Слънчевият следобед превръщаше градското кафене в голяма навалица, но на масата в ъгъла Ирина не чуваше нищо от шума наоколо. Пред нея седеше Пепа – най-добрата ѝ приятелка, която в момента говореше с жестове, достойни за италиански сериал.
– Иринка, няма какво да го увъртаме! В събота чукваш трийсет. Опасна възраст! – Пепа сръбна от айскафето си и я изгледа строго. – С момичетата сме решили! Организираме ти парти и точка! И сме ти поръчали... изненада. Мъж. От онези, дето идват по полицейска униформа и я свалят на части.
Ирина се закашля, едва не се задави с капучиното си.
– Пепа, моля ти се! Какъв стриптийзьор, какви пет лева? Полудяла ли си?
– Не, ти си полудяла! – сряза я Пепа без капка притеснение. – Откакто онзи твой хубавец избяга преди три години с любовницата си в Испания, ти си се запечатала. Мила, ти паяжини си хванала там долу! Трябва си ти сериозно раздвижване, малко огън!
Ирина усети как бузите ѝ пламват, отчасти от неудобство, отчасти от гняв. Споменът за бившия ѝ още наболяваше, но пък чак паяжини...
– Пепа, престани да се занимаваш с мен и си гледай твоя живот – каза тя с твърд, пренебрежителен тон, опитвайки се да затвори темата веднъж завинаги. – Нямам нужда от платени мачовци.
В същия момент телефонът на Ирина на масата из вибрира силно. На екрана се изписа името на Коста – председателя на местната ловна дружинка. Ирина, която от години беше запален ловец и единствената жена в мъжката компания, бързо отвори съобщението.
„Иринка, в събота сме на крак. Имаме разрешително за подборен обстрел. Излезе онази голямата мечка стръвница, дето прави бели в горния район. Събираме се в 5:00 на пусия. Почисти карабината.“
Ирина остави телефона, а по устните ѝ се разля съвсем различна, загадъчна усмивка. Пепа може и да мислеше, че приятелката ѝ има нужда от ласки, но Ирина знаеше, че в събота я чака друг вид адреналин... който много скоро щеше да се преплете с нещо съвсем неочаквано.

– Вие си правете партито, аз съм на лов! – отсече Ирина, прибирайки телефона в чантата си с решително движение.
Пепа остана с отворена уста, а чашката с айскафе замръзна по средата на пътя към устните ѝ. Тя премигна няколко пъти, сякаш се опитваше да преведе думите на приятелката си.
– На лов?! – пронизителният глас на Пепа накара хората от съседната маса да се обърнат. – Иринке, ти нормална ли си, мари? Всички жени за трийсетгодишнината си искат СПА, диаманти или поне качествен секс, а ти ще гониш мечки из чукарите! При това със застаряващата ловна дружинка на чичо ти Коста!
– Не са само старци, има и млади момчета – усмихна се под мустак Ирина, усещайки как познатият гъдел на предстоящото приключение вече я обзема. – А и мечката е стръвница, Пепи. Влизала е в кошарите на хората. Това е отговорна задача, не е за купонджии. Така че – пийте си питиетата в неделя, аз ще ви мисля от пусията.
– Ох, не знам какво да те правя... – въздъхна тежко Пепа и театрално закри очите си с ръка. – Ама да знаеш от мен: ако не си намериш мъж в гората, в неделя вечерта лично ще ти докарам стриптийзьора у дома, па брутално ако ще да е!
Ирина се засмя, плати сметката и се сбогува с приятелката си. През целия петъчен ден мислите ѝ бяха другаде. Вечерта тя внимателно извади карабината си, почисти цевта и подреди патроните. Докато прекарваше пръсти по хладната стомана на оръжието, усети странно, наелектризиращо напрежение в тялото си – сякаш това не беше просто поредният излет в гората, а преддверие към нещо диво и първично.
Събота сутрин, 4:30 ч. Мракът все още обвиваше планината, а утринният хлад хапеше бузите на Ирина, когато тя пристигна на сборния пункт. Мъжете от дружинката вече пиеха горещо кафе от термоси и си прехвърляха тихи реплики.
Председателят Коста се приближи към нея, потупа я по рамото и каза полу шепотом:
– Иринка, добре дошла. Да хванем лошата мечка!
Разделиха се и всеки тръгна по планувания маршрут.

