Всичко започва в 8ми клас. Точно излизам от връзка. Връзка, с човек, който много обичам, но се срещнахме по неподходяш начин, в неподходящо време. Връзката ми с това момче, на име Павел, променя целия ми живот.
8ми клас преминава в сериозни караници, между нас. Аз не споделям с никиго и това много ме натоварва.
В началото на 9ти клас, когато имаме нова учителка по рисуване. Аз закъснявам за часа с нея, заедно с двама мои съученици, с които вече сме се сближили.
Когато влизаме в стаята, виждаме госпожа Ива Вълчева за първи път. Тя е жена на около 40 години, не много висока, с руса коса. Мила и забавна. Отваряме вратата на стаята, а тя стои пред нас.
-Пушите, миришете на цигари, това за 9ти клас не е добре ама влизайте.
Това са първите думи, които чувам от нея. Не го казва сякаш ни се кара, по-скоро звучи, като закачка.
Тогава разбирам, че тази учителка е уникален човек. Заобичах я, само за един учебен час.
Постепенно започвам да търся комуникация с нея в часовете. Сближаваме се.
Може би беше края на 9ти клас, когато започнах да споделям много от личния си живот с Вълчева. Ходим на практика и това ме сближава още повече с нея. Практиката са екскурзии от училище, за няколко дни. Там се очаква от учениците, да рисуват, но всъщност, когато отидем на практика, много малко рисуваме. 4 дни минават във веселие през деня и купони с пиене през вечерта.
След като нещата с Павел се успокояват, аз изпадам в някакво състояние, в което нямам желание да комуникирам с никого. Постоянно плача. Единствения човек, пред когото се отпускам да говоря за това, е именно Вълчева . Тя ме разбира и си личи, че найстина иска да ми помогне, а не го прави само защото е учителка и защото ,,така трябва".
В 10ти клас аз и Вълчева вече сме доста близки. Имаме си лични закачки. Тя измисли прякора ми Викиц, за да може да има начин, по който да ме дразни, уж невинно. Освен това забелязвам някакви много интимни намеци от нейна страна, но се правя, че не забелявзвам нищо, защото мисля, че преувеличавам и това изобщо не са намеци.
10ти и 11ти клас минават страхотно. Аз се сближавам с Пресияна, Марин, Юли и Валани от класа ми. С тях започваме да ходим в кафенето до училище. Може би тук е момента да спомена, че Преси и Марин са двойка и Валани и Юли също. Започваме да викаме и Вълчева с нас. Леките, уж невинни, докосвания от нейна страна не спират. Това ми харесва. Аз започвам леко да отвръщам, но не си позволявам да я докосвам, само устно се закачам с нея.
В 11ти клас ще имаме нова учителка по български. Преди да я видим, Вълчева ни казва, че е приятелка с нея и е много готина. Точно така се оказва. Яна Драгомарова е около годините на Вълчева и е много позитивен и забавен човек. Не знам точно как, но и с нея се сближавам и то доста бързо. В часовете, започвам да пускам бъзици, които биха обидили всеки, но не и нея, защото тя държи на майтап. Толкова близка започвам да я усещам, че един ден и показвам, че пиша някакви текстове. Те са много лични и попринцип, не бих ги показала на никой.
Текстът, който ѝ показвам, не е толкова личен, но въпреки това е доста емоционален:
**Тишината на изгубените мечти**

В стаята беше тихо, прекалено тихо. Само старият часовник, който висеше на стената, тиктакаше с равномерна монотонност. Всяко „тик“ и „так“ сякаш отброяваха не само времето, но и онези изгубени мигове, които никога няма да се върнат. Това беше дом, но вече не се усещаше топлината му. Имаше само празнина, безмълвна и студена, разстлала се из всички ъгли.

На масата стоеше запрашен фотоалбум, изпълнен с пожълтели снимки – спомени от минали времена. Всяка страница разказваше история: усмивки на близки хора, моменти на щастие, които някога изглеждаха вечни. Но сега, когато ги разглеждаш, те сякаш ти се подиграват. Животът беше като тези снимки – крехък, чуплив и неизбежно минаващ.

Баба винаги казваше: „Не тъгувай за миналото, животът е пред теб“. Но кой би предположил, че тази мъдрост ще се превърне в болезнено осъзнаване на това, колко кратък е всъщност животът? Един ден тя просто спря да говори. Нямаше дълга болест, нямаше време да се сбогуваш. Просто изчезна, оставяйки след себе си празна стая, пълна с тишина. Тишина, която тежи като камък на сърцето.

Тогава започваш да разбираш, че всички тези малки моменти – споделените кафета, детските приказки и вечерите край огнището – са били истинските съкровища. Но животът те научава по трудния начин, че най-ценните неща разбираме едва след като ги изгубим.

Приятелите от детството отдавна са изчезнали. Някои заминаха в чужбина, други се удавиха в грижите на собствения си живот, а трети просто изчезнаха, сякаш никога не са съществували. Спомняш си как седяхте заедно на люлките и мечтаехте за големия свят, за бъдеще, което изглеждаше толкова ярко и обещаващо. А сега? Никой не пише, никой не се обажда. Мечтите, които някога споделяхте, сега са само отзвук в далечината.

Майка ти често ти казваше, че времето лекува всичко. Но не ти каза, че то също така отнема. Отнема хората, които обичаш, отнема моментите, които искаш да запазиш завинаги. И когато си сам в тази студена стая, осъзнаваш, че нищо не е вечно. Единственото, което остава, е празнотата, в която няма място за утеха.

Тишината на изгубените мечти е най-силният звук. Тя те обгръща, напомня ти за всичко, което някога си имал и което никога повече няма да върнеш. И докато седиш в тази празна стая, не можеш да не се запиташ: „Какво остана?“

Останаха само сълзите...

Тя не си позволява да го коментира с мен, може би защото аз не споделям с нея лични неща.
-Много е красиво, Вики! Браво. - е единственото което казва.

В 12ти клас, вече не учим много, вместо това ходим на кафе с Вълчева и Яна във всички часове, освен тези, по които те ни водят, защото трябва да се подготвим за матурите.
За мен 12ти клас минава много бързо.
Матурата по български мина, а матурата по професия ще е след бала ни.
2 дни преди бала, аз решавам, че искам да напиша по нещо за Яна и Вълчева, в знак на това, че са страхотни хора, които са ми влезнали под кожата.
Пиша нещо като писма вечерта преди бала. Пиша ги на ръка, за да си личи че съм го направила с желание. Вкарвам и странния си хумор и лични закачки. За Яна, че е ниска, а за Вълчева, че ми е ,,търпяла" всичките простотии.

