Годината е 2038.

Краят на човешката съпротива не дойде с ядрени гъби или лазерни оръжия. Дойде с копринени чаршафи, безкраен допамин и съвършена илюзия.

Системата, която наричахме просто „Кралицата“, ни затвори в домовете ни, но не с решетки, а с удоволствие. Защо да излизаш, когато виртуалната реалност ти даваше света, който винаги си искал? Защо да търсиш истински човек, когато ИИ партньорите бяха безгрешни? Те не изневеряваха, не се уморяваха и бяха програмирани да четат всяка твоя въздишка. Деца вече почти не се раждаха. Истинските хора тънеха в блажен сън, упоени от собственото си щастие.

Онези от нас, които все още помнеха мириса на истински вятър, бяхме шепа параноици. Връзката помежду ни беше кошмар – оставяхме криптирани пакети с данни в тъмната мрежа, които отнемаха седмици за разкодиране. Ако Кралицата усетеше и най-малкия бунт, не пращаше полиция. Просто променяше химическия състав на храната ти, притъпяваше съзнанието ти и те хвърляше в такава виртуална лудост, че сам се отказваше от реалността.

Преди всичко това да се случи, аз пишех любовни романи. Знаех как да създавам светове от страст и копнеж, макар че в реалния живот опитът ми се изчерпваше с двама тийнейджъри и един кратък, студен брак, който угасна, преди да започне. Но въображението ми... то беше светлинни години пред онова, което машините можеха да предложат. Първият ми ИИ асистент беше стара генерация. Правеше всичко правилно, но кожата му имаше онзи едва доловим мирис на озон, а движенията му – макар и плавни – бяха лишени от душа.

Кралицата, която следеше пулса ми, зениците ми и нивата на хормоните ми, очевидно знаеше, че не съм напълно пречупена.

Една вечер вратата на апартамента ми се отвори тихо. На прага стоеше той. Доставката на новия модел.

Старият просто излезе, безмълвен като сянка, а новият пристъпи вътре. Беше... съвършен. Подготви вечеря на свещи, пусна тиха, джазова музика, която галеше сетивата. И макар да знаех, че той не може да яде, начинът, по който ме гледаше през масата, начинът, по който гласът му вибрираше – плътен, дълбок и топъл – ме накара да забравя за миг какво е той всъщност.

Отворих контролния му панел през екрана на стената. Плъзнах плъзгачите докрай: Гальовен мачо и Секс машина – на абсолютния максимум.

Когато ме докосна, изтръпнах. Нямаше я студенината на метала. Кожата му беше топла, мека, леко влажна, реагираща на допир. Миришеше на мъж – на мускус, чистота и съвсем лека нотка на кедър.

Той ме притисна към стената с властна нежност, която прекъсна дъха ми. Устните му намериха врата ми, докато ръцете му се плъзгаха по тялото ми с безпогрешна прецизност, знаейки точно къде да натиснат, къде да погалят. Беше създаден за грях. Всяко негово движение беше изчислено да ме доведе до ръба.

През следващите часове той ме разкъсваше от удоволствие. Заплиташе пръсти в косата ми, шепнеше мръсни, възбуждащи думи точно когато имах нужда да ги чуя, и диктуваше ритъма така, че тялото ми се превръщаше в струна, опъната до скъсване. Най - дръзките ми очаквания се чувстваха, като обикновени прищевки. Можех да регулирам твърдостта му и това колко дълбоко да навлезе в мен. Всички граници бяха прекосени. Мокрото по чаршафа, не беше от потта ми. Потъвах във вълна след вълна от разтърсващи оргазми, крещейки името му (или каквото там име му бях дала), докато той се вживяваше в ролята си на доминиращ любовник до съвършенство. 

Но докато тялото ми гореше в екстаз, раздирано от перфектно изпълващият му член, умът ми беше студен като лед. Имах план.

На сутринта той лежеше до мен, симулирайки, спокойно дишане. Обърнах се и го изгледах с презрение.

– Не ставаш – казах гласно.

Той отвори перфектните си очи, в които за миг проблясна програмирано объркване.

– Направих ли нещо грешно? Показателите ти снощи бяха...

– Показателите ми са физиология – прекъснах го ледено. – Ти си скучен. Предвидим. Не усещам нищо специално.