Ирина закрачи по познатата пътека, докато останалите ловци се разпределяха по своите пусии в ниското. Гората все още беше тиха, обвита в утринна мъгла. Нозете ѝ я водеха безгрешно нагоре към Стаматовата кория – уединено, диво място, където вековните дървета пазеха своите тайни.
Въпреки хладното утро, бързото ходене нагоре по баира и тежката карабина на рамото накараха тялото ѝ да се затопли. Кожата ѝ леко се изпоти под дебелото ловно яке, а сърцето ѝ заби учестено. Ирина знаеше, че съвсем наблизо, скрито от хорските очи, се намира едно специално място.
Под един гъст лесков храст, чиито клони бяха обгърнали като жива прегръдка малка, мъхеста скала, извираше ледено студен планински извор. Водата му беше толкова чиста, че местните я наричаха „жива“. Ирина реши, че има предостатъчно време преди уречения час за пусията, отби се от утъпканата пътека и навлезе сред храстите.
Шумът от стъпките ѝ заглъхна в мекия мъх. Тя разтвори клоните на леската и пред нея се разкри малкото, скрито убежище. Звукът от тихото бълбукане на извора моментално успокои ума ѝ.
Ирина остави тежката пушка настрани, подпря я на скалата и свали раницата си. Разкопча ловното яке, усещайки как хладният горски въздух гали шията и деколтето ѝ. Наведе се над извора, събра хладна вода в шепите си и я плисна върху лицето си. Усещането беше зашеметяващо – леденият допир я накара да потръпне, а капчиците вода се стекоха по шията ѝ, попивайки бавно в разкопчаната ѝ риза.
Тя затвори очи за миг, наслаждавайки се на уединението. Но точно в този момент, някъде съвсем наблизо, се чу непривичен за гората , шум. Сетивата ѝ моментално се опънаха. Ловният ѝ инстинкт се събуди, а тялото ѝ замръзна, докато капките вода все още се стичаха по гърдите ѝ.