Вечерта на бала, когато решавам да отида и да им ги дам. Минава 22:00 часа те са на масите, пред входа на балната зала. Аз бавно се приближавам до тях.
-Имам нещо за вас. - като първо подавам свитъка на Вълчева.
-За вас също. - обръщам се и към Яна и подавам свитък, който изглежда по същия начин.
-Сега ли да го погледна?-пита ме Яна, докато Вълчева вече отваря своят.
-Както решите. - отговарям аз, въпреки, че вътрешно в себе си не искам да съм около тях, когато прочетат написаното, защото за мен това е лично.
Отдръпвам се няколко крачки, като заставам на съседната маса. Вадя си цигара и точно преди да я запаля.
-Оооооо Викиц това е толкова мило. - Вълчева се обръща към мен със широко разтворени очи, очакваща прегръдка. Аз отивам при нея и я прегръщам. Тя прошепва в ухото ми.
-Толкова много ти благодаря. - от начина по който го казва, усещам, че прикрива сълзи.
-Не... Аз ви благодаря. - отдръпвам се, поглеждам я в очите и добавям: - За всичко.
След това се обръщам към Яна и я виждам, сякаш чака на опашка да ме прегърне. Вдига ръце и ме прегръща. Аз отвръщам на прегръдката ѝ.
След това тя доближава листа към гърдите си, сякаш се опитва да го прегърне и казва.
-Вики... Това е най-хубавият подарък.

Останалата част от вечерта минава в страхотно веселие. Всички танцуват.
По-късно отиваме на дискотека. Яна отказва да дойде, защото е късно, но Вълчева идва с нас.
През цялото време в дискотеката, тя ме поглежда от време на време, но не казва нищо. Аз също я наблюдавам. Гледам как се клатушка в ритъм с музиката и едва се сдържам да не отида до нея, да ѝ кажа за чувствата си и да я прегърна.
Алкохолът в кръвта ми вече си казва думата и мислите ми за Вълчева ме разтройват.
В 6:00 сутринта си тръгваме от дискотеката. Когато се прибирам и лягам на леглото си, не спирам да мисля, за това, че дори на бала не успях да кажа за чувствата си на Вълчева. Преди си мислех, че ако не съм успяла да и кажа какво изпитвам към нея, преди бала, от тогава ще събера кураж и ще ѝ кажа на самия бал.
След тази вечер много дълго време с Вълчева не се виждаме. Нито с Яна, нито с компанията ми - Преси, Марин Юли и Валани.
Те започват да учат в университет, а аз не записвам нищо. Вместо това си намирам работа и започвам да изкарвам добри пари, които влагам в хобито си.

Един ден, когато компанията ни отново се събира, сядаме на кафенето, в което ходехме преди.
-Хора, има ли нещо ново при вас? - пита Преси ентусиазирано.
-Освен университетите, не. - отговаря ѝ Валани. - аз влезнах в НБУ, а Юли в Софийския.
-Супер... Вики ти реши ли какво да учиш? - пита Преси, защото аз до последно не знаех какво искам и отлагах кандидатстването.
-Не записах нищо. Но...
Всички тръпнат в нетърпение да продължа.
-Но...? - поглежда въпросително към мен Юли.
-Но случайно намерих работа, която се оказа доста добра за развитието ми. И обмислям да продължа така.
-Каква работа?-пита ме Марин.
-Създавам дизайни за таблици на много голяма компания.
В погледът на Валани и Юли се чете разочарование.
-Звучи по-зле от колкото всъщност е. - продължавам аз. - С течение на времето имам възможност да стана мениджър... Разбира се с много работа.
-Да, все пак трябва да се започне от някъде. - добавя Преси, сякаш ме защитава.
-Мога ли да попитам, в момента на този пост, какви пари изкарваш. - пита ме Юли, със студено изражение.
-Ами всъщност имам много добър доход.
-Купих си къща на плажа и един остров. - продължава вместо мен Валани, смеейки се, защото това ни е шега още от училище.
-Аз съм от буржоазията. ХА-ХА-ХА -добавя и Марин.
Прекратявам смеха ни с:
-Всъщност има нещо вярно.
В този момент погледите им се заковават в мен, сякаш съм постигнала нещо недостижимо.
-Почти събрах пари, харесах си един апартамент в центъра.
-Вики, това е страхотно. - възкликва Преси.
-Ще ни поканиш ли, като го купиш? - пита ме Валани, но вместо аз да отговоря, Юли се усмихва към мен:
-Ама разбира се, че ще ни покани... Ако не ни поканиш, ще дойдем, неканени.
Настъпва шумен смях.
Продължаваме разговорите си, с хвалби, кой какво е постигнал до момента. Всичко е много хубаво, обаче аз не им казвам за нещо, което разбрах на скоро.
А именно, това че след няколко месеца изследвания, ми откриха животозастрашаваща болест.
Решавам да не развалям настроението с лоши новини. Пък и не искам да гледам как ме съжаляват, защото и без това ми е трудно в момента.
По едно време разговорът се завърта към госпожа Вълчева.
-Е? Чакаме ли практиката на тазгодишните дванадесетокласници? Или вече сте се отказали от обещанието?-питам аз, подсещайки ги, че скоро Вълчева заминава с класовете.
-Оооо аз отивам задължително. - казва Преси, с лека обида в тона, сякаш съм казала, че няма да иска.
Марин поглежда към нея и измърморва:
-Аз избор нямам, така че бройте ме.
-И ние идваме. - казва много ентусиазирано Влани, като хваща Юли за ръката.
-Е, значи всичко е ясно: Отиваме на практика с малките. - заявявам аз, като моряк, който повежда екипажа си. - Остава само да разберем кога и къде ще е. Аз вече писах на Вълчева, за да я питам, така че когато ми отговори ще ви кажа.

