– Какво искаш, лельо? Кафе или чай?

Бях станала рано, за да поседя сама на чардака и да се опитам да събера мислите си. Слънцето едва се канеше да надзърне над билото, очертало планината с розова линия. Нещо, което няма как да видиш в градския смог. Значи за това древните гърци са наричали зората розовопръстата Еос! Щеше да е пълна медитация, ако пулсирането на аналния ми пръстен не ми напомняше за снощи с всеки удар на сърцето ми.

Оказа се, че Михаил е станал още по-рано, за да купи току що изпечен селски хляб. А сега ме питаше какво искам. Кафе или чай? Аз обаче чух сам първата част от въпроса. Какво исках?

Исках мъжа ми да не беше изневерявал.

Исках да не се чувствам виновна, когато съм права.

Исках да не съм мокра между краката пред момчето, на което преди години бършех сладолед от брадичката.

– Лельо, кафе или чай?

Обезоръжаващата му усмивка и табла с две кани, с кафе и с чай, ме изтръгнаха от унеса на самосъжалението. А ухаещия прясно изпечен хляб и бучката прясно масло ми напомниха, че умирам от глад и ме накараха да забравя диетата си.

Закуската тръгна привидно леко. Говорихме за пътя, за Шевролета, за това какво трябва да се купи и поправи по къщата. Той ми разказа ентусиазирано, че през нощта е чул бухал. Аз кимнах и се преструвах, че съм запален орнитолог. Имах нужда да говоря, макар че може би беше жестоко да избера точно него за душеприказчик. От друга страна ме беше видял почти гола и ръката му ме беше пипала там, където само мъжът ми ме беше пипал преди това.

– Знаеш ли защо съм тук, Мишо?

Отвърна ми с пълна уста, като че още да беше онова малко момче:

– Чичо каза, че къщата има нужда от оглед, мъжка ръка. И че ти искаш да си починеш. Пък и ми обеща да пусне някой лев. Не, че нямаше да дойда да ти помагам и без това!

– Чичо ти ме прати тук, защото го спипах гол върху секретарката си. Върху фирмения матрак. Проверявали качеството, разбираш ли. За да не ги осъди комисията за защита на потребителите.

Мишо замръзна с чашата кафе наполовина към устата. После я спусна бавно.

– К'во?

Разказах му. Без украса и без самосъжаление, за командировките, закъсненията вечер. Голата лъжа с матрака и члена, който продължаваше да стърчи, докато ми обясняваше за потребителските права. За това, че вилата беше откуп. Нещо повече, изгнание, а той е пратен да ме пази да не си докарам някой в Балкана.

Докато говорех, лицето му се променяше. Започна с изумление, после яд. А при последните ми думи май и смущение.

– Ебаси… – прошепна. После продължи по-силно, вече възмутен: – И после те праща тук със сина на сестра си... като... като тъмничар!

– Той се страхува да не му върна същото. Проектира себе си върху мен.

Мишо се облегна назад. Челюстта му се стегна.

– Чичо е глупак. Не, по-лошо. Подъл глупак. И… – преглътна, ушите му се зачервиха. – Чичо е още по-голям глупак, защото… ти си много привлекателна. Не казвам това, за да… просто е истина. Вижда се. И снощи се виждаше. Не, че съм гледал специално, де! Не защото си леля ми. Въпреки това. Не исках да кажа, че ако си ми леля трябва да си грозна.

Не можах да не се засмея на оплитането в собствените му думи. И се изчервяваше толкова красиво за човек, на когото пръстите са били вчера в мен. Изведнъж се почувствах много по-добре, сякаш с изгрева меланхолията ми изчезна.

– За снощи… – започнах и спрях.

– Лельо. Любопитството ти беше нормално. Къщата е пълна с… това. Ти си жива жена, не църковна статуя. Няма нищо срамно в това да искаш да разбереш. Или тялото ти да реагира.

Каза го спокойно, почти делово, после гласът му се сниши.

– А и сигурно е било приятно, поне така изглеждаше - добави срамежливо.