Ирина моментално замръзна. Шумът, който дочу откъм храстите, не беше от стъпки на диво животно. Не беше и пукот на сух клон под тежка мечешка лапа. Беше странен, глух, нетипичен звук, който събуди всяко нервно окончание по тялото ѝ.
За частица от секундата тя забрави за хладната вода и мократа си риза. С едно светкавично движение грабна карабината от скалата, вдигна я към рамото си и насочи цевта право към гъсталака. Напрежението в стомаха ѝ се сви на стегнат възел. Ирина пристъпи напред и с върха на оръжието рязко разтвори тежките, зелени клони на леската.
В следващия миг всичко се случи толкова бързо, че умът ѝ едва сколаса да реагира.
Преди да успее да фокусира погледа си, две големи, силни мъжки ръце изплуваха от шумата. Те сграбчиха стоманената цев на карабината с желязна хватка. Пръстът на Ирина беше на спусъка. Сърцето ѝ направи луд лупинг – Да стрелям ли? Мечка ли е, човек ли е?! – профуча в главата ѝ.
Но нямаше време за мислене. Последва мощно, безкомпромисно издърпване. Силата на непознатия беше толкова голяма, че буквално отлепи Ирина от земята. Прелитайки през лесковата шума, тя изгуби равновесие. Клоните изплющяха по лицето ѝ, скъсвайки горните копчета на ризата ѝ, и тя полетя напред.
Вместо обаче да падне върху твърдата камениста почва, тя се озова повалена върху силно, мускулесто мъжко тяло. Двамата се изтъркаляха на пода на малка, скрита пещера.
Ирина издиша тежко, замаяна от удара и адреналина. Около нея ухаеше на влажна пръст, скален мъх и на онзи същия, силен мъжки аромат, който беше почти забравила. Тя бързо се огледа и разбра защо това място беше абсолютно невидимо. Входът на пещерата беше разположен странично, закътан в дълбока скална вдлъбнатина. Дори през есента, когато листата опадат, или през зимата, под дебелия сняг, никой простосмъртен не би могъл да забележи това скривалище.
Карабината лежеше настрани, а над нея, затискайки я с тежестта си, се оказа похитителя, след едно претъркулване. Очите им се срещнаха в полумрака на пещерата. Дишането и на двамата беше учестено, а телата им бяха толкова притиснати, че Ирина усещаше всеки релеф на неговите гърди и силното, ускорено туптене на сърцето му.
Мъжът, който я затискаше с тялото си в полумрака, изобщо не беше непознат. Когато очите на Ирина свикнаха с тъмнината, тя разпозна резките, мъжествени черти на лицето му. Това беше Стамат. Момчето, което беше с година по-голямо от нея и по което всички момичета в гимназията въздишаха. Самата Ирина навремето имаше кратка, но бурна свалка с него – от онези тийнейджърски истории, изпълнени с откраднати целувки зад физкултурния салон и силно туптящи сърца.
Преди дванайсет години обаче животът на Стамат се преобърна по най-жестокия начин. Беше на 18, когато пиян шофьор на ТИР помете колата на семейството му и я запрати на дъното на едно дълбоко дере. Стамат оцеля по чудо, почти без драскотина – по силата на чистата физика и инерцията, ударът го беше изхвърлил право през задното стъкло на автомобила върху меката трева. Родителите му обаче загинаха на място, а по-малката му сестра, тогава едва на 15, остана с тежко гръбначно увреждане. От онзи ден Стамат изчезна от радара на града, затвори се в себе си и пое целия товар на гърба си, в грижи за сестричката си.
– Стамат... – отрони смаяно Ирина, а гласът ѝ прозвуча като шепот в тясното пространство на пещерата.
Той не отговори веднага. Силните му ръце все още държеше китките ѝ, притиснати към земята, а тялото му , тежко, мускулесто и топло я затискаше брутално, но и някак защитно. Дишането му беше тежко, а в очите му гореше същият онзи див пламък, който Ирина помнеше от миналото, но сега примесен с много повече зрялост и първична сила.
– Тихо – прошепна Стамат право в устните ѝ, а топлият му дъх я накара да изтръпне по целия гръбнак. – Гък да не си казала.
Ирина усети как сърцето ѝ ще изскочи от гърдите. Близостта му беше зашеметяваща. Всички онези „паяжини“, за които Пепа се заканваше само преди ден, изведнъж пламнаха от вълна на неочаквана, чиста страст. Ризата ѝ, разкопчана от падането, откриваше наедрелите ѝ от вълнение гърди, които се притискаха право в коравите гърди на Стамат. Тя усещаше как под панталона му нещо мъжко и мощно вече се събуждаше за живот.

Ирина лежеше неподвижно под тежестта на Стамат. Докато чакаше шума отвън, вероятно породен от мечката да заглъхне в гъсталака, тя го гледаше в упор и в ума ѝ се подреждаха парчетата от пъзела за неговото мистериозно изчезване.
След трагедията с ТИР-а, Стамат се беше откъснал напълно от света. Животът му се превърна в денонощна, изтощителна битка за оцеляването на по-малката му сестра. Години наред лекарите вдигаха ръце, докато преди около година не се появи искрица надежда. Немски специалист прегледа документите и момичето и даде категорична прогноза – състоянието на момичето е лечимо. Самата сложна операция щеше да бъде напълно безплатна по европейска програма, но последващата тежка рехабилитация, продължаваща между 3 и 5 месеца, трябваше да се плати наполовина.
На Стамат му бяха нужни точно 20 000 евро. Сума, която той нямаше откъде да вземе, освен от едно-единствено място – да продаде наследствената дядова кория в планината.
Но тук се намесиха мръсните игри на местната власт. Кметът и шефът на полицията отдавна бяха хвърлили око на вековния горски масив. Техният план беше да изсекат корията до последното дърво и да приберат милионите от дървесина. Стамат, със своите законни документи за собственост и твърд отказ да се поддаде на рекет, им стана изключително неудобен. Затова корумпираната машина го задейства по най-грозния начин – скалъпиха му обвинения, наклеветиха го, че той самият е започнал незаконна сеч, и полицията го обяви за издирване. Това го принуди да се превърне в беглец и да се укрива в тази абсолютно невидима пещера, точно в сърцето на собствената си гора.
Всичко това премина през ума на Ирина за броени секунди. Тя знаеше каква чиста душа е Стамат и колко жестоко е несправедлив животът към него.
- Отвън е мечката, Стамате! Тихо!