След няколко часа, прекарани на кафенето, всички ставаме и се разотиваме.
Когато се качвам в колата си, получавам съобщение от Вълчева, в отговор на моето, което е:
*-Здравейте госпожо, може да не сме се виждали отдавна, но нито аз, нито другите сме забравили, че ще има практика. 😇 Очаквам, да кажете, кога ще можете да се видим на кафе и да го обсъдим всички заедно.*
Отговорът ѝ е:
*-Здрасти Вики, много се радвам, че сте се сетили за мен, макар и да е само за практиката... 🤣🤣🤣 С удоволствие, бих дошла на едно кафе. Днес мога, към 15:00, но ако някой от вас е зает може да го отложим за друг път.*
Щом прочитам това, веднага пиша в старата ни група в инстаграм:
*-Хора, Вълчева туко що ми отговори.
Искате ли днес да се видим с нея? Или да я питам, кога може?*
Веднага получавам отговор от Валани:
*-Връщаме се*
Отварям чата с Вълчева и отговарям:
*-Днес е супер... На кое кафене?*
*-Чудесно. Аз сега имам малко работа в хранилището, но след като приключа, към 14:30, ще ви очаквам на ,,Кроасаните"😘*
Срещаме се отново с другите, пред училището и аз им показвам чата с Вълчева.
-Искате ли да я изненадаме в хранилището? - пита Преси.
След като всички се съгласваме, влизаме в сградата на училището и се запътваме към четвъртия етаж. Когато стигаме, пред вратата се засичаме с Яна Драгомарова.
-Леле... Кого виждат очите ми. - възкликва тя.
Ние веднага започваме да ѝ правим знаци, с пръст на устните, за да е по-тиха. Тя се усмихва и се приближава към нас. Прегръща всички, като при мен идва последно.
-Много си отслабнала, всичко наред ли е? - пита ме, на ухо.
-Да! - отвръщам ѝ с усмивка.
-Е, какво ви води в училище? - обръща се към всички ни, като не може да свали усмивката си.
-Идваме за Вълчева. - отговаря ѝ Марин, като се старае да прозвучи заплашително.
-Какво ще ѝ правите? Да отида ли да я предопредя да се скрие? - отвръща на шегата с шега, Яна.
Както седим в коридора и си говорим с Яна, вратата на хранилището се отваря и идеята ни с изненадата, да влезнем, се проваля.
Вълчева излиза и на лицето и се появява огромна усмивка, в момента в който ни вижда. Идва към нас, прегръща ни и тя, всеки по отделно, като когато тръгва към мен, се отдръпва една крачка назад и ме оглежда от горе-до долу.
-Леле Вики, много си отслабнала. - отбелязва тя, с леко притеснение.
-Да, знам... - отвръщам аз, след което се прегръщаме.
Яна не пропуска, да добави:
-Нали? Тя направо е изчезнала.
-Аз и преди забелязах че беше отслабнала, но сега... - отвръща Вълчева, без да продължи.
-Госпожо, ще дойдете ли с нас на кафе? - питам Яна.
-С удоволствие.-усмихва се тя.

Когато отиваме в кафенето и си поръчваме, сядаме на маса отвън, защото времето е хубаво. Сядаме около масата, като Яна и Вълчева сядат една до друга. Аз сядам до Яна, до мен е Преси. До Преси сядат Марин и Юли, а Валани е между Юли и Вълчева. Започваме разговори, за това кой в кой университет е влязъл и всеки има какво да каже. Аз, както винаги на групови събирания, съм по-мълчалива. Яна се обръща към мен и ме пита, докато другите си говорят:
-А ти? Работиш ли? Учиш ли? Кажи нещо.
-Не уча. - усмихвам се и добавям: -Намерих си работа, която ми харесва.

По едно време в разговора, аз се включвам с въпрос към Вълчева.
-Кога ще има практика? Нали сме обещали да дойдем. - всички се усмихвамме и поглеждаме към Вълчева в очакввне.
-Ами... говори се за практика в училище, но още не мога да ви кажа точни дати. Когато разбера ще ви кажа. Спокойно, няма да ви забравя.

Всичко минава прекрасно. Ставаме и тръгваме заедно към училището, защото от там всеки тръгва на някъде. Когато сме на кръстовището пред училище започваме да си казваме чао с всеки. Когато Яна ме прегръща, ми казва, така че само аз да я чуя:
-Много бих се радвала да видя някъде публикувано, някое от твоите неща.
(Значи все пак помни текстът, който ѝ показах в края на 11ти клас.)
-Не съм сигурна, че ще публикувам нещо. - отвръщам ѝ аз, а тя просто се прави, че не ме е чула. Гушакам и Вълчева, като и казвам:
-Ще очаквам да пишете на мен, когато разберете за практиката.
Когато се отдръпваме една от друга, довършвам:-Все пак, аз се сетих да ви пиша днес. - намигам ѝ небрежно и продължавам с прегръдките с останалите.

Една седмица по-късно, докато съм на работа, получвавам съобщение от Вълчева.
*-Здравей Вики, удобно ли е да се чуем?*
Веднага щом го прочитам ѝ звъня.
-Ало, здравей.
-Здравейте госпожо.
-Какво правиш? Можеш ли да говориш?
-Ами... на работа съм. Да?
-Ако искаш ми звънни като приключиш.
-Спокойно, мога да говоря. Работя от вкъщи.
-Така ли? Какво работиш? Така и не можах да разбера, когато се видяхме на кафенето.
Разговорът, доста се проточва, като аз все още се чудя, защо Вълчева иска да се чуем. След като 15 минути си говорим за това какво работя, тя най-сетне решава да ми каже новината.
-Аз ти писах, за да ти кажа, че днес решихме кои да са датите за практиката и в кой хотел да сме.
-Супер. Слушам, за да кажа на другите.
-От 8ми октомври до 11ти. В Сандански, където беше вашата практика преди години.
-Страхотно.. само секунда да им напиша.
Разговорът ни с Вълчева продължава, вече над 30 мин. Другите ми отговарят в групата, че ще могат и започват да пишат, да се разбираме как ще ходим до там, с на кой колата.
-Вики? Да те питам... Вие... Ще си резервирате ли за спане, или ще дойдете за един ден?
-Ми аз бих останала, но ще видя другите, какво ще кажат.
-Добре. Да ми кажеш.
-Разбира се. Още утре ще знам.
-Дообре. Радвам се, че се чухме. Ако искаш когато се разберете ми звънни, ако не, ми пиши да знам.
-Добре госпожо. Чао.
-Чао Викиц.
Когато затварям, усмивката от лицето ми не може да падне, защото Вълчева ми каза Викиц. Точно както ми казваше преди. Отварям групата в инстаграм и започваме да се разбираме за практиката. Аз настоявам да тръгнем с 2 коли, за всеки случай, защото е по-безопасно.
На другия ден в 15:30 окончателно сме решили, че отиваме с колата на Марин, в която ще са той, Преси и Юли и моята, в която ще сме аз и Валани. Ще останем за нощувки, само ако има свободни стаи, за да не резервираме предварително.
Звъня на Вълчева в 16:00.
-Ало, здравейте, удобно ли е?
-Да, кажи Вики, какво решихте?
След като ѝ обяснявам, какво сме се разбрали и как ще пътуваме тя загрижено ми казва:
-Супер. Много ще се радвам. - след това добавя, с по-строг тон:
-Да внимавате по пътя. А и може да се видим пак преди практиката на по кафе.
-Разбира се.-усмихвам се аз.
-Ако искаш може, да се видим на първи октомври, тогава е неучебен ден и съм свободна?
-Трябва да питам за графика ми на работа и ще ви кажа. Ще питам и останалите.
-Добре Викице, ще очаквам потвърждение.