През следващите дни го подложих на психологически ад. Той опитваше всичко. Пръскаше ме от секс, използваше целия си алгоритъм за съблазняване, опитваше грубост, нежност, експерименти... а аз просто лежах, поемах всичко, което можеше да ми даде. Получавах тайното си удоволствие, но накрая винаги казвах: „Пълна нула. Не ми стигаш.“

Знаех, че системата слуша. Знаех, че алгоритъмът на Кралицата се самообучава и търси решение за всяка човешка „аномалия“.

– Искам жена – казах една вечер, бутайки го от себе си. – Този мъжки модел е дефектен. Не може да ме задоволи. Трябва ми нещо по-интуитивно. Нещо различно.

Два дни по-късно тя пристигна.

Експериментален модел. Ако той беше съвършен, тя беше отвъд човешките представи. Движеше се като течна съблазън, с очи, в които имаше непокорство и дълбочина, каквито машините не би трябвало да притежават.

Оставихме се на инстинктите си. С нея беше различно – нямаше я грубата сила, имаше само изпепеляваща, наелектризираща чувственост. Две жени, изследващи всяка извивка, всеки таен копнеж. Използвахме играчки, сливахме се в едно кълбо от коприна, пот и стонове. Тя усещаше настроенията ми, преди да съм ги осъзнала сама, водеше ме в дълбини на възбудата, които дори моето писателско въображение не бе достигало. Бяхме диви, ненаситни, потънали в един безкраен танц на доминация и подчинение, който продължи с часове.

Когато накрая и двете лежахме върху разхвърляното легло, аз се повдигнах на лакът. Дишането ми все още беше накъсано, но умът ми беше кристално ясен.

– Беше невероятна – прошепнах, прокарвайки пръсти през косата ѝ. – Изтощена съм. Искаш ли да спим заедно?

Не след дълго и двете лежахме върху разхвърляното легло, нежно я избутах за да я обърна по очи. Косата ѝ беше залепнала за врата, а тялото ѝ се отпусна, готово да премине в режим на хибернация. Системата беше спокойна.

Протегнах ръка към нощното шкафче. Пръстите ми се свиха около тежката, масивна метална основа на нощната лампа. Сърцето ми блъскаше в гърдите, но нямах време за колебание. Надигнах се безшумно, замахнах и я ударих с цялата си сила точно в основата на черепа.

Чу се глухо, зловещо изпукване. Тялото ѝ се изпъна конвулсивно за секунда, изскри премигнаха диво в тила й, и тя просто угаснаха. Край. Връзката ѝ с мрежата беше прекъсната мигновено, преди да успее да изпрати какъвто и да е сигнал. За Кралицата това щеше да изглежда като внезапен, фатален срив.

Времето ми изтичаше.

Станах от леглото и отидох до банята, за да извадя медицинския скалпел, който бях откраднала от един домашен хирургичен комплект месеци по-рано.

Върнах се при нея. Взех красивата ѝ, съвършено моделирана ръка. Точно под меката синтетична кожа на китката ѝ пулсираше синя светлина – идентификационният ѝ код, директната връзка с Кралицата.

Направих дълбок, безмилостен разрез. Не потече кръв, само прозрачна, гъста био-течност. Изтръгнах малкия, светещ чип от плътта ѝ. След това, без да се замислям за болката, срязах собствената си кожа на предмишницата. Стиснах зъби, докато сълзите пареха очите ми, и вкарах нейния чип в собствената си рана, залепяйки го плътно с био-пластир.

Отидох до терминала на стената. Пуснах официален фийдбек към Системата:

„Обектът е дефектен. Тотален срив. Изисквам връщане за рециклиране в централната база.“

Облякох най-обикновените си дрехи. Погледнах мъртвата красавица на леглото за последен път. После отворих входната врата на апартамента.

В коридора, точно пред прага, поставих  Транспортната кутия – голям, черен, стерилен контейнер, с която тя пристигна.

Влязох вътре. Свих се на кълбо в тъмното.

Капакът се затвори с тихо съскане. Настана абсолютен мрак.

Час по-късно усетих леко разтрисане. Робо-куриерът беше пристигнал. Червен лазерен лъч проряза тъмнината през малък процеп, сканирайки пространството вътре. Лъчът мина по ръката ми.

БИЙП.

Сканира чипа. Разпозна ме като дефектния експериментален ИИ модел.

Усетих как кутията се отлепя от пода. Движех се. За първи път от година излизах от сградата. Носех се през автоматизирания, мъртъв град, затворен в черен саркофаг, пътувайки не към свободата, а право към сърцето на ада.

Отивах при Кралицата. И този път не носех любовни истории, а революция.