Халатът ми изведнъж ми се стори много тънък. А между краката си усетих предателска влага при спомена за принудителната ми езда снощи.

– Мишо.

– Знам. Няма да го повтарям на никого. Обещах! Остава тук.

Кимнах. Не знаех дали му вярвам напълно, или просто исках да му вярвам.

– Днес ще направим описа – казах най-после. – най-добре е да разкараме всичко това от мазето.

Той кимна, а докато го казвах, усетих как... не ми се искаше!

– Да, лельо.

После се почеса зад врата с оня жест, който така ме разсмиваше със своята сериозност, когато беше на осем. Редовно, първото нещо, което правеше с подаръка си за коледа, беше да го разглоби и да види как работи. Беше много любознателно и отдадено на логиката дете.

– Лельо… а как ще ги описваме?

Погледнах го.

– Какво имаш предвид?

– Ами… – сви рамене. – Не знаем как се казват, нито за какво точно служат. Може да напишем „дървена коза, облечена в кожа“ и „Х-образен кръст с каиши“. Ама това не е опис. Това е списък на сюрреалистични мебели.

В думите му имаше логика.

– И пак няма да знаем дали онова с двете лопатки е за разтваряне, за стискане или за вадене на зъби.

Знаех, за какво служи “онова с двете лопатки”, но си замълчах.

– А рамката с прътите? А торбите с крушата? Баба имаше такава за клизма. Тук има пет вида. Не мисля, че всички са за запек, пък и изглеждат бая комплицирани устройства.

Замълчах. В главата ми вече се нареждаха предметите като ухилени перверзници, които ме караха да се чувствам все по-неудобно.

Мишо отпи от изстиналото кафе, после лицето му се промени. Като когато намереше търкулнало се под дивана винтче и успяваше да сглоби играчката си. Усмивката му беше нелепо невинна и това я правеше толкова опасна.

– Можем да ги изпробваме.

Зяпнах.

Не елегантно, като в романите, където устните се разтварят едва забележимо. Зяпнах като жена, на която току-що са предложили да провери с тялото си дали гинекологичният стол в мазето е оригинален или балонът за клизма няма да протече, докато ми пълнят задника.

– Какво… каза?

– Просто да опитаме – повтори той, вече по-сигурен, защото виждаше, че още не съм го замерила с чашата. – Не за друго, за да знаем. Щом е само да видиш за какво е, няма нищо лошо. Нали така се учи човек? Емпирични методи.

– Мишо.

– А може и да решиш да задържиш нещо. Ако е функционално, нали? – побърза да продължи. – Чакай, чуй ме. Ако напишем „неизвестен уред с винтове“, това не е опис. Ако напишем „уред за разтваряне на…“ – спря се, ушите му пак пламнаха, но не отстъпи, – тогава вече има смисъл.

Разсъжденията му бяха толкова абсурдни, че за момент мозъкът ми отказа да ги атакува. Като да ти обясняват, че трябва да скочиш в кладенеца, за да измериш дълбочината, и после да допълнят, че това е научен метод.

И в същото време бяха наглед необорими. Проклетото момче говореше с онази практична яснота, с която снощи ми обясняваше за зъбците на белезниците. Сякаш ставаше дума за падналата верига на велосипеда, не за леля му, заклещена върху садо-мазо коза, с втъкнати в задника и влагалището ѝ дилда!

Възмущението ми тъкмо набираше сили, когато дойде изненадата, че... изпитвам едно тайничко, срамно любопитство.

– Ти предлагаш да слезем долу – казах бавно, за да чуя сама колко абсурдно звучи, – и да си слагаме неща в… по нас, за протокола.

– Е, не всичко... наведнъж. Имам предвид, че някои неща са си очевидни. Аз просто ще ти помагам, снощи видя, че без помощ човек се заклещва.

Не всичко наведнъж, какво великодушие!

Обаче халатът се лепна отново там, където не трябваше да се лепва. Срамните устни бяха още чувствителни, леко подпухнали. Анусът ми се сви само от спомена за топчето, което дълба вътрешностите ми.