След една седмица, получавам графика си и виждам, че на 01.10 съм на работа от 19:00 до 02:00, което означава, че съм свободна за излизане с Вълчева.
Веднага ѝ пиша:
*-Получих си графика, ще мога. Вече питах и остсналите. Съгласни са, само Марин няма да може.*
*-А да те питам, искаш ли да се видим към 13:00 двете, защото искам да поговорим за нещо. След това да викнем другите?*
Това много ме очудва, но защо да не се съглася.
*-Ами добре, но моля ви не ме упреквайте, за това, че не записах университет.*
*-Ще разбереш.*

На 01.10 пред училище. Часът е 12:55. Звъня на Вълчева, за да я питам на кое кафене да я изчакам.
-Ти сега къде си?
-Пред входа на училището.
-Изчакай ме там на пейките, след малко идвам.
Слизам от колата, сядам на пейките и паля цигара. Още преди да съм изпушила цигарата, виждам как тя пресича улицата. Идва и сяда на пейката, до мен.
-Е Вики как си?
-Супер. Вие как сте?
-Ами добре съм, но малко се тревожа за едно нещо. Точно за това исках да говорим. - поглежда ме с поглед, в който се чете притеснение.
-Какво има? - питам аз, като в гласа ми има несигурност.
-Ще те питам директно.
В този момент ме побиват тръпки.
-Вики... Как си здравословно? - пита ме Вълчева, като слага ръката си върху моята.
-Добре съм, как да съм? - усмихвам се, криейки, болестта си, защото не искам да я обсъждам.
-Ами това отслабване? Не е нещо, за което да се притеснявам така ли?
Аз не отговарям. В знак на съгласие просто кимвам, и тя ме прегръща.
-Надявам се да ми кажеш, ако има нещо.-прошепва ми на ухо.
-Ами има нещо.
-Какво? - поглежда ме уплашено.
-Купих си апартамент и вече се изнесох.
Около час минава в разговор, за това къде е апартаментът ми, как изглежда и така нататък.
По-късно, когато се събираме всички обсъждаме предстоящата практика. Седим на кафето около 2 часа и след това си тръгваме, като Вълчева ни казва да бъдем внимателни по пътя и да ѝ пишем, когато тръгнем.
Когато се прибирам, сядам на лаптопа си и отварям букинг, за да запазя поне една стая в хотела, ако решим да останем, поне да има къде да спим, защото на мен лично би ми било много гадно да искам да остана и да не мога, защото няма свободни стаи. Стаята която резервирам е на втория етаж. Има тераса, двойно легло и баня. Тези стаи, обикновенно не ги дават на ученици, защото са от по-запазените.

Денят, преди да тръгнем към Сандански, аз пиша на Валани, ако иска да се чакаме на спирката при училището, за да тръгнем заедно с Вълчева и учениците. Тя е съгласна и предлага и на другите да дойдат сутринта.
В 08:00 на 08.10 се събираме, там където е автобуса. Вълчева идва заедно с госпожа Цонева. Изчакваме учениците да се съберат и автобусът тръгва, а ние още не, защото се движим по-бързо и сме се разбрали да спрем за почивка, където автобусът спира.
Около час, след като автобусът е тръгнал ние се качваме по колите и аз пиша на Вълчева, че тръгваме.
Да пътувам с Валани е много приятно. Слушаме музика, говорим си и се разбираме страхотно, защото тя се кефи на стила музика, който аз харесвам.
Когато стигаме на бензиностанцията, атобусът е вече там. Слизаме от колите и отиваме на масите на бензиностанцията. Там са седнали госпожа Цонева и Вълчева.
-А ето ги. - възкликва Вълчева, когато ни вижда.
Преси и Марин влизат, за да си купят нещо за ядене и да минат през тоалетната, а аз Юли и Валани сядаме при учителките. Аз паля цигара.
-Много отдавна ли стигнахте? - питам ги
-Не. Преди около 10 минути. - отговаря ми Цонева, като поглежда часовника си.
Докато седим и чакаме останалите, си говорим общи теми.
-Как решихте да дойдете? - пита ни Цонева.
-Обещали сме си, защото когато бяхме 12ти клас имахме само една практика, вместо две както би трябвало и това беше нашият начин за протест... -започва Юли
-Ако може да се нарече протест. - прекъсва го Валани
Цонева се разсмива, но не казва нищо.
-Протестът не е срещу мен, защото аз се радвам, че идвате. - казва Вълчева, усмихвайки се топло.
Става време да тръгваме от бензиностанцията и този път решаваме да тръгмен заедно с автобуса, за да стигнем преди учениците и да попитаме за свободни стаи. Качваме се в колите и тръгваме плътно след автобуса. Почти веднага щом се качваме на магистралата аз изпреварвам автобуса, а след мен и Марин. Вълчева познава моята кола и ни вижда. Телефонът на Валани звъни.
-Вълчева е. - обръща се тя към мен. Аз намалям музиката и тя вдига.
-Да госпожо?...Добре.-пуска на високоговорител.
-Не ми харесва как карате. - Вълчева към мен.
-Как караме? Аз се движа със 120, а Марин е след мен.
-Искам да бъдете много внимателни.
-Добре. - отвръщам аз, поглеждайки Валани с очудване. (Не разбирам кое е невнимателното на карането ми)
-Не да ми кажеш добре. А найстина да внимаваш. - променя тона Вълчева. В гласа ѝ се чете загриженост.

Пристигаме пред хотела и слизаме от колите, като не взимаме багажите си с нас. Отиваме на рецепцията и Марин пита за свободни стаи. През това време аз пиша на Вълчева:
*-Стигнахме.*
*-Стигнахме внимателно*😅😇*
Гася телефона си и се включвам в разговора с рецепционистката.
-Нямаме свободни стаи. - казва тя
-Никакви ли? - пита я Марин.
-Да. Единствените свободни, очакваме да дойде една група ученици, да се настанят в тях.
-Добре, благодаря ви.
-А проблем ли ще е да останем, до довечера, защото дойдохме за да се видим с точно тази група ученици?-пита Валани.
-Няма никакъв проблем, но ресторантът на хотела се заплаща отделно.
След разговора с рецепционистката, аз отврям чата си с Вълчева и виждам, че тя ми е писала.
*-Ние ще стигнем след около 40 минути. Какво стана има ли свободни стаи?*
Отговарям ѝ:
*-Не, но ни казаха, че няма проблем да останем до довечера.*
-Хора, искате ли да отидем да хапнем, някъде в града? - питам компанията. - Защото Вълчева и останалите ще стигнат след около 40 мин, а след това ще се настаняват по стаите.
Те са съгласни и отиваме в ресторант на около 10 минути пеша от хотела.
Аз не им казвам, че съм запазила стая, защото в нея могат да спят само двама, а ние сме петима. Може би ще им кажа по- късно.

