усмихвам се аз. -И ще бъде, но първо трябва да приключа с няколко таблици.
-Отивай. Ще съм тук, за да не те разсейвам.
-Ще бъда бърза. - целувам я и се връщам бързо в хола, сядайки пред лаптопа.
След около 2 часа прилючвам с поставената ми от шефката задача и ѝ звъня, за да я информирам, че съм ѝ изпратила материалите.
След като ми благодари за бързата реакция, ме пита дали мога да поработя малко повечко днес и да се захвана с нов проект, който да повиши заплатата ми.
-Ами... Мога да... - в този момент Вълчева, чула разговора се появява на вратата и ме гледа с разочарование.
-Мога да работя по проекта, но няма да мога да започна днес. - казвам на шефката, подсещайки се какво съм отложила в другата стая.
-Добре ще очаквам материалите утре, за да започна.
Вълчева се усмихва и идва към мен, но не за да ме притиска, а за да ме попита, какво е искала още от мен шефката.
-Ще ме повишат след този проект, но за него утре. Сега имам по-важна задача.
Изпрвям се и я целувам. Затварям лаптопа и го местя на дивана, като приканвам Вълчева да седне на масата.
Отдръпвам се и свалям късите си панталонки.
-Хайде... Какво чакаш? - питам я, след като тя ме е зяпнала, като клиент на стриптийз клуб.
Тя бързо съблича тениската и остава по бикини.
-А сега? - пита ме, без да става от масата.
-А сега продължаваме започнатото. - отговарям аз, като се приближавам към нея и хващам главата ѝ, насочвайки я към корема си. Тя започва леко да целува кожата ми. Прокарва бавно ръцете си от бедрата ми към дупето ми, но не спира там. Продължава през кръста, ребрата ми и спира чак на гърдите ми. Аз хващам ръцете ѝ и ги местя на кръста си. Тя веднага разбира какво имам предвид и ги плъзга още малко надолу. Без да спира да целува и обикаля с език корема ми, пъха ръцете си под бикините ми и започва да мачка дупето ми.
Явно се наслаждава, защото започва леко да стене.
Аз се спускам на колене пред нея, прекъсвайки я. Поглеждам я в очите и се усмихвам.
-Така няма да стане.
-Защо? Какво имаш предвид? - пита ме тя, притеснена.
-Не мога да не те докосвам. Тази игра не е за нас.

Сякаш сме прочели мислите си, заедно се изправяме и се награбваме. Потъваме в целувки, отивайки към спалнията.
Преди да излезнем от хола аз вдигам краката ѝ, а тя ги заключва зад гърба ми. Ръцете ѝ стават бързи и решителни. В коридора сваля бюстието ми и развързва косата си. Когато стигам до спалнията, тя шепне в ухото ми:
-Хвърли ме.
-Какво?
-Хвърлиме. - казва по-силно тя.
-Не...
-Хвърли ме! - почти извиква, гледайки ме с пожар в очите - Хайде.
Малко се колебая, но когато виждам желанието ѝ в погледа, го правя. Хвърлям я на леглото, а след това с едно движение свалям бельото ѝ.
Тя се усмихва широко и придърпвайки ме към себе си се изкикотва:
-Ето това вече е нашата игра.
Погледът ѝ е победоносен, див и аз не устоявам на искушението да не я целуна още веднъж – дълго, страстно, заличавайки всяка дистанция между нас. Ръцете ми неочаквано не бързат, въпреки огъня, който ни изгаря. Започвам бавно да обикалям с пръсти контурите на тялото ѝ, да изследвам всяка издатина, всяка вдлъбнатина, сякаш за пръв път. Прекарвам върха на пръстите си по ключицата ѝ, по извивката на кръста ѝ, по вътрешната страна на бедрото, където кожата ѝ е най-нежна и трептяща.

Вълчева затваря очи и леко простенва, не от нетърпение, а от наслада. Изцяло е отдадена на усещанията. Дъхът ѝ се засилва с всяко докосване. Аз се навеждам и с устни заменям пръстите си, проследявайки същия път с целувки и леки захапки, които я карат да се извива под мен.

Когато най-после я докосвам там, където най-много иска, тя се свива и започва да диша прекъснато. Целувам я по шията, по ухото, шепнейки ѝ нещо безсмислено и сладко, докато ръката ми ритмично, но безбожно бавно, продължава да я ласкае. Усещам как тялото ѝ напрегнато очаква всяко движение, всяка промяна на натиска.
- Не ме карай да чакам... - прошепва тя с пресилен глас, плъзвайки ръце по гърба ми, опитвайки се да ме притисне по-близо.
Но аз отвръщам със закачлива усмивка.
- Тихо... - пошепвам в ухото ѝ. - Не бързаме. Всичко е наше.

И точно когато тя е на ръба, когато цялото ѝ тяло се напряга, готово да се предаде, аз спирам. Отстъпвам леко, оставяйки я в трептящата пустота на незавършеното. Отваря очи, объркана и молеща, с поглед, който може да запали стаята.
Аз стоя на колене до нея, поглеждайки я от високо. Усмихвам се.
- Сега... - прошепвам. - Сега е твой ред. Покажи ми какво искаш.
И ѝ подавам ръка, за да я вдигна, за да продължим, но тя не поема предложената ми ръка. Вместо това, с един неочакван и изключително ловък ход, тя обвива краката си около мен и с лекота ме преобръща, като се оказва отгоре. Сега аз лежа на леглото, а тя се намира над мен, като цялата мощ и контрол са в нейни ръце. Нейната усмивка е победоносна и малко хищническа.