– Това е безумие.

– Да – съгласи се той твърде бързо. – Но е по-безумно да описваме стая, пълна с неща, които могат да те заключат, без да знаем кое копче какво прави. Вчера едва не остана там. Ако бях отишъл до магазина… Я си представи, че продадеш нещо опасно и някой се... с някой се случи злополука.

Ръцете ми се стегнаха около чашата.

– И после какво, Мишо? Ще си водим бележки? „Козата вибрира при натискане на спусъците. Препоръчително бельо: никакво.“

Той се ухили виновно. Погледнах планината. Изгревът вече беше свършил работата си, светлината беше обикновена и нормална. В такава светлина човек би трябвало да бъде разумен.

Вместо това си представях как слизаме по стълбите. Как вратата без брава се отваря отново. Как той стои до мен, като мъж, който вече е бъркал в путката и задника ми. Сърцето ми биеше в гърлото и по-надолу едновременно.

– Ако го направим – чух гласа си, предателски нисък, – ще бъде само за да знаем кое какво е. Нищо друго. Разбра ли?

– Разбрах, лельо.

Станах и халатът се разтвори за миг при бедрото. Той отмести очи със секунда закъснение.

– Ще се облека първо – казах. – Не смятам да правя научни опити гола.

– Лельо, а не е ли по-правилно да ги изпробваме с подходящо облекло?

Погледнах го.

– Какво?

– Като работниците – каза го съвсем сериозно. – Преди да влязат на обекта, си слагат каска, ръкавици. Обувки с метално бомбе. Тук също има дрехи, които явно са за използване в мазето, нали?

Нали.

Думата се завъртя в главата ми и за малко да седна на пода от смях. От онзи, истеричния. В главата ми се появи сцена, в която Мишо ме привързваше към хикс-образния кръст, и двамата имахме жълти строителни каски на главите.

– Нали – повторих, като едва се сдържах да не се разхиля. – Напълно логично, нали?

Той кимна, насърчен и горд, като бригадир, комуто току-що са приели плана за безопасност на труда.

– Ето, има гардероб до стената. Надникнах, само мъничко...

Отворихме.

Кожа, коприна, дантели и метал, съчетани в най-смущаващи и срамни комбинации. Закачалки с корсети, черни, бордо, един крем с банели, които обещаваха да изваят тялото в онази изкусителна форма на пясъчен часовник, която природата ми беше отнела след две раждания и петнадесет години брак. На втори поглед, вероятно форма, в която тези корсети извайваха тялото, не съществуваше самостоятелно в природата.

Редове чорапи с дантела по ръба, с шарки, с ръб отзад. Едни се захващаха с дебели, старомодни жартиери, със същите хищни метални закопчалки, които бях видяла на лелята от филмчето. Други имаха широка силиконова лента отвътре, за да се лепят за бедрото.

Изрязани дантелени прашки, някои толкова изрязани, че думата „прашка“ беше чиста игра с истината. Сутиени без чашки, с халки, с отвори за зърната. Токчета, високи, лачени. Едни с каишка около глезена, други затворени.

Стоях пред всичко това като майка на две деца и доскоро благоверна съпруга, която никога дори не би помислила да облече подобно нещо. В чекмеджето ми вкъщи имаше бели памучни бикини и един черен сутиен за специален повод, който бях слагала два пъти.

А сега това звучеше логично. Нали?

Точно толкова логично, колкото и че двама голи не се чукат, а изпробват качеството на матрака.

– Работно облекло – казах тихо. – Одобрено по безопасност на труда. Сигурно има и инструктаж. Първо корсетът, после каишите, после виковете да не надвишават определени децибели при отворена врата.

Мишо беше извадил бележник и, кълна се, настина си водеше бележки!

– Ако корсетът държи кръста, по-малко ще се изместваш на уредите – обясни той с онзи тон, с който човек говори за център на тежестта. – И чорапите… ами, кожата няма да се ожулва от ремъците. Практично е.

