Телефонът светна в 01:17.
Само две думи.

Будна ли си?

Елена погледна съобщението и се засмя тихо.
Не защото беше смешно.
Защото точно така започваше всеки път.
Никога „Как си?“. Никога „Липсваш ми“. Никога дори едно прилично „Може ли да те видя?“.

Само онова негово самоуверено Будна ли си?, сякаш последните три месеца не съществуваха. Сякаш не беше изчезнал след онази неделя. Сякаш тя не беше видяла снимката му с другата жена. Сякаш не беше обещала на себе си, на сестра си и дори на проклетото огледало в банята, че ако той още веднъж се появи, няма да му отвори.
Елена остави телефона с екрана надолу.
След двадесет секунди го взе отново.

Не отговори.

В 01:24 фарове преминаха по тавана на спалнята.
Тя затвори очи.

— Копеле.

Знаеше колата му по звука.
Това беше най-лошото. Че още знаеше всичко.
Начина, по който паркираше прекалено близо до тротоара. Трите бързи стъпки след слизането от колата. Малката пауза пред входната врата.
Дори начина, по който звънеше.
Само веднъж.
Никога втори път. Защото знаеше, че тя ще отвори.

Елена остана неподвижна в леглото. Нека чака. Този път поне това можеше да му причини.
Минута. Две.
После стана.
Не си сложи халата. Не знаеше дали беше слабост или предизвикателство.
Отвори вратата по късата черна тениска, с която спеше, и го погледна.

Алекс стоеше срещу нея с ръце в джобовете на якето.
Красив по онзи опустошителен начин, който вече я вбесяваше.
Тъмната му коса беше мокра от ситния дъжд. Миришеше на студен въздух, цигари и парфюма, който беше носил още когато се запознаха.
Но Елена веднага усети и нещо друго.
Чужд аромат.
Толкова лек, че друг човек може би нямаше да го усети.
Тя го усети.

— Не — отсече тя.

Той не помръдна.

— Не съм казал нищо.
— Точно затова казвам „не“. За да ти спестя усилието.

Устните му едва се извиха. Тази усмивка. Господи, колко я мразеше.

— Може ли да вляза?
— Не.
— Добре.

Той остана там.
Елена скръсти ръце, усещайки как студът от стълбището пълзи по голите ѝ бедра.

— Казах „не“.
— Чух те.
— Тогава защо стоиш?

Алекс я погледна в очите, погледът му беше тъмен, тежък и абсолютно непроницаем.

— Защото още не си затворила вратата.

Това я удари право в стомаха. Елена стисна дръжката.
Само трябваше да я затръшне. Едно движение. После ключът. После край.
Вместо това отстъпи назад.

— Мразя те.

Той прекрачи прага, изпълвайки пространството с присъствието си.

— Знам.
— Не, не знаеш. — Тя затвори вратата по-силно, отколкото беше необходимо. — Ако знаеше поне половината от нещата, които ми причиняваш, нямаше да идваш тук.
Алекс бавно свали якето си.

— А ти нямаше да отваряш!

Тя го погледна така, сякаш можеше да го удари.

— Коя е?

За първи път той не намери веднага отговор. Паузата увисна между тях.

— Ето — прошепна тя, а гласът ѝ трепереше от гняв. — Пак.
— Елена...
— Не ме лъжи поне тази вечер. Бил си с нея, нали?

Той направи крачка напред. Тя не отстъпи.

— Защо дойде?
— Исках да те видя.

Елена се засмя, звукът беше сух и горчив.

— Това е най-евтината ти лъжа.
— Може би. — Той беше толкова близо, че тя виждаше малките капки дъжд по миглите му. Погледът му се спусна към устните ѝ, задържайки се там секунда по-дълго от позволеното. — Не мога да стоя далеч от теб.

Сърцето ѝ направи онова унизително, предателско преобръщане.

— Но можеш да бъдеш с други.

Той замълча. Елена кимна.

— Точно така.

Опита се да се отдръпне, но пръстите му се обвиха около китката ѝ. Само това. Нито я дръпна, нито я задържа насила. И въпреки това, цялото ѝ тяло пламна, разпознавайки допира му преди разума.

Три месеца клетви. Три месеца изтрити съобщения.
Всичко се срина до горещината на петте му пръста върху кожата ѝ.

— Тръгвай си — каза тя, но гласът ѝ беше пресипнал, лишен от всякаква съпротива.
Алекс пусна китката ѝ. Обърна се към вратата.
Елена издържа точно две негови крачки.

— Алекс.

Той спря.
Тя мразеше него. Мразеше себе си. Мразеше чуждия парфюм по ризата му. Но най-много мразеше онова диво, гладно място вътре в нея, което оживяваше единствено в негово присъствие.

Елена пристъпи към него, сграбчи ризата му с две ръце и го целуна.
Не нежно. Не красиво. Целуна го с целия гняв, който не беше успяла да изкрещи, търсейки наказание колкото и удоволствие.

