ИМАНЯРИ 2
„Истината е в нас,
сърцето да води
и в бъдния час
ще бъдем свободни.
Ние сме в пламъци
като факел горим
идват празници.
Камбаните бият
светлините танцуват
огньове се вият
звездите ликуват!“

От изпитата водка и бира започна да ми става леко. Бях замаян и ми се доспа. От унеса ме извади Митко.
- Отиваме с Весела да разгледаме битака.
- Аз си похарчих парите и не ми се ходи – казах.
Светла ми предложи да отидем на разходка. Съгласих се с удоволствие, но имах нужда да поема едно силно кафе. Излязохме на терасата. Гледката беше достойна за четката на художник. Под стръмната скала на която бяхме кацнали се виждаше сребристата лента на Искър. По бреговете му се бяха надвесили жадни върби, които черпеха живителна сила от бистрите му води. По ж.п. линията, която лъкатушеше в пролома премина влак. Бързаше сякаш да не изпусне късмета си, който го чакаше на близката гара. Хубавото беше, че това не е последния влак. Щяха да минат много влакове за които щеше да има пътници. Бях още много млад и късмета ми работеше. Бях на едно прекрасно място. До мен беше красива жена, която ми се усмихваше и явно компанията ми и харесваше. Пиех страхотно кафе, което ме ободри и почувствах прилив на енергия. Казах и, че едни ден ще дойда тук да нарисувам гледката.
- Чувала съм , че има някаква стара хижа. Заведи ме там. Вече видях трите манастира. Уникални са. Няма другаде такова място.
- Ще те заведа, но е на няколко километра.
- Още спортувам активно.
- Какъв спорт?
- Лека атлетика – средни бягания.
- Аз тренирах футбол, но спирам защото ще следвам?
- Какво ще следваш?
- Военно училище.
- За момче е супер.
- Много съм непослушен. По скоро бунтар. Не знам как ще възпитавам у някой дисциплина.
- Хич да не ти пука. Важно е да се чувстваш добре. Армията е силна машина.
Помислих над думите и. Всички приятели ми казваха, че правя грешка. Вече си бях изпил кафето. Хванах я за ръката и я поведох, към изхода. Минахме по витата стълба. На стените имаше много красиви дърворезби и портрети на алпинисти, пешерняци, духовни водачи. Рафт с безплатни книги. Имаше всички томове на Дънов, Ванга, Слава Севрюкова и др. Направи ми впечатление голям препариран орел, който стоеше оттдясно на рецепцията. На турски орел е карлук и една от версиите е, че Карлуково от там е взело името си. Другата версия е, че е името му идва от името на Крали Марко, на който личи следата от коня, който се е подхлъзнал на известния камък. Реших да не минавам през Проходна. Светла беше видяла вече Божиите очи. Морето от светлината която излъчват лекуват душата, от където идват всички болести. Телата са следствие. Вървим почти безшумно. Наслаждаваме се на шума на гората и песента на птиците. Пътя ни мина покрай каменната кариера. Обясних на Светла, че тук навсякъде е карстов район и има добив на варовик, който е суровина за гасена и негасена вар. Шума който се чуваше от там подобен на перфоратор е защото пробиваха дупки, в които в последствие поставяха взрив и така раздробяваха скалите. От време на време спирахме на някоя поляна и се целувахме. След това леко възбудени продължавахме напред. Вече наближихме внушителните каменни блокове на „Срупаница“. Притъмня. Задуха вътър и замириса на колиандра. Сигурен белег, че се задава буря. След километър имаше малка пешера в която рибарите се криеха като завали.
- Хайде малко по-бързо да стигнем в пещерата преди да ни е връхлетяла бурята.
- Да потичаме. Предложението беше нейно.