– Практично. – повторих невярващо. После продължих, ужасена от собственото си любопитство. – А токчетата?

– Може би регулират ръста?

Да му се не види и бригадирът, гласът му дори не се поколеба!

Извадих един корсет. Черна кожа, с красиви релефни апликации, банелите щракнаха хищно една в друга. Задържах го пред себе си и в огледалото на вътрешната страна на вратата видях жена, която не би имала нищо общо с леля Мария, яко се нацеди в това.

– Няма да се обличам пред теб.

– Ще изляза – каза веднага. После се поколеба. – Но ако не можеш да затегнеш сама връзките… Просто да ти помогна!

Разбира се, колко отзивчиво момче, на леля момчето!

– Ще викна, ако закъсам.

Свалих халата, памучните гащички го последваха. Хладният въздух или поне се залъгвах, че е той, накара кожата и зърната ми да настръхнат още преди да докосна дантелата. Избрах прашката най-близо до приличието, черна и оставяше задника почти гол. Платът беше толкова оскъден отпред, че само прикриваше цепката, при това ако не мърдаш много-много. Още докато я слагах, мокрите ми срамни устни наквасиха дантелата. Предателство номер хиляда на тялото ми за последните двадесет и четири часа.

Чорапите бяха още по-зле, в строго изградения ми морален кодекс, такива носеха само уличниците. Плъзнаха се нагоре по прасците, по коленете и спряха високо на бедрата, като ме накараха да потръпна от нежната като паяжина прегръдка. Стоях и гледах отражението, широки бедра, заоблен корем, който корсетът трябваше да свие, тежки гърди. Плътта на бедрата беше преляла над ръба на чорапите, като превтасал хляб.

Корсетът.

Ако чорапите крещяха “уличница”, то корсетът направо означаваше “долна курва”. Сигурно онова малко курве, с което мъжът ми беше проверявал матрака е носило такива неща. Решително го свалих от закачалката.

Куките отпред влизаха една в друга с метални щракания. Първите бяха лесни. После корсетът започна да събира плътта, да я измества нагоре и навътре, да прави от кръста ми талия, която не бях виждала отпреди първата бременност. Гърдите ми се изляха над горния ръб, приповдигнати и неприлично предложени, като на сергия.

Задните връзки висяха. Дръпнах ги сама, успях донякъде, после се отказах. За какво да се мъча сама, нали мъжът ми ми беше изпратил помагач?

– Мишо – казах към вратата. Гласът ми излезе по-нисък от обичайното. – Влез. Само връзките.

Влезе и спря на прага. Не каза нищо няколко секунди, висеше забравен в ръката му. Погледът му мина по чорапите, по дантелата на бедрата, по изрязаната прашка, по плътта, излята над кожата на корсета, и се върна към лицето ми с видимо усилие. Все едно ме опипа с ръцете си.

– Лельо…

– Връзките – повторих. – И не се зяпай като на изложба. Това е работно облекло. Помниш ли? Безопасност на труда.

Той се приближи зад мен. В огледалото го виждах по-висок, с широки рамене, ушите пак червени. Пръстите му хванаха връзките и дръпна предпазливо.

– По-силно. – чух се да казвам.

Дръпна, имаше здрави ръце. Въздухът излезе от белите ми дробове с тих звук. Кръстът ми изчезна, ханшът и гърдите останаха, подчертани до гротеска. Усетих как прашката се вряза по-дълбоко между седалищните полукълба. Как горният ръб на корсета повдигна гърдите ми още малко, докато зърната отчаяно се мъчеха да се задържат вътре.

– Стига – простенах.

Токчетата още не бяха на краката ми. Наведох се да ги сложа и корсетът не ми позволи да се сгъна както обикновено. Приседнах несръчно, пъхнах стъпалото, закопчах каишката на глезена. После другото. Когато се изправих, бях с пет сантиметра по-висока и с цяла вселена по-неустойчива.

Мишо преглътна.