За част от секундата той остана неподвижен, а после контролът му се пречупи. Ръцете му се вплетоха в косата ѝ, притегляйки я толкова силно към себе си, че дъхът ѝ секна. Целувката му беше безмилостна, дълбока и отчаяна – като на човек, който е умирал от жажда.
Вкусът му, топлината му, начинът, по който гърдите му се повдигаха срещу нейните – всичко беше познато, болезнено и абсолютно опияняващо.

Той не чакаше покана. Вдигна я в ръцете си, принуждавайки я да обвие крака около кръста му, и я понесе към спалнята в пълен мрак. Когато гърбът ѝ докосна матрака, той вече беше отгоре ѝ. Нямаше бавно събличане. Имаше само трескава, почти животинска нужда да премахнат всичко, което стоеше между тях.

Когато кожата му най-накрая се допря до нейната, Елена извика тихо. Гневът ѝ се стопи, погълнат от онази тъмна, задъхана бездна, в която той винаги я дърпаше. Алекс познаваше тялото ѝ. Всяко негово докосване беше пресметнато, всяко движение – бавно, дълбоко и опустошително. Той не бързаше. Измъчваше я с ритъма си, докато тя не започна да драска по гърба му, молейки го без думи да прекрати агонията.

Алекс усети отчаянието ѝ. Зарови лице в шията ѝ, вдишвайки от аромата ѝ така, сякаш бе за пръв път в леглото й. Всяко негово следващо тласкане беше още по-бавно, довеждайки я до онзи ръб на лудостта, където удоволствието ставаше неразличимо от болката.

Мисли летяха из главата й разхвърляни, объркащи. Колко близо беше онзи сладък момент за, който тя винаги копнееше. Колко малко малко й трябваше да бъде щастлива. Защо по дяволите мъжът в обятията й носеше наслада но и сълзи? Само това между краката й ли го вълнуваше?

Тя пое рязко последна глътка въздух и разтвори бедрата си така, че да му даде пълен контрол докато се подготвяше за следващи му рязък и разтърсващ тласък. Единственото което Елена желаеше сега бе течността от екстаза му колкото се можеше по на дълбоко, и следващият път когато той бе в друга, да затваря очи и да си представя, че е в нея.

Когато напрежението достигна своя връх и екстазът се разби над нея, Елена затвори очи, победена. Дори в този момент на пълна капитулация, усещайки тежестта му върху себе си и чувайки насеченото му дишане в косата си, тя знаеше истината.

Това не беше любов. Беше слабост, от която той се възползваше.

Постепенно всичко утихна.
Елена лежеше обърната настрани, гледайки червените цифри на часовника.
04:38.
Тежката му, топла ръка почиваше върху голия ѝ кръст. Някога това беше най-сигурното място на света. Сега приличаше на обратно броене.

— Защо дойде при мен след нея? — попита тя в тъмното. Гласът ѝ беше тих, лишен от илюзии.
Той прокара палец по гръбнака ѝ.
— Защото когато съм с друга... мисля за теб.

Елена затвори очи.

— Това не е романтично. Това е отвратително.
— Знам.
— И аз съм отвратителна, че ти позволявам да го правиш.

Алекс не каза нищо. Той просто я целуна по рамото. Този жест на нежност беше по-жесток от всяка лъжа.

В 05:12 той започна да се облича.
Точно както беше знаела. Ризата. Панталонът. Часовникът.
Светът постепенно го вземаше обратно. Елена остана в леглото, притиснала завивката до гърдите си, наблюдавайки как мъжът, когото току-що бе допуснала толкова дълбоко в себе си, отново се превръща в непознат.

— Ще ми пишеш ли? — попита той, спирайки до вратата.
Тя се засмя сухо, въпреки буцата в гърлото си.
Елена стана, приближи се до него и бавно изправи яката на ризата му. Усети чуждия парфюм още веднъж. Но този път беше смесен с нейния собствен аромат. С техния общ грях.

— Следващия път — каза тя тихо, гледайки го право в тъмните очи. — Когато решиш да се върнеш при мен... първо се изкъпи!

Алекс пребледня леко. Мускул трепна на челюстта му.

Добре. Нека боли - помисли си Елена.

Тя отвори входната врата.
Той направи крачка навън, после се обърна.

— Съжалявам.

Елена кимна, лицето ѝ беше непроницаема маска.

— Аз също.

И затвори вратата.
Облегната на дървото, слушайки стъпките му по стълбите. После двигателя. После нищо.
Върна се в стаята и взе телефона си от масата.
Отвори разговора им. Последното му съобщение още светеше.

Будна ли си?

Задържа пръста си върху екрана.

Изтрий разговор.

Появи се въпросът: Сигурни ли сте?
Елена натисна - Да.
Екранът угасна, оставяйки я в пълна тъмнина.

Това беше нейното най-красиво проклятие.

Да бъде с него само тогава, когато той пожелаеше.