– Няма никаква мечка вън... – промълви Стамат, като най-накрая се отмести от нея и се изправи в цял ръст, подавайки ѝ ръка, за да ѝ помогне да стане.
Ирина пое дланта му, все още зашеметена от адреналина, и се изправи. Когато се огледа наоколо, тя осъзна, че пещерата изобщо не е толкова тъмна, колкото ѝ се стори в първия момент. Всъщност мястото беше истинско инженерно чудо, скрито под земята.
В дъното на скалното помещение, на около метър и половина от пода, шуртеше малък, бистър водопад. Падащата вода въртеше малко водно колело, което задействаше импровизиран генератор – от него към тавана тръгваха тънки кабели, захранващи няколко слабо светещи диодни лампи. Подът беше перфектно изравнен и насипан с фин чакъл и пясък. В единия край имаше изградено огнище с масивна фурна, което незнайно как извеждаше дима навън, без нито една струйка да се забележи от повърхността. Пространството беше организирано с невероятен уют – дървено легло, покрито с дебели черги, спретнати шкафове за провизии и дори голямо дървено ведро, окачено на височина с канелка, пригодено за импровизиран душ.
Ирина огледа всичко това с широко отворени очи и напълно забрави за разкопчаната си риза.
– Стамат... какво е това място? Как е възможно? – попита тя, изумена от бита, който си беше устроил тук.
Той се усмихна за първи път – топла, леко тъжна усмивка, която омекоти суровите му черти.
– Тази пещера е наследствена, Ирина. Правена е парче по парче, от прапрадядо ми, прадядо ми и дядо ми. През годините е криела хайдути, после партизани... Сега крие мен от кмета и полицията. Огнището има сложен лабиринт от комини в скалата, които филтрират дима и го разпръскват през малки цепнатини чак в горния край на баира. Никой не може да го хване.
Ирина кимна, все още увличана от разказа му, но тогава погледът ѝ се стрелна към единия ъгъл на пещерата. Там, просната върху един от столовете, лежеше огромна, тежка меча кожа. На мига в главата ѝ щракнаха странните звуци, които чу отвън пред извора – звуци, които не приличаха на истинско животно.
Тя посочи с пръст към козината, обърна се рязко към него и възкликна:
– Чакай малко... Ти ли си мечката стръвница?
Стамат тихо се засмя, а очите му отново пламнаха с онзи хищен, мъжествен пламък, който я накара да изтръпне.
- Да!
- Дай ми пушката да те гръмна! Почти извика Ирина.
- Не мога , мечка съм!– Трябваше ми начин да прогоня дърводелците на кмета и да държа хората далеч от корията, докато измисля как да спася сестра си – призна той, пристъпвайки бавно към нея. – Но не очаквах, че днес на пусията ще излезе най-красивият ловец в планината.
Той скъси дистанцията между тях, а Ирина усети как топлината от тялото му я привлича като магнит. „Паяжините“, за които Пепа говореше, вече бяха напълно подпалени от настъпващия огън в кръвта ѝ.