Впуснахме се в бяг. Личеше, че е тренирана. Аз обичах да бягам. Надбягвах другите, ама още не можех да надбягам себе си. Тя беше лека и пъргава. Превъзхождах я по ръст и сила. Учестиха се дишането и ритъма на сърцето, но не спирахме. Закапаха едри капки, но вече бяме близо. Входа на пещерата беше тесен понор, в който се влизаше на четири крака. След това се разширяваше и имаше малка тераска на която можеше да седнем. В този момент се чу гръм и след това тътен. Голям скален къс се бе търкулнал и затисна входа. Взривовете и вибрациите в кариерата причиниха срутване. Ами сега? Тъмнина и изпитания. Отидох на входа и хванах скалния къс. Беше тежък и хлъзгав. Нямаше никакъв шанс да го преместя. Извадих си телефона. За лош късмет нямаше обхват.Запалих фенерчето и се огледах. Ясно се виждаше засипаното стеснение, идващо от входа. тясна галерия и дъното на пещерата. Поогледах се и малко по-напред и нагоре забелязах отвор Мушнах се през него и разгледах галерията. Първоначално се придвижвах прав, сетне приклекнал, а накрая на четири крака. Така бързо достигнах до дъното, Подът бе покрит с камъни. Нахъсан от последното откритие, продължих да опипвам стените, тавана, че дори пода и всяка гънка на пещерата, но за съжаление не открих нищо ново. Няма да крия, че се стрхувах от неизвестното. Не се виждаше надежда и светлина в тунела (пещерата) в прекия и преносен смисъл. Когато умре надеждата, умира и всичко останало. Умира мотивацията ни за каквото и да било, спираме да си поставяме цели, преставаме да виждаме смисъл. Ние бавно се отказваме от живота. Истината е, че няма безнадеждна ситуация! Има скъпоценни и вечни неща и добродетели, които имат непреходна стойност. Надеждата е една от тях. Но също вярата и любовта. Трябваше да заложим на търпението, издръжливостта, добротата и самоконтрола. Когато възприемем и поддържаме мислене на недоверие, подозрение и отчаяние ставаме подвластни на измамата на безнадежността.
В пещерата да си оптимист не е лесно, ама нямаше да се самоубиваме. В това няма и смисъл. Смисъл има в живота като такъв. Да имаме цел постижима, но все пак висока. И ще бъдем удовлетворени, когато я достигнем. Да хванем с ръце това което желаем и никога да не го изпускаме...
Върнах се при Светла и я прегърнах. „До като сме живи няма да се предаваме“ каза тя. Искаше още веднъж заедно да огледаме за изход. Влязахме в тесния отвор. Тя вървеше напред с фенерчето, а аз след нея. Наложи се да лазим по гърди и лакти. Фенерчето падна напред и изгасна. Тя не можеше да го достигне. Стана непрогледен мрак. Паниката започна да я завладява. Простена с едва доловим глас : "Помогни ми, не мога да достигна фенерчето". Аз пропълзях и трябваше да мина над нея, за да мина напред. Беше твърде тясно. Накарах я да легне плътно напред, за да мога да мина. Озовавах се над тялото ѝ. Усещах топлината му. Обзе ме мощна и неконтролируема ерекция и желание, което бе по-силно от необходимостта да достигна фенерчето. Прокарах ръце в страни от тялото ѝ и обхванах гърдите под тениската.
 Моля те, не сега трябва да се измъкнем оттук.
 Знаеш ли, може това да е последното нещо, което може да ни се случи в този живот. Последното удоволствие. Идея си нямаш колко те желая!
Тя се помръдна бавно под мен и усети натопорчения ми член през дрехите. Беше опрял в дупето ѝ. У нея се появи пристъп на внезапната възбуда. Започна бавно да върти ханша си под мен, с което още повече ме възбуждаше. В гащичките ѝ бликна бистра течност, а съзнанието ѝ бе замъглено от горещите похотливи мисли, които я връхлитаха, заедно с тези за безнадеждността на ситуацията....Всичко се разви светкавично. Не можех повече да се сдържам. Извадих си атрибута, свалих и гащичките и с първия тласък проникнах докрай. Другото вече нямаше значение. Цялата ми същност се устреми към нея. Сякаш се срещнаха огнивото и кремъка. Появиха се искри, които постепенно се превърнаха в пламък. Цялата пещера се освети от него. Свелина идваща отвътре и огън помитащ всички табута и прегради. Движех се все по бързо и се наслаждавах на младото тяло, откликващо на позивите на моето. Тъмнината, влагата и студенината уплашено се измъкнаха. Камъните се превърнаха в мека постеля. Пещерата се усмихваше, не виждала такова чудо. Тя разбра,че няма и не може да стане затвор за прекрасните чувства, на които стана неволен свидетел. Щеше да подаде невидима ръка, която да отвори входа й. Мигът беше величествен и може би единствен. Огъня се превърна в лава изригнала едновременно и сляла две мечти, които нямаше как да бъдат затворени в някакво тясно пространство. Свърших с взрив много по мошен от каменарския и не исках повече да слизам от тялото под мен. В този момент не мислех за нищо друго освен да искам още и още.
„Жадна съм“ каза Светла, осветявайки пътя с фенерчето, което само и бе влязло в ръката. Върнахме се на лавицата, където се сетих, че в раницата ми има шише с вода. Бръкнах вътре и напипах лебедката за която бях забравил. Това означаваше спасение. Съдбата отново се смили. Дали не я предизвикахме?
Лебедката бе отлично качество и свърши много добра работа. Завързах скалата затиснала входа със стоманеното въже и без много усилия я издърпах. Бяхме свободни, щасливи и задоволени.

О И К Т