– За описа – казах с ледена ирония. – Работно облекло: корсет, прашка, чорапи, токчета. Предназначение: да не се ожулва кожата и да се държи центърът на тежестта. Заключение: майката на две деца изглежда като жената от филмчето. Само дето още не е разпъната.

Той отвори уста, накани се да каже нещо, но я затвори. Накрая набра смелост:

– Не приличаш на нея.

– По-зле ли съм?

– Не. – адамовата му ябълка направи цяло пътешествие. – Не, много по.. По-красива си.

– Благодаря Ви, господине. – направих полу подигравателен реверанс.

– Аз... – трябваше да прочисти гърлото си, за да продължи. – Аз най-добре да остана. В случай, че стане някоя злополука.

Ах, злополука! Да бръкнеш в путката и гъза на леля си сега беше злополука.

Погледът ми се плъзна по камшиците, дилдата, комплектите за клизма. Мишо също ги разглеждаше с ентусиазираното си, любознателно изражение. Точно така изглаждаше едно време, преди да разглоби някой уред, докато никой не гледа. Преди да му кажа “не пипай”, вече откачаше едно. Тънко два пръста, леко оребрено и дълго. Много дълго! После щеше да бъде надлежно измерено - 90 сантиметра.

– Това пък какво ли е?

Токчетата ми затракаха, докато се приближавах. Дантелата между краката ми имаше попивателната стойност на носна кърпичка в проливен дъжд.

– Бутафория – отсякох веднага, преди въображението да свърши работата вместо мен. – Няма как такава дължина да се побере във влагалището, то да не е кладенец.

Той наклони глава. Огледа го срещу светлината.

– Да, май си права.

Пауза.

– Освен…

Погледнах го.

– Освен ако не се въведе в ректума.

Каза го така, сякаш предлагаше да пъхнем маркуч в бидон за да претакаме зелето. После лицето му грейна, като да беше открил закона на Архимед.

– Нали там има място, колкото си щеш!

Колкото си щеш, моля ви се!

– Мишо. – наложих си да звуча спокойно. – Ректумът не е магистрала. Има завои. Има… край.

– Значи не цялото. Поне не в началото. – поправи се той бързо, вече с химикалката във въздуха. – Но дължината обяснява формата. За вагина е безсмислено. За отзад – логично. Може да се запише. „Предполагаемо анално. Екстремна дължина.“

Чух собствения си смях. къс и изнервен.

– Ще го напишеш в бележника под „екстремна дължина“ и после ще го носиш в общежитието. Между записките по статистика.

Той се засрами. Не достатъчно, за да го върне веднага обратно. Бързо обаче му мина.

– Лельо, може да проверим кръста, нали и без това вече горе-долу знаем как се използва от филмчето?

Снощи на филмчето жената беше разпъната точно на него, а камшикът плющеше по бедрата и путката ѝ. Кожените маншети за китките и глезените чакаха търпеливо следваща.

– Ето, има си каишки за ръцете и краката, няма опасност да се изтърсиш с тези токчета.

– Да не стане злополука, нали?

– Аха! – засия Мишо.

Приближих се до дъба. Дървото беше гладко, черно, студено под пръстите. Каишите бяха широки, със здрави катарами, не аматьорски играчки. Завържат ли те на това, няма как да се измъкнеш сама.

Завъртях се с гръб към кръста и опънах ръце нагоре.

– Първо китките. – гласът ми беше дрезгав шепот.

Пулсът ми се ускори, когато докосна кожата ми, за да ме закопчае за кръста. За да не стане някоя злополука, не за друго.

Стоях с ръце разперени нагоре и встрани, прикована към дървото само в китките, и вече се чувствах по-гола, отколкото снощи с разкъсаното бельо. То впрочем си лежеше на пода, забравено и неописано.

Мишо отстъпи една крачка да ме огледа, беше забравил да пише в бележника.

– Стегнато ли е?

– Стегнато е.

Обиколи ме бавно, оглеждаше мен и кръста с онзи свой детски интерес.

– Лельо, това не са просто две дъски, заковани като хикс.