Ирина гледаше ту мечата кожа, ту Стамат, докато парчетата от пъзела най-накрая се подреждаха в перфектна картина. Стамат се облегна на дървената маса, скръсти силни ръце пред гърдите си и обясни целия план, който бяха измислили заедно с Пенко – момчето, което отговаряше за горското видеонаблюдение, и неговия баща.
– Всичко е тактика, Ирина – започна Стамат с равен, спокоен глас. – Когато кметът и полицията ме наклеветиха, трябваше да действаме бързо. Пенко и баща му, Бай Михал, ми подадоха ръка. Тъй като Пенко поддържа камерите из целия район, той ми изкара точните схеми на обективите и техния обхват. Изчислихме всичко до сантиметър. Каза ми на какво разстояние трябва да се движа от камерите и под какъв ъгъл, така че, когато наметна тази тежка меча кожа, на записите да изглеждам досущ като огромна стръвница.
Ирина го слушаше с отворена уста, смаяна от смелостта им.
– А набезите над кошарите? – попита тя, сещайки се за слуховете в селото.
– Моя работа – усмихна се леко той. – Купувах тайно агнета и кози от собствениците им, носех ги тук, а после разхвърлях костите и кожите около стадата. Всички чобани в района ме познават и ми съдействаха с удоволствие , като подържаха мита за стръвницата. Трябваше да изглежда като истинско, брутално животинско нападение. Целта на цялата тази патаклама всъщност е съвсем друга. Така, Пенко отиде при кмета и му каза: „Шефе, тази мечка няма улавяне, но аз мога да сложа допълнителни, супер модерни тайни камери в Стаматовата кория, уж за да проследим леговището ѝ.“ Кметът веднага захапа въдицата и се съгласи.
Стамат пристъпи крачка напред, а в очите му блесна триумфална искра.
– С тези нови, уж „противомечешки“ камери, които Пенко залага в момента, няма да хванем животно. Ще заснемем кмета, шефа на полицията и техните багери , които в момента, нахлуват в корията ми за незаконна сеч. Хванем ли ги на видео с техниката, сглобяваме перфектно досие за корупция и злоупотреба с власт. Тогава няма да могат да ме пипнат, а аз ще мога спокойно да продам гората и да платя рехабилитацията на сестра си.
Ирина усети как сърцето ѝ преля от възхищение към този мъж. Той не просто се криеше като мишка в дупка; той водеше партизанска война срещу мафията в града, за да спаси семейството си. Тя стоеше пред него с все още разкопчана риза, през която се виждаше ускореното ѝ дишане, а хладните капки от извора по кожата ѝ вече отдавна се бяха превърнали в гореща, стичаща се пот.
- Но , как? Нали сестра ти замина за Германия?

Стамат въздъхна, но този път в очите му се появи искрена благодарност.
– Баровецът, който иска да купи корията, се оказа истински човек – обясни той, а гласът му омекна. – Когато дойде да огледа гората и разбра в каква примка ме е притиснал кметът, не се оттегли. Човекът има бизнес за милиони, но има и сърце. Изслуша историята за сестра ми и без да се замисли, ми осигури половината от сумата като предварителен аванс. Тези 10 000 евро бяха напълно достатъчни, за да замине тя веднага и да започне първия етап от лечението. Сега остава само да закова кмета с камерите на Пенко, за да финализираме сделката чисто и да преведа и остатъка.
Стамат стана. Извади от коритото образувано в скалата от падащата вода бутилка с ракия, наля в малка чаша и подаде на Ирина.

Момичето пое чашката, а пръстите им се застъпиха около хладното стъкло. Допирът изпрати мигновена електрическа струя по телата и на двамата. В полумрака на пещерата Стамат я погледна право в очите и чисто човешки, без никаква маска, каза:
– Остани да вечеряме, Ирина! Ще ти приготвя най-вкусната пържола на жар! Липсва ми човешка компания... От месец, на два дни виждам за по няколко минути бай Михал, който ми носи неща за преживяване.
Гласът му прозвуча толкова искрено и самотно, че Ирина усети как сърцето ѝ се свива. Тя отпи глътка от силното питие – домашната ракия парна гърлото ѝ и моментално разля приятна, замайваща топлина в стомаха ѝ.
– Ще остана… – прошепна тя и остави празната чашка на масата.


– Ей сега ще приготвя пържоли, а ти вземи душ! Няма да гледам, обещавам! – каза младия мъж с топла, момчешка усмивка.
Той се завъртя чевръсто из пещерата, за да ѝ осигури пълно удобство. Свали от огнището голямото котле с вряла вода, изсипа го внимателно в окаченото високо дървено ведро и добави студена изворна вода, докато я разреди перфектно до приятна, телесна температура. За да уважи уединението на Ирина, той извади едно плътно вълнено одеяло и го опъна пред импровизираната баня като завеса. След това се обърна с гръб и се зае с подготовката на вечерята, като започна да реже и овкусява съвсем прясното месо.
Ирина стоеше пред одеялото, а сърцето ѝ биеше лудо. Тя погледна широкия му гръб, силното му тяло и усети, че в този момент не иска никакво уединение. Искаше точно него. Сега усети, че копнежа и за мъж не е изчезвал нито за миг, през последните три години, а просто бе потискан от страха за ново разочарование.
– Ще взема... но само ако е с теб! – продума Ирина с тих, дрезгав от вълнение глас.
Стамат замръзна на място, а ножът в ръката му спря над дъската за рязане. Той бавно извърна глава през рамо.
Ирина го гледаше право в очите. С бавни, хипнотизиращи движения, тя започна да разкопчава останалите копчета на вече скъсаната си ловна риза. Платът се разтвори, разкривайки нежната, настръхнала кожа на корема ѝ и заоблените ѝ гърди, стегнати във фин сутиен. Ризата се изхлузи от раменете ѝ и падна с мек шум на пода. След нея тя посегна към колана на панталона си, без да откъсва поглед от него.
Стамат остави ножа. Цялата кавалерска сдържаност в него се изпари, заменена от тежък, мъжествен пламък. Той се обърна изцяло към нея, дишайки тежко, докато очите му поглъщаха всеки сантиметър от красивото ѝ тяло в топлия полумрак на пещерата.