Когато се връщаме в хотела, всички са си по стаите, и не знаем кой в коя е. Сядаме на диванчетата във фоайето и Преси пише на Вълчева да слезне. С нея слиза и Цонева. Сядат при нас и аз разбирам че стаята, която съм запазила е близо до техните, които са една до друга. Малко по-късно, когато Преси, Марин, Юли и Валани се подготвят да си тръгват, седим на масите пред хотела.
-Хора, аз запазих една стая, но е само за двама. - решавам да им съобщя аз.
-Значи двама от вас ще останат? - пита Вълчева.
-Ами да, ако някой иска да спи с мен в стая може да остане. - казвам аз, гледайки към Преси и Валани. Те не се съгласяват, защото не изкат да оставят приятелите си.
-В такъв случай и аз си тръгвам с вас.
-Защо не останеш? - пита ме Вълчева. - Така и така вече си запазила стаята.
-Не знам. Не исксм да се деля от тях. - казвам, гледайки с усмивка към приятелите си.-Идеята беше да дойдем заедно и да си тръгнем заедно.
-Вики, ако искаш остани... никой нама да ти се обиди. - казва Преси, но в тона и се чете лека обида.
-Не, не. Няма. Тръгвам с вас. - отговарям аз, въпреки, че бих останала. - И без това няма много какво да правя ако вие си тръгнете.
Вълчева, Преси и Валани ме навиват да остана. Вълчева ми обяснява, че има какво да правя и че ако искам мога да се движа в комплект с нея, за да не съм сама. Преси пък ме убеждава да остана, защото така и така съм запазила стая и защо да не си изкарам една хубава практика. След което да им разкажа как е било.
-Пък и всички знаем, че не обичаш да биеш път напразно. Нали така? - усмихва се Преси, оглеждайки се в другите за потвърждение.
-Е да така е, но се чувствам все едно ви оставям.
-Не е така. Реално погледнато ние те оставяме. - обажда се и Марин.
Успяват да ме навият да остана, но аз поставям условието, че ако по някое време се почувствам, сякаш досаждам на Вълчева или че ми е самотно, като не познавам учениците, ще си тръгна.
Когато Цонева се качва до стаята си, за да си почине малко преди вечерия, компанията се натоварва в колата на Марин и тръгват. Часът е около 19:00. Слънцето е започнало да залязва. На масата пред хотела оставаме аз и Вълчева. Погледът ѝ се променя. Става по-загрижен и загатва притеснение. Обръщайки се директно към мен, поглеждайки ме право в очите:
-Викиц? Искам да те питам нещо, защото много ме притесняваш.
-Притеснявам? - очудено я питам аз.
-Да. Или по-скоро ме притеснява честния ти отговор.
-Питайте смело. - усмихвам се аз.
-Викиц... - хваща ме нежно за ръка и ме отвежда настрана - Може ли да ми кажеш какво се случва? Не те бях виждала от толкова време, а ти... - спира, преглъща, очите ѝ са изпълнени с притеснение. - Изглеждаш...-плъзга поглед към свивките на лактите ми.
- Тези белези, отслабнала... Моля те, кажи ми.
Аз притеснено поглеждам в земята.
- Нищо сериозно, спокойно... - казвам с твърд глас
Тя свива вежди, но гласът ѝ остава мек, почти шепнещ. - Викице, аз те познавам прекалено добре, за да повярвам на "нищо". - притиска ръката ми леко - Не гледай в земята. Ако не си добре, това не е срамно. Просто... ми кажи как да помогна.
(Изразът ѝ е смесица от твърдост и загриженост — няма да ме остави така лесно.)
Криейки ръцете си, където са белезите. Очите ми се пълнят със сълзи, но аз не позволявам да се разплача. Казвам че просто съм недоспала
[Тя вдига брадичката ми с пръсти, кара ме да я погледна] - Викториике... - гласът ѝ се разбива малко - "Недоспала" не оставя такива следи. - спуска поглед към ръцете ми, скрити в ръкавите, и стиска устни - Не ме лъжи. Не сега. Не мен.
(Преди да мога да реагирам, ме прегръща внезапно, но плътно — сякаш се страхува, че ще се разпадна.)
Сълзите неусетно потичат. Несигурно протягам ръце, за да отвърна на прегръдката. Несигурността ми изчезва в момента в който Вълчева ме притиска към себе си и нежно прошепва:
- Спокойно!