Погледнах надолу, доколкото корсетът и вдигнатите ръце позволяваха. По вътрешния ръб на всяко рамо имаше жлеб. Маншетите на китките ми не бяха просто затегнати върху дървото, а седяха в релса. Катарамите бяха свързани с плъзгачи. В средата, там където гредите се кръстосваха, се виждаше метален барабан с лост.

– Ротатор – каза Мишо с уважението, с което механик гледа чужд двигател. – Има и механизъм за повдигане. Цялото съоръжение може да върви нагоре-надолу. А завързаният… може да се обърне с лице към кръста, без да се разкопчава.

– Колко удобно – казах. – Така може да бъде бит с камшика първо по гърдите, а после и по задника, без да му се налага да се върти сам.

– Затова трябва да се закопчаят и глезените – продължи той, вече на колене пред токчетата ми. – В противен случай може да е опасно да изпробваме функциите. Нали? Ако ръцете са фиксирани в релса, а краката висят свободни кой знае каква злополука може да стане!

Злополука. Нали?

Преди да кажа, каквото и да било, той вече беше клекнал и закопчаваше десния ми глезен. Справи се и с другия и кожените маншети притиснаха фините чорапи към глезените ми и ги опънаха по прасците.

– Готова ли си да видим какво прави лостът?

Не бях, обаче кимнах.

Той дръпна. Първо маншетите само се плъзнаха. Китките ми слязоха по горните лъчи, глезените се качиха по долните. Започнах да се сгъвам, паниката ме сграбчи, а гърлото ми така се стегна, че не можех да извикам. Раменете ми се притиснаха надолу, коленете се сгънаха, коремът се сви в кръста. За миг бях кълбо от плът и метал, без въздух.

Прашката се вряза в слабините ми, а после се чу едно хряс и вече не я усещах. Между разтворените бедра студеният въздух в мазето докосна мокрото място така отчетливо, че за секунда забравих да се страхувам и само се засрамих.

После барабанът ме превъртя.

Релсите поеха на другата страна на гредите и в същото време ме обърнаха. Гърдите ми легнаха към дъба. Лицето ми за момент остана на сантиметри от съединяващата се част на кръста. Светът се наклони, китките продължиха надолу към пода, а глезените ми отлетяха нагоре.

Като прелитах покрай дървото в съзнанието ми се заби едно ръждиво петънце по дъба. Можеше да е всичко, но бях сигурна, че е кръв.

– Лельо?

Гласът му идваше отнякъде зад мен и над мен. Твърде близо до онази част от мен, която не трябваше да бъде на височината на лицето му.

– Тук съм – изхриптях към дъба. – За съжаление.

Чух как преглъща, химикалката падна и се търкулна извън полезрението ми.

– Работи – каза глупаво. – Тоест… функциите.

– Запиши го – казах в дървото. Устните ми докосваха восъка. – „Опит №1. Ротаторът обръща обекта с лице към кръста. Препоръка: да не се изпробва след кафе и топъл хляб.“

Тишината се проточи или поне така ми се строи на мен.

– Мишо.

– Да.

– Върни ме. Бавно.

Барабанът тръгна обратно, светът се завъртя отново.

Когато се върнах обратно с главата нагоре бузите ми горяха. Между краката ми беше двойно по-горещо.

– Остава да отбележим – казах с глас, който скрибуцаше, за разлика от добре смазаната машина, – че устройството е изправно. И че злополука засега няма.

– Лельо… прашката ти се скъса.

Знаех. Злополука.

– Напиши и това – казах. – „Екипировката не издържа на ротация. Препоръчва се или по-здрава прашка, или никаква.“

Вместо това отбеляза:

Лостът има още едно положение, какво ли ще стане ако...

Не чух какво следва след “ако”. Светът се обърна на сто и осемдесет градуса с бавно и тържествено. Кръвта ми се стече към черепа, а косата увисна към пода. Токчетата ми сочеха тавана. Корсетът най-после беше изоставил отчаяната си борба с циците ми и те сега висяха до брадичката ми.