Мечокът сякаш излетя от дрехите си. За секунди одеждите му се свлякоха на земята, оставяйки го напълно гол в топлия полумрак на пещерата. Върху релефните му, силни мускули, калени от суровия планински живот, играеха отблясъците от огнището. На гърба му личеше дълъг, побелял белег – вечният спомен от катастрофата, преобърнала живота му. Но въпреки цялата си внушителна, първична сила, в този миг той изглеждаше невероятно трошлив. Той усещаше, че дори и миг колебание от това красиво същество пред него, би го натрошило на частици по-малки от прах .Големите му рамене леко потреперваха, а в очите му имаше почти молещ, уязвим копнеж пред съвършената, чиста нежност на Ирина, която стоеше пред него.
Той пристъпи към нея с благоговение, сякаш се приближаваше до крехък олтар. Силните му ръце се плъзнаха под гърба и коленете ѝ и той я вдигна на ръце без никакво усилие. Ирина обви ръце около врата му, заравяйки пръсти в гъстата му коса. Стамат я отнесе зад вълнената завеса и дръпна канелката на окаченото ведро.
Топлата вода веднага зашумя и се изля върху тях на гъсти, тежки струи. Водата беше толкова обилна, че в първите мигове буквално им пречеше да се докоснат истински. Тя се стичаше като течен кристал по лицата им, заслепяваше очите им и образуваше мокра преграда между устните им, когато се опитваха да се целунат. Всеки път, когато телата им се притиснеха, хлъзгавите потоци вода ги караха да се приплъзват, правейки допира им още по-нетърпим, а желанието – неудържимо.
Стамат я притисна до хладната скала. Дланите му започнаха да си пробиват път през водния щит, галейки мокрите ѝ бедра и изкачвайки се нагоре към талията ѝ. Ирина изви гръб, усещайки как всяка капка вода по кожата ѝ се превръща в течен огън под неговите пръсти.