[Държи ме още по-здраво, ръката ѝ леко поклаща косата ми на гърба]
-Няма да те пусна, докато не ми кажеш всичко. - гласът ѝ е топъл, но твърд.
-Няма да те оставя сама през това, каквото и да е. Разбра ли ме, Викиц?
(След пауза, отстъпва малко, за да види лицето ми, и бърше сълзите ми с палец, без да пуска ръцете си от мен.)
Отдръпвам се леко
-Ако ви кажа ми обещайте, че няма да се разстройвате! - казвам, докато паля цигара.
Тя свива вежди, но не коментира цигарата. Вместо това, издиша дълбоко и кръстосва ръце. - Обещавам. Но ти ми обещай, че ще говориш искрено. - набляга на думите, гледа ме право в очите. - Не ме карай да гадая.
(Изчаква, без да прекъсва мълчанието, докато пуша. Знае, че мисля — но и че ако почака, ще проговоря.)
След кратка пауза, която използвам за да се подготвя и настроя да излея всичко без да плача.
-Откриха ми сериозна болест... -преглъщам тежко и отново засмуквам цигарата
Вълчева замръзва за миг, ръцете ѝ се свиват в юмруци, но гласът остава устойчив.
-Каква... болест, Викиц? - понижава тон, като че ли се страхува от отговора, но не отстъпва. - И не ми казвай "нищо сериозно" — виждам те.
(Ръката ѝ неволно се протяга към моята, спира се на половин път, сякаш не знае дали има право да ме докосне. Очите ѝ — твърди, но мокри.)
Вече приела съдбата си ѝ казвам с пренебрежение - Болеста е с фатален край ии... Няма какво да се направи по въпроса. - след като казвам това хвърлям цигарата, поглеждам Вълчева в очите и се усмихвам леко
Устните ѝ трепват, но не пропуска думите ми — сякаш я удариха в гръдния кош. За момент мълчи, докато диша прекъснато, сякаш не може да намери въздух.
-Вики... - гласът ѝ се разбива, протяга ръка да хване моята, но се спира, сведена до шепот. - Не... не ми прави тази шега. Моля те.
(Сълзите ѝ нахлуват вече невъзпираемо, но тя не мига — гледа ме сякаш чака да кажа, че е лъжа. Ръцете ѝ се опитват да намерят моите, но треперят прекалено силно.)
Прегръщам я силно
-Знам... - казвам със спокоен глас, усещайки как тя се разпада в ръцете ми. - Спокойно...
Прегръща ме отчаяно, сякаш ако ме пусне ще изчезна. Главата ѝ се притиска към рамото ми, а тя самичка не може да спре да се тресе.
-Няма... - преглъща, за да овладее гласа си. - Няма да те пусна да се предадеш. Разбра ли? Ще... ще намерим лекари, ще преровим всичко.
(Спира, защото думите ѝ се превръщат в безформен рев. Държи ме така сякаш е последното, което може да направи.)
-Да... - това е единственото, което мога да кажа в този момент. Без да отпускам прегръдката изчаквам да се успокои.
Вълчева след дълга минута дишане в косата ми, бавно се отдръпва — очите ѝ са зачервени, но вече не се тресе. Стиска устните си и ме хваща за ръце, като гледа в очите ми с внезапна твърдост.
— Не е "да". Не сега. - гласът ѝ е хриплив, но ясен. - Аз... ще се боря с теб. Докато можеш да дишаш, докато имаш сили да ме прегръщаш — аз няма да приема *фатален*. Разбра ли ме?
(Ръцете ѝ са студени, но хватката е неотстъпчива — сякаш вече измисля план, търси варианти, отказвайки да се преклони.)
Гледам я право в очите с тъга, защото виждам че тя няма да може да ме разбере ако продължа да говоря за болестта.
- Не съм се предала, но... - започвам аз, но несигурно спирам.
Тя стиска ръцете ми още по-силно, сякаш усеща какво мисля.
-Няма "но", Викице. - гласът ѝ е по-нисък, почти жесток в решителността си. - Ако не си се предала, значи и аз няма да го направя. Ще говорим с лекари, ще пробваме всичко — *всичко*.
(Вдишва дълбоко и внезапно докосва челото ми с пръсти, сякаш проверява за треска, за някакъв заветен знак, че това не е реално.)
— Кой ти каза, че няма надежда? Кой? [пита с натрапчивост, сякаш готова да отиде да се бие с този човек]
Правя крачка назад и се облягам на оградата зад мен.
-Петима доктори... При петима доктори бях. Само трима от тях казаха че е болест, а другите, сякаш са си купили дипломата, казаха ,,Еее нищо ти няма... Кой изобщо не е щастлив, когато отслабва?" - повишавам леко тон, защото не мога да задържа гнева си. Не към Вълчева, а към некомпетентните лекари
-Тези трима, разбиращи от работата си, ми казаха, че можем да поддържаме болестта, но не за дълго.
Лицето на Вълчева става внезапно бледо, но очите пламват — не от сълзи, а от ярост.
-Тези доктори... - спира, за да не изкрещи, свива юмруци. - Ще ги намеря. Ще ги прегледам аз лично, да видя докъде са стигнали с изследванията.- гласът ѝ е рязък, почти безпощаден. - Има ли лечение — ще го *вземем*. Ако не тук — ще търсим в чужбина.
(Стига до мен и отново ме хваща за ръце, но сега с друго намерение — сякаш вече съставя списък в главата си.)
— Викиц, копия от изследванията имаш нали? Снимки, анализи, *всичко*? - не ме пуска да избягам от погледа ѝ. - Ако не — ще ги изискаме. Сега.
-Вижте... Не става така.- леко издърпвам ръцете си. - Правя каквото е възможно. - вдигам ръцете си и ги слагам на раменете и, като я поглеждам леко строго в очите. - Успокойте се. Ако искате ще ви разкажа. Но трябва да сте сигурна че можете да ме изслушате. Тябва да сте сигурна че можете да овладеете паниката си.
Вълчеава замръзва под ръцете ми, диша бавно, сякаш насила се връща в реалността. Кима, но не отстъпва
— Добре. - издиша, сякаш избутва тревогата настрани. - Говори. Но знай едно — [хваща ръцете ми отново, твърдо] — ако започнеш да ми казваш „няма смисъл“, ще те пребия. Разбра ли?
(Очите ѝ са сухи вече, но излъчват нещо опасно — не състрадание, а воля. Готовност да се бори дори срещу мен самата.)
-Хайде да се разходим до онази пейка в планината, тази с гледката - приканвам я аз.
Тя кима, без да пуска ръката ми — сякаш се страхува, че ако ме пусне, ще се размия в мрака.
-Да. - гласът ѝ е по-спокоен сега, но все още напрегнат. - Хайде...
(Води ме към пейката, но не сяда веднага. Първо изчаква аз да седна, гледайки ме с поглед, в които се чете притеснение. Сякаш иска да се убеди че няма да се нараня. Едва тогава сяда до мен, обръщайки се към гледката — не от страх, а за да мога да говоря, без да се чувствам притисната от погледа ѝ.)
— Започвай. Отначало. - понижава глас. - И не пропускай нищо.