-Моя ред. - казва тя, като гласът ѝ е нисък и плътен. Започва да ме целува, но това не са нежните целувки от преди. Те са по-настойчиви, по-властни. Ръцете ѝ започват да пътуват по тялото ми, изследвайки всяка част от мен със сигурност, която ме кара да затворя очи от наслада.

Сваля остатъците от моето бельо със забележителна лекота и след това се спуска към мен, като устните ѝ проследяват пътя, по който преди малко бяха моите пръсти. Усещам дъха ѝ по кожата си, топлината на езика ѝ, който бавно и умело проследява вертикалната линия по корема ми. Ръцете ѝ държат бедрата ми, като ме фиксират на място с лека, но недвусмислена сила.

Очите ѝ срещат моите, и в тях чета смесица от предизвикателство и желание. Наклонява се още, като устните ѝ се приближават до най-сетивната част от тялото ми. Не след дълго започвам да усещам прииждащия оргазъм, но точно преди вълните да ме облеят, тя вдига поглед, като плъзга брадичката си по бедрото ми, и шепне със закачлив тон:
-Сега сме квит.

Ляга по гръб до мен, а аз се обръщам върху нея и преплитам краката си в нейните, така че да допирам клитора си до бедрото ѝ и моето бедро до нейния клитор. Възобновяваме целувките, но този път допълнението не са докасвания или ласки с ръце, а ритмични движения в кръстовете ни.
Движенията са бавни в началото, почти мъчителни, като всяка от нас се опитва да намери перфектния ритъм, който да задоволи и двете ни едновременно.

Движенията ни стават все по-синхронни, все по-отчаяни, все по-неудържими. Усещам как напрежението в мен достига своя връх, топъл и неумолим, и в същия момент чувам нейния прекъснат, стон — сигнал, че и тя е там, на ръба, заедно с мен.
Очите ни се срещат за един последен, огнен миг, в който всичко изглежда спира. И тогава...
...тогава вълната ме залива, пулсираща и всепоглъщаща, и в същия момент усещам как тялото ѝ се скъсва под мен в продължителен, трептящ оргазъм. Тя се втренчва в мен с невероятна сила, а аз се отдавам на пулсациите, които ме обхващат от главата до петите.

Задръжаме се така за момент, докато вълните постепенно отслабнат, оставяйки ни задъхани и трептящи в сладко изтощение. Тя леко отпуска хватката си в косата ми, а аз падам до нея, все още с преплетени крака, челата ни залепени едно за друго, докато бавно се връщаме към реалността.
-Ето това, - прошепва тя, с глас, още засегнат от екстаза, -беше нашата игра.
Лека усмивка докосва устните ми.
-И кой точно спечели този рунд? - питам, пръстите ми все още леко трепнат по кожата ѝ.
Тя се преобръща на страна, погледът ѝ е вече ясен и игрив.
-Ами... аз започнах, - отговаря, - но ти го довърши. - пръстът ѝ се плъзга по контура на рамото ми.
- Мисля, че това се нарича равенство.
-Равенство? - повдигам вежди. - Това е най-удовлетворяващото равенство, което съм имала.
-Хмм, - промърморва тя, като се притиска по-близо. - Тогава може би трябва да има реванш. За да има ясен победител.
-Утре, - предлагам, като я целувам по челото. - След като приключа работа.
-След като приключиш работа, - потвърждава тя и затваря очи, намирайки уют в прегръдките ми.
-Добре, - шепне тя почти на сън.
- Тогава... до утре...

Навън вече е започнало да се стъмва. След като вече съм сигурна че Вълчева спи, ставам и отивам в хола. Отварям папката с написното за книгата и продължавам да пиша от там където съм спряла.
В 21:30 отивам до спалнията за да взема несесерчето със инжекциите. Сядам на дивана бия си инжекция и лягам. След час ставам, прибирам папката и се връщам в леглото при Вълчева.

На сутринта аз съм в хола, а тя още спи. Телефона ѝ звъни на холната маса. Поглеждам го и виждам, че ѝ звъни Ицо. Взимам телефона и бързо отивам да я събудя.
Когато влизам в стаята, тя вече е отворила очи, събудена от мелодията на телефона си.
-Кой е? - пита ме сънено тя.
-Христо. - отвръщам аз, подавайки ѝ телефона.
Тя бързо го взима и плъзга зелената слушалка.
-Ало... Даа ами останах да спя у приятелка... Да идвам си, преди малко станах... До после.
-Ще трябва да тръгвам. - поглежда ме, сякаш виновно.
-Няма проблем, ще се видим пак.
Тя става облича дрехите си набързо и ме прегръща, като за последно.
-Ще ти пиша после, може да излезнем.
-Ще се радвам, но съм на работа от 12 до 17. Може след това ако искаш.
-Добре. Ще се разберем.
Целува ме по бузата и отива към входната врата. Обува се и се обръща пак да ме прегърне.
-Чао.
-Чао. - усмихвам се аз.


Продължават ли отношенията между Вики и Вълчева, дори след като Христо се съмнява в жена си? И имали други, които се съмняват в близостта меджу учителката и бившата ѝ ученичка?

Следва продължение