Онова, което беше скрито под разкъсаната прашка, сега лъщеше към тавана, а племенникът ми тъкмо се надвесваше над разтворените ми крака. Можех да си представя гледката на безсрамно и приканящо разтворените ми срамни устни, както и набъбнали клитор. След известна пауза гласът мо дойде до мен.

– Лельо… така е много удобно да пробваме дългата играчка. Дали наистина може да влезе изцяло в… теб. На другото място.

Исках да кажа не. От устата ми излезе само:

– Нали.

Гледах отдолу нагоре как взима дългото, гъвкаво дилдо. По-дяволите, в ръцете му изглеждаше още по-дълго! Чух капачката на шишето и от него се изцърка лубрикант с неприличен звук. Студен гел, много и много студен. Пръстите му намазаха задния ми вход, който за щастие беше още отпуснат от снощи. Пръстенът ми се сви рефлексно от студа, после омекна отново.

– Ще въвеждам бавно – каза той. – Кажи, ако…

Ще въвежда. Не ще ми навре в гъза един метър длидо, не ще ме чука анално със силиконова змия, а ще въвежда!

Върхът се намести, кръгъл и настоятелен. Външният сфинктер издържа една секунда, две, после пропусна. Усещането беше разтваряне на ануса, но не на болка. Плъзна се леко, усещах как анусът го смачква, толкова меко и гъвкаво беше. Вътрешният мускул се съпротивляваше малко по-дълго. Изохках и Мишо спря, завъртя го леко, като че погъделичка нещо в мен и тялото ми се отпусна и се предаде. Първите сантиметри влязоха в ректума, усетих едно приятно чувство на изпълване и лека тежест.

Продължи да го “въвежда” и чувството за изпълване стана по-осезаемо. Усещах как дългото гъвкаво тяло се извива в мен и търси още пространство, разпъвайки ме бавно. Точно когато напрежението стана нетърпимо дилдото намери изхода от ректума.

Усетих как се задържа на завоя. Върхът беше опрял и търсеше правилната посока. Мишо спря. Завъртя едва-едва, пръстите му докоснаха разтвореният ми, пулсиращ анален пръстен и простенах. Силиконовата играчка се намести в нещо, което после Мишо щеше да намери в един медицински атлас и да запише, като сигмоидно черво. за мен в този момент това беше нещо, толкова дълбоко в мен, колкото дори не си бях представяла, че може да влезе в човешкото тяло.

Натискът се предаде към влагалището отвътре, към пикочния мехур и отчаяно разбрах, че ако продължава ще ме накара да го отпусна. Слюнката ми придойде без покана и устата се напълни. Преглъщах и преглъщах, а тя се стичаше от устата ми по лицето. Стомахът ми се свии едва преглътнах позива за повръщане. Сълзи избиха в ъглите на очите от това, че нещо чуждо се движеше в мен, където се движат само неща, които излизат, не влизат.

– Още има – чух го. Гласът му беше променен. – Много още.

Моето “нали” се удави в слюнката ми.

Той въвеждаше сантиметър след сантиметър. Коремът ми се поду отвътре, погледах нагоре и можех да се закълна, че виждам как дългото нещо се движи в червата ми, очертавайки се под корема. Поривът да се изходя се смеси с порива да се сгъна и с бълването на още и още възбудена слуз от путката ми. Анусът ми се стягаше и разпускаше около тънкия ствол в безпомощни пръстени, сякаш можеше да го избута.

Мишо с една ръка още водеше играчката. С другата посегна към лебедката. Съоръжението понесе нагоре бавно нагоре.

Пубисът ми се издигна до гърдите му. Разтворените устни, мокрият клитор, лъскавата цепка, всичко спря на една длан от тениската му. Дъхът му падаше точно върху безсрамно отвореното ми влагалище.

А пред лицето ми, на това ново разстояние, се озова твърдият му член. Главичката се беше показвала през крачола на шортите, налята с кръв.

Дългата играчка продължаваше да влиза. Усещах я вече не като нещо в задника, а като присъствие дълбоко в корема, зад матката. Позивът се върна, спря пак, остави ме да дишам през нос на къси, унизителни вълни.