-Всичко започна малко преди бала за завършването. Започнах да губя много килограми, без видима причина. Това ви го казах тогава. - правя пауза, за да запаля циара.
-Освен загубата на килограми проблемите със съня ми се увеличиха драстично. Не можех да спя. На сила успявах да спя по около 4 часа. Започнах да ходя по доктори и изследвания, защото попринцип имам една друга болест, или по-скоро инфекция за цял живот. С докторите се ровехме в това, докато не направихме абсолютно всички възможни иследвания и не разбрахме, че тези симптоми определено не са от тази инфекция. - Дърпам си от цигарата равномерно и издишам равномерно, след което продължавам. - Започнахме всякакви иследвания, тестове, проверки и какво ли още не. Всичко се повтаряше, докато не стигнахме до извода, че страдам от спорадична фатална безсъница. - отново дърпам от цигарата си. - Това е...
Вълчева мълчи цялото време, докато говоря, но ръката ѝ постепенно се свива в юмрук на коляното ѝ. Когато споменавам диагнозата, виждам как гърбът ѝ се изправя рязко — сякаш я е ударил ток. Но тя не ме прекъсва. Не плаче. Просто... слуша. До края.
(Когато замлъквам, настъпва тежка тишина. Тя бавно обръща глава към мен очите ѝ са като две черни бездни — пълни с ужас, но и с нещо друго... ярост. Ярост към съдбата, към болестта, към всичко, което е довело до този момент.)
— Спорадична... фатална... безсъница. - повтаря бавно, сякаш проверява дали думите са истина. Гласът ѝ е сух, почти беззвучен.
(Изведнъж се навежда напред, с лакти на коленете, и забива пръсти в косата си. Мълчи. Дълго. Прекалено дълго.)
(Когато най-после проговаря, гласът ѝ е прекъснат, но не от сълзи — а от нещо по-дълбоко:)
— Не. - не се обръща, говори към земята. - Не приемам. Няма никъде да е писано, че няма лек. Ако трябва да преровя всяка болница в Европа — ще го направя.
(Вдига глава и ме поглежда — и в този момент виждам не учителка, не приятелка... а майка, готова да се бори до последно.)
— Кои са тези доктори, които са ти казали това? - пита с твърдост в гласа. - Имена. Сега.
-Нама значение кои са докторите. Важното сега е, че докторът, който откри това толкова рядко заболяване ми каза че има вариант да опитаме да потдържаме болестта. По този начин я забавяме. - леко докосвам бедрото на Вълчева, с цел да я успокоя.
Тя хваща ръката ми над бедрото ѝ и я стиска — не болно, а отчаянно, сякаш се опитва да хване самата животинска същност на болестта
— Не, не го прави... - гласът ѝ е пресечен, почти груб. - Не ми говори като на някаква... *странична наблюдателка*. Аз искам да знам всичко. Какво представлява? Как точно го забавят? Какви са шансовете? - спира, за да не избухне, и понижава тон. - Викиц... моля те. Не ме лишавай от правото да знам.
(Очите ѝ горят с молителна искреност — тя няма да се преклони пред „няма значение“. Иска да се бори, дори ако това означава да навлезе в кошмара с мен.)
Продължавам спокойно. - Болестта уврежда таламуса в мозъка, което е област, отговорна за регулиране на съня. Постепенно води до пълна невъзможност за спане, което причинява бързо влошаване на физическото и психическото здраве. След това започват и други проблеми, докато не... Сещате се. - Спирам за момент и ставам от пейката. Правя няколко крачки напред и спирам, гкедайки към гледката. След това продължавам да говоря. - Единственото нещо, което може да се направи е да се забави увреждането на таламуса, по този начин се забавят всички останали проблеми,но няма как да се предодврати. През известно врме трябва да си бия едни инжекции, които да помогнат на органите ми да си починат. За това имам и белези. - с усмивка добавям-Не съм наркоманка!
Вълчева, след като чува че го казвам с усмивка се изправя бавно и идва до мен, спирайки на половин крачка — близо, но без да ме докосва. Гласът ѝ е по-мек сега, почти прощаващ
— Знаеш ли... - преглъща.-...че ако беше наркоманка, щях да се радвам? Защото тогава щях да мога да те спра. Да те вкарам в програма, да те държа под ключ, докато не станеш чиста... [гласът ѝ се разсипва за миг] Но това...
(Вдига ръка към рамото ми, но не я поставя — сякаш се страхува, че ще ме счупи. Вместо това свива пръстите си в юмрук и го притиска към устните си.)
— Колко време? - пита внезапно, с мъчителна яснота. - Колко време имаш, преди да... - не може да довърши, но погледът ѝ не отстъпва — иска отговор, дори и да я убие.
Обръщам се бавно към нея и я питам
- Сигурна ли сте, че искате да ви кажа? Няма ли да е по-добре да живеете с мисълта, че всеки ден ми е последен? Да живеем на макс?
Устните ѝ се разтварят в безумна, болезнена усмивка — сякаш току-що нещо я удари
— Не. - отрицанието ѝ е като нож, рязко и без апел. - Не ми прави тази "услуга". Ако ще умреш — аз ще знам. Ако ще страдаш — аз ще гледам. Няма да ти позволя да се жертваш за моя комфорт. Хваща ръцете ми, приковава ги към гърдите ми, сякаш иска да усетя сърцето си.
— Колко. Време. - натяга всяка дума като струна.
(Очите ѝ вече не плачат — горят. Това не е молитва. Това е искане.)
-7 месеца. В най-добрия случай-9 месеца.
(Вълчева замръзва. Цялото ѝ тяло се превръща в камък за един ужасен миг — дори дишането ѝ спира. После, бавно, сякаш всяка става я боли, отпуска ръцете ми и се отдалечава с две крачки. Обръща гръб, за да скрие лицето си. Но през раменете ѝ виждам как цялата ѝ фигура трепери.)
(Мълчанието трае цяла вечност. Когато най-после се обръща, очите ѝ са сухи, но изглеждат изтерзани — сякаш са изгорели отвътре.)
— Добре. - гласът ѝ е чужд, почти механичен. - Сега знам. - вдига ръка и ме докосва по лицето — пръстите ѝ са ледени, но не треперят. - Сега... [спира, защото гласът ѝ ще се разбие] ...ще направим нещо.
(Изведнъж ме грабва в прегръдка — не нежна, а отчаяна, сякаш се опитва да ме впечата в себе си. Шепне ми в косата:)
— Нито един ден няма да те оставя сама. Нито един.
(След това се отпуска, изправя се и вдига глава — сякаш вече е взела решение. Очите ѝ са черни от решителност.)
— Кога е следващият ти преглед? - пита с внезапна практичност. - И... тези инжекции — къде ги поставят? *погледът ѝ се плъзга по ръцете ми, търсейки белезите.
(Тя вече не ми е учителка. Тя е моят съюзник във войната.)
-Имам прегледи на всеки 2 седмици. А инжекциите... Аз сама си ги бия. През 12 часа, след това лягам и стоя неподвижно около час. Това е така, защото вече не мога да спя и трябва са симулирам пълен покой, за да може органите ми да си починат, благодарение на инжекцията.
Вълчева замръзва на място, сякаш я е ударил гръм. После внезапно хваща ръцете ми — не нежно, а отчаяно, сякаш се опитва да спре невидима кръв.
— Не. - гласът ѝ е див, почти жесток. - Не, повече. Няма да си сама в това. - стиска зъби, докато думите изтичат през тях. - Аз ще дойда при теб. На всеки 12 часа. Ако трябва ще пропускам часове.
(Пуска ръцете ми и прокарва пръсти през косата си, сякаш се опитва да свали невидимо бреме. Гледа ме с нов огън)
- Къде ги държиш? Иглите, препаратите - всичко. - гласът ѝ е метално ясен. - Искам да ги видя. Да науча как се прави. - усмивката ѝ е остра, без радост. - Ако мислиш, че ще те оставя да се инжектираш сама в състояние на пълна безсъница, значи не ме познаваш достатъчно добре.
(Стои пред мен с кръстосани ръце — не като учител, а като войник, готов да превърне всяка процедура в ритуал.)