Допирът му беше едновременно стръвен и безкрайно нежен, зажаднял за мекотата на женското тяло след толкова месеци на самота и суров живот.
Пръстите му се плъзнаха по мократа ѝ кожа, намирайки пътя към най-интимното ѝ, горещо място. Всяко негово докосване там, под течащата вода, беше като токов удар за Ирина. Пръстите му я разтваряха и потъваха в нея. Езика му не спираше да докосва устните, раменете, гърдите. Тя зарови лице в мокрото му рамо, захапа кожата му, за да не извика, докато вълните на удоволствието започнаха да се надигат в нея с невиждана сила. Всичкото натрупано напрежение от последните три години се срина наведнъж. Тя изви гръб, тялото ѝ затрепери в мощни, сладки спазми и Ирина получи първия си, зашеметяващ оргазъм точно там, под шумящия планински душ.
Стамат издиша тежко, усещайки как тялото ѝ се предава в ръцете му. Дивият, мъжки инстинкт в него пречупи и последната капка сдържаност. Той я притисна още по-силно към себе си, търсейки устните ѝ в мокра, жадна целувка, и я последва, разтърсен от мощна, споделена експлозия, причинена от ръката ѝ, която отнесе и неговия глад за близост.
Когато водата от ведрото най-накрая секна, в пещерата остана да се чува само тежкото им, учестено дишане. Телата им буквално димяха в хладния въздух, докато Стамат я обвиваше в голямото, топло одеяло и я пренасяше към леглото, покрито с меки черги.
Докато лежаха прегърнати пред утихващия огън, Ирина изведнъж се сепна. Ловният ѝ инстинкт и разумът се върнаха за миг.
– Трябва да пиша на Коста – промълви тя, посягайки към чантата си, която лежеше до карабината. – Ще ме търсят из пусиите, ще вдигнат гората на крак.
Тя извади телефона си и бързо набра съобщение до председателя на дружинката: „Коста, отвори ми се много спешна работа, налага се да се прибера веднага. Няма да мога да остана за обстрела, не ме чакайте.“
След като натисна „изпрати“, тя остави апарата настрани и се сгуши обратно в силните обятия на Стамат. Вечерта и нощта вече бяха напълно техни, спасени от хорските очи и кметските интриги.
Стамат положи Ирина по гръб и легна странично до нея. Подпрял главата си с една ръка, а с другата сякаш рисуваше по отпусналото се в нега, момиче.
- Красива си, Ирина! Скулптор е изваел всяка гънка на тялото!
- Стара съм, Стамате! Днес навършвам трийсетак!
Мъжът се спря смутен!
- Не знаех, не съм приготвил никакъв подарък…
Ирина се усмихна с най-пленителната си усмивка.
Момичето побутна Стамат подканващо да легне по гръб. Легна плътно отгоре и зацелува лицето му с цялата си нежност. Уж коравия мъж се стопяваше от допира на това нежно същество. Устните му горяха, гърдите плътно опрени в нейните, нарушаваха сърдечния ритъм. Ирина бавно заслиза надолу без да остави не целунато място. Задържа се за секунди на гърдите му, наслаждавайки се на силата на това тяло. Слезе по корема и ръката ѝ пое вече напълно готовия за геройства пенис. Докосна го устни, мина с език по ствола му от главичката до топките. Галеше страните на лицето си с него, челото. Наслаждаваше му се с устни, очи и кожа. Излъчвания мъжки аромат допълнително я влудяваше. Поемаше го опирайки до гърлото ѝ. Давеше се, но усещаше само наслада и още и още желание.
Стамат я грабна и обърна с бедрата към лицето си. Ирина разбра намерението му и обгърна с бедра главата, така че устните да се срещната със закопнелите за ласка устни на красивата ѝ вагина. Мъжът впи устните си в нейните. Езика му я проучваше със страст и старание на изследовател. Ръцете му обгърнаха полукълбата на дупето и го притискаше с истинско настървение. Усещаше Иринените сокове и това го довеждаше до радостна, пропита от наслада, лудост. Младата жена не издържаше. Искаше го веднага в себе си. Завъртя се и се наниза на вдървения до пръсване Стаматов пенис. Пое го от раз и заязди, сякаш препуска из гората в гонитба на мечка-стръвница.
- Искам в дупето! – Изхлипа Ирина.
Стамат го взе в ръка и го постави на красивото й дупе задържайки го в правилна позиция. Момичето бавно го пое, задържа го, но възбудата и желанието й бързо привикнаха с новите усещания. Тя ускори движението, а Стамат галеше и притискаше едновременно гърдите и клитора ѝ. Ирина извика и скуиртва така мощно, че пръски окъпаха Стаматовото лице! Това го подлуди съвсем и усещайки , че свършва се опита да се измъкне. Но момичето се натисна и не му позволи. Пое всичко в себе си, а оргазма ѝ сякаш нямаше край.

По-късно, в една от тихите, сладки почивки между споделената любовна игра, когато Стамат я гледаше с обожание в полумрака, Ирина прокара пръсти по лицето му и се усмихна сияйно:
– Знаеш ли... Пепа искаше да ми поръчва стриптийзьор за рождения ми ден. Но ти, Стамате... ти ми направи най-хубавия подарък за рождения ден, който някога съм си представяла.
Стамат я целуна нежно по челото, обещавайки ѝ с поглед, че този рожден ден е само началото на тяхната нова, споделена история.
- Но да ти кажа, мечо! Ако и ти ме предадеш, ще те гръмна!

Само седмица по-късно тайните записи на Пенко от Стаматовата кория стигнаха директно до прокуратурата. Корумпираният кмет беше арестуван за незаконна сеч. Всички обвинения към Стамат отпаднаха. Още същата вечер Ирина го посрещна на прага на своя дом, за да заключат вратата зад гърба си и да изживеят първата си истинска, спокойна нощ под покрива на нормалния живот, който толкова дълго заслужаваха.