Просто приближих лице.

Разстоянието беше толкова малко, че решението дойде от само себе си. Устните ми докоснаха главичката. Беше солена и гореща. С кожа по-тънка и нежна, отколкото бих могла да си представя. Поех я в уста, стори ми се съвсем естествено. Обилната ми слюнка правеше плъзгането навътре в устата ми съвсем лесно.

Просто да проверя. Нали?

Той изсъска през зъби.

Натисна и последните сантиметри от дългото дилдо потънаха в задника ми. Или по-точно в корема ми. Усещах дълбока, тъпа пълнота. Сълзите потекоха към косата. Не плачех. Просто тялото изпускаше течност откъдето можеше.

– Лельо, ще я изведа.

От всички думи, които исках да излея, спри, чакай, ще се изпусна, не така, не сега, излезе само една, изломотена около главичката му:

– Бавно!

Светът в корема ми се раздвижи обратно. Изваждането не беше обратното на вкарването. Вкарването беше разтваряне и изпълване, а изваждането ме изсмукваше навън! Наистина си помислих, че червата ми просто ще се изтеглят с “извеждането” на играчката. Стените, които бяха приели чуждото тяло, сега се затваряха след него с мокро, съпротивляващо се всмукване.

Сякаш не искаха да пуснат изплъзващата се по червата ми силиконова змия. Той се наведе и устата му намери клитора ми. Аз бях налапала члена му, обърната, със слюнки течащи по слепоочията. Редно беше и той да си свърши симетричната част. Езикът му беше широк, неумел и колебаещ се. Само че наваксваше откъм ентусиазъм. Мина по щръкналия клитор, засмука и тръпката ме удари чак до ануса, през който се плъзгаше дилдото.

В този миг пикочният ми мехур не издържа. Без да се допитва до мен, чисто механично. Дългата играчка, докато се изтегляше, масажираше предната стена отвътре, там където ректумът дели стена с мехура, а езикът му отвън притискаше точно над пубиса. Всичко се отключи наведнъж.

Шуртна топла струя и удари лицето му. Бликах, като фонтан, а тялото ми се тресеше в каишите, обърнато, без да мога да свия колене, без да мога да скрия лице. Напикавах се и срамът ме заля толкова гъст, че за миг спрях да усещам члена в устата.

Той не се дръпна.

Срамът ме беше накарал да горя и сега този огън започна да се трансформира в нещо, което поради липса на друга дума ще нарека с прозаичното “оргазъм”. Езикът му се беше поколебал за миг, но сега продължаваше да изтезава клитора и срамните ми устни. Горещата ми жълта течност се стичаше надолу по корсета, към гърдите и лицето ми.

Ръката му на играчката трепереше, но не ускори. Бавно. Както му казах. Сантиметър по сантиметър червата ми се освобождаваха и всяко освобождаване беше оргазъм, който нямаше име, просто част от по-големия оргазъм.

Членът в устата ми наедря, усетих силен мускусен вкус. Хълбоците му се вкамениха пред лицето ми. Аз смучех вече без техника,

Просто нямах такава. Онова малко курве, с което мъжът ми пробваше матрака сигурно имаше.

Дилдото се изхлузи през сигммоидното черво обратно в ректума. Попаднала в това широко пространство тя измина последните сантиметри и с едно мляскане анусът ми се изду навън. Последните вълни на оргазъма се превърнаха в спорадични тръпки, в носа ме блъсна това, с което беше покрита играчката, след като е била един метър в червата ми.

В този миг то свърши в устата ми. Празнеше се на мощни, обилни тласъци. И да исках не можех да преглътна всичко и то просто потече надолу по лицето и косата ми, смесвайки се с всичко останало, изтекло от мен днес. Играчката висеше в ръката му като изобличен експонат, дълга, омазана и воняща.

Аз гълтах, колкото можех, просто за да не я гледам. Солено и гъсто. Собственият ми мирис се смесваше с неговия в носа ми.

Следва