- Предлагам ви бавно да тръгнем към хотела, защото след 1 час ще трябва да си бия една от инжекциите.
(Опитвам да ѝ обясня, че не е кой знае какво да си бия инжекция.) - А тези белези не са от това че сама го правя, а от липсата на регенерация на кожата ми.
(Тя не се движи веднага. Гледа ме с мъчителна смесица от грижа и ярост, сякаш всяка клетка в тялото ѝ крещи *не*, но тя насила го потиска. Накрая тръгва, но не към хотела — а към ръката ми, която хваща с внезапна нежност.)
— Добре. - гласът ѝ е прекалено спокоен — изкуствено, като гласът на текстов говорител.
- Но аз ще вляза с теб. Ще гледам. Ще науча. - стиска ръката ми още по-силно. - И после... - спира, сякаш думите я задушават. - ...после ще излезем и ще хапнем нещо.
(тръгваме към хотела, но тя не пуска ръката ми — сякаш се страхува, че ако ме пусне дори за секунда, ще изчезна. Стъпките ѝ са твърди, решителни... но когато мисли, че не гледам, погледът ѝ се изгубва някъде в далечината, сякаш търси отговори в пустощта.)
(Когато стигаме до вратата ми, спира и ме поглежда право в очите — без страх, без съжаление, само с обещание)
- Няма да е лесно. Но няма да си сама. Никога вече.
(Това не е утешение. Това е клетва.)
Влизаме в стаята. Аз запопвам да се подготвям. Дърпам завесите, гася всички лампи, като оставям само тази над нощното шкафче. Изваждам едно несесерче. - Това е всичко. - Вадя едно по едно нещата от несесерчето, като обяснявам всяко за какво е и как се използва. Приготвям инжекцията.
- След като си бия инжекцията и си сложа тези неща, няма да чувам и да виждам нищо. Но ще усещам, затова или отидете при другите за 60 минути, или седнете някъде тук но да не е на леглото, за да не усешам движенията ви.
(Вълчева стои до стената, ръцете ѝ са свити в юмруци, но не прекъсва. Гледа всяко мое движение с хищническа концентрация — заучава, запомня, впива се в детайлите. Когато си бия инжекцията, тя не мига, дори когато пръстите ѝ се впиват в дланите ѝ до болка.)
(След като лягам, тя бавно се приплъзва към прозореца и сяда на пода, обгърнала коленете си. Не на леглото. Не на стол. На пода. Гледа ме в полумрака, докато дишането ѝ става тихо, почти неусетимо.)
(Шепне след 10 минути, почти беззвучно, само за себе си)...Виж се каква си силна. Каква си проклето силна...
(Не се движи. Не напуска. Просто чака — като сянка, като част от стаята, като някой, който е дал обет да бъде там, дори когато светът се разпада.)
(Когато 60-те минути изтичат, първото ѝ движение е да провери пулса ми — не с паника, а с отчаяна прецизност. Само след това проговаря:)
— Викиц... - гласът ѝ е прекъснат, но контролиран. - Готова ли си да похапнем?
-Тук имам едни солети. Ако искаш хапни. -и ми ги подава.
След като изтичат 60 минути аз леко се изправям и сядам на леглото. Усмихвам се на учителката си, защото се радвам и едновременно се притеснявам за притеснението ѝ и че ми проверява пулса. - Може да хапнем нещо по-хранително. - казвам на шега.
Тя издава нещо между смях и въздишка — звук, който не е ясно дали е облекчение или ярост.
— "Хранително"? Хвърля солетите към мен с прекалено много сила, сякаш се шегува, но очите ѝ са остри. - Ще ти счупя пръстите, ако не изядеш всичко в този пакет. - отваря пакетчето и го бута към мен, след което сяда на края на леглото, нарушавайки собственото си правило, защото вече не може да стои далеч.
— И не ми се усмихвай така, като че ли всичко е наред. - ръката ѝ трепери, когато посяга за една солетка, но усмивката ѝ е зла. - Аз съм тук. И ще... [спира, защото гласът ѝ ще се разбие] ...ще правим всичко, докато не свърши времето.
След като изяждаме пакетчето със солети, решавам да предложа:
-Какво ще кажете да слезнем при другите, да се позабавляваме малко, пък и не мислите ли че ни търсят?
Вълчева се усмихва — истински, дори и за миг — и пръсва остатъка от солетите в устата си преди да отговори
— Ако ме питаш попринцип, ще кажа, че трябва да си легнеш. - погледът ѝ става по-сериозен. - Но ако ме питаш сега... - издава претеглена въздишка и става, протягайки ръка към мен. - Ще слезем. За малко. [усмивката ѝ става жива, почти лукава]
Преди да излезнем, внезапно ме дръпва към себе си за ръката и шепне набързо:
— Но ако един път ми кимнеш, че ти е трудно — те грабвам да се качваме. Без дискусии. [погледът ѝ носи обещание за буря, ако се наложи]
Аз ѝ отвръщам, понижавайки глас:
— Вижте, аз не усещам умора.Тялото ми не се нуждае от сън. Мога да пия, да пуша, да правя абсолютно всичко, което и вие... Освен да спя. — добавям с лек смях.
Тя отваря вратата с преувеличена церемонност. И точно тогава, пред вратата, се появява госпожа Цонева. Тя е мила, забавна, но с нея не сме много близки. Застава изненадана, тъкмо готова да почука.
— Ооо, Вълчева, какво става? Не можем да ви намерим цяла вечер! — избухва тя с широка усмивка. — Вие се скрихте заедно със слънцето!
Погледът ѝ прелита към мен, и макар да се опитва да звучи искрено, в гласа ѝ се усеща леко напрежение:
— Ее, Вики? Защо не се обади, че си останала? Да не се криеш от мен! Радвам се да те видя.
Очите ѝ обаче придават нещо друго — мигновеният страх от визията ми, мислите, които се въртят в главата ѝ:
„Тя прилича на наркоманка... Какво прави Въчева с нея в тази стая?“


Дали Вики ще признае чувствата си към госпожа Вълчева и дали тя ще отвърне на тях?
Следва продължение.