За мен това беше началото на едно дълго пътуване. А както всяко начало, то слагаше край на нещо друго.

Срещнахме се преди четири месеца. Тя знаеше, че съм сигурна бройка — знаеше, че заминавам, и това я правеше спокойна. Безопасно за нея. Безопасно и за мен. Като домашен любимец с определен срок на ползване.

Първата ни среща беше с уговорката да бъде единствена — едно чукане и толкова. Не се получи точно така. През изминалите месеци се виждахме при всеки възможен случай. Дори днес, в последния ми ден, тя избяга от задълженията си и дойде да ме изпрати с едно последно чукане.

Чаках я на Централна автогара София. Уговорката беше проста: тя да слезе от автобуса и да ми се предаде. Трябваше да ме следва с поглед, да изпълнява командите ми и да мълчи. Имаше прекрасна перверзна страна, която чакаше своето отключване — отключването на нещо тъмно в нея. А когато ставаше въпрос за тъмно и отключване, аз бях правилният човек.

Стоях в студения декемврийски ден между спирките на автобусите, свивах си цигари и наблюдавах пристигащите. Двама полицаи минаха покрай мен и ме загледаха. С туристическо яке и раница явно не им вдъхвах доверие.

Автобусът се появи. Проследих го с поглед и застанах встрани от него и от тълпата, така че да виждам и двата му изхода. Тя слезе последна. Пътуваше с хора от града си, които вероятно я познаваха, и не искаше да рискува да я видят с друг мъж.

Видя ме. Погледите ни се срещнаха. Кимнах ѝ леко, давайки ѝ знак да ме последва. Обърнах гръб и тръгнах през автогарата към другия изход, където чакаха такситата. Вървях така, че да усещам присъствието й, на няколко крачки пред нея.

Излязохме навън. Отправих се към едно от такситата, отворих задната врата и попитах шофьора дали знае адреса на хотела, който бях резервирал. Знаеше го. Беше далеч — щяхме да имаме време.

Задържах вратата и ѝ казах да влиза, след което седнах до нея. Можех да я помириша и да я огледам добре. Лицето ѝ беше хубаво, изчистено. Русо-пепелявата ѝ коса беше прибрана на кок и шията ѝ се откриваше красиво. Усмихнах се, защото ноздрите ѝ се разтвориха широко — дишаше тежко. Вече беше възбудена от малката ни игра.

Извадих малкия си черен бележник и написах:

„Свий си краката в коленете и си изправи гърба като послушна ученичка. Ръцете постави на бедрата си с дланите нагоре!“

Дадох ѝ да прочете. Тя веднага изпълни.

Носеше широк черен дамски шлифер, който стигаше до коленете. Отдолу беше с телесни чорапи и светли обувки на нисък ток. Дамската ѝ чанта за път беше с размерите на малък куфар от черна кожа.

Погледнах към шофьора — колкото да засека погледа му и да се уверя, че няма да ни притеснява с въпроси. Пътуването щеше да се проведе в мълчание. По моите правила.

Написах нова бележка:

„Сега си разкопчай шлифера, отпусни се назад и си разтвори краката. Ръцете — отстрани на тялото!“

Прочете я и започна да диша учестено, докато изпълняваше съсредоточено. Под шлифера беше с бяла риза, закопчана догоре. Гърдите ѝ се повдигаха, но не можех да видя много през плата. Носеше широка тъмна пола на малки оранжеви цветчета.

Пресегнах се и разкопчах горните две копчета на ризата, така че деколтето да се отвори до цепката ма гърдите й. Тя седеше в средата на задната седалка, така че шофьорът я виждаше в огледалото само лицето ѝ. Надолу не можеше да види, освен ако не се обърне.

Коленете ѝ бяха тънки и студени. Навън валеше дъжд. Беше мрачно и мръсно по улиците на София.

Загледах се през прозореца и леко ѝ обърнах гръб. Исках да я накарам да се почувства изоставена, пренебрегната — да стои в очакване на следващата ми заповед, до къде ще стигна, какво ще направя.

Тук съм роден. София — моят роден град, в който имах безброй хубави преживявания и моменти. Така ли щях да го запомня? Мрачен, дъждовен, мръсен. Майната му. Утре ме чака път в нищото и последното, за което ще се сетя, е шибаната мръсна София.

Обърнах се отново към нея и заговорих с шофьора за пътя и гадните улици. Погледнах я. Чакаше и дишаше тежко. В погледа ѝ имаше напрежение.

Написах ѝ нова бележка:

„Можеш да се преместиш зад шофьора и да си разтвориш още краката, или да останеш тук и да го оставиш да гледа. След като решиш — вдигни полата нагоре и сложи ръцете си на бедрата с дланите нагоре!“

Тя се поколеба се за миг (което ме накара да се усмихна) и седна зад шофьора. Аз заех мястото по средата, за да ми е по-лесно да говоря с него.

Чувах я как шумоли с полата и диша тежко. Хванах я с длан над дясното коляно и разтворих още малко краката ѝ. Погледнах и видях, че е с бяло дантелено бельо. Не харесвах бялото. Много се цапаше, а това, което щяхме да правим, беше мръсно. Трябваше да я накажа.

Сложих юмрука си на седалката между бедрата ѝ и го завъртях така, че кокалчетата да се впият в путката ѝ. Натиснах силно. Тя потрепери с ръце. Продължих да търкам кокалчетата в нея, докато не усетих, че вече е много топла и влажна — дори през бикините и чорапогащника.

Пристигнахме. Бях резервирал стая в един бутиков хотел. Платих на бакшиша и влязохме на рецепцията. Тя ме следваше и мълчеше.

Взехме ключа и се качихме в асансьора, който беше със стъкла и гледаше навън. Така всички можеха да я видят, докато аз я опипвах между краката на път към деветия етаж.

Влязохме в стаята. Хванах я за лицето и я целунах жадно.

— Вече можеш да говориш. Обичам те! Днес ще изпълняваш абсолютно всичко, което ти кажа. Разбрахме ли се?

Тя ми се усмихна, сведе очи и тихо каза:

— Обичам те, Господарю.