Приземи се на пода с котешко изящество и бързо се огледа. Високо в косата му започваше стар белег и разсичаше лицето му чак до устните. Счупен нос, плеяда дребни стари белези и липсваща част от ухото, стърчащата в безпорядък коса още повече затвърждаваха илюзията за стар уличен котарак. Проскубан, нашарен от битки, но лукав. И чаровен. Заради зелените очи, които святкаха пакостливо и придаваха на набразденото му лице хлапашки вид.
Обирите на богаташки къщи бяха рискови. Не толкова заради алармите и ключалките, както му беше казал някога един стар майстор на занаята, те са там не за да те спрат, а за да те забавят. Нямаше достатъчно надеждна ключалка, която да не може да отключи. Нито достатъчно надеждна аларма, която да не може да заобиколи. Не, проблемът с къщите на богатите беше, че може да те спипат след това и съвсем да не те пратят в дранголника. Щяха да те свитнат и на никой нямаше да му пука, защото те са богати, а ти си дребен престъпник.
Отчасти Дантес избра къщата точно заради това. Цял живот в гърлото му клокочеше ненавист към тези родени в охолство. Тези, които ако изобщо го забележеха, свиваха устни в погнуса. Имаше нещо робинхудовско в това да ги ограбиш. Е, нямаше да даде ограбеното на бедните, но пък следваше завета на Ленин. Граби награбеното. Нали така ги бяха учили много отдавна в интерната.
За момент съзнанието му се зарея назад към интерната, но бързо тръсна рошавата си глава. Не беше хубаво да се мечтае на работното място!
Огледа се в сумрака. Не беше парвенюшка работа! Бяха се нароили след идването на “демокрацията”, кичозни къщи на хора, които за първи път виждат пари. Не, това тук беше подредено с вкус. С онзи изчистен стил, който свидетелстваше за висока класа, а не за новобогаташи.
Добре, че нямаше да ги срещне, те бяха от най-омразните му! Дантес беше проучил внимателно, омагьосвайки с разбойническия си чар прислужницата. Домакините щяха да празнуват станалия модерен Свети Валентин. Е, той пък щеше да ги облекчи от и без друго прекомерното им богатство.
Дантес се подсмихна, белегът му опъна лицето и оголи кучешкия му зъб, придавайки му комично хищен вид на анимационен герой. Започна внимателно, не тарашеше, като някой аматьор. Оглеждаше, рядко пипаше нещо и още по-рядко го прибираше в раницата си. Тъкмо беше изчистил една стая и прекосяваше коридора към следващата и тихо подсмъркване го накара да се извърти със светкавичен рефлекс, едновременно с това изваждайки пистолета.
Издрасканата цев на стария Макаров се блещеше грозно две разширени от ужас очи. Дантес тихо изпсува:
– Еби му майката.
Жената седеше с изправен гръб, което само караше внушителния ѝ бюст да изпъкне още повече. Не беше красавица. Поне не и според стандарта, налаган от модните списания. Как манекенките от кориците им не умираха от гладна смърт си оставаше загадка за Дантес. Пък може и да умираха, кой знае?
За жената пред него нямаше такава опасност. Имаше си всичко, където трябва. Голите ѝ рамене бяха обли, а бялата ѝ кожа блестеше с мекото сияние на скъпоценна перла. Страните ѝ бяха пълнички и както щеше да разбере по-късно, имаха трапчинки, когато се засмееше. Най-поразително обаче бяха очите ѝ. Е, след циците, разбира се!
Очите ѝ бяха лешникови, дълбоки, като кладенци. От ония, в които знаеш че ще паднеш и ще се удавиш, но продължаваш да се надвесваш. Сега блестяха от сълзи и все повече и повече се разширяваха от ужас.
Също както и устата ѝ, която оформяше едно “О” и силните ѝ дробове се готвеха да го превърнат във вик за помощ.
С два скока Дантес се озова до нея и с лапата си запуши устата ѝ.
– Млък! Млък!!!
– Мфхмхмфм!
– Ще те пусна, но извикаш ли, ще те пречукам, като куче!
Жената дишаше тежко, а погледът ѝ сменяше нюанса си от страх към гняв. Накрая кимна.
– Какво правиш тук?
– Господине, това е въпрос, който логиката и доброто възпитание диктуват да задам аз!
Щеше да добави и закона, но това едва ли бе е уместно...
– Не трябваше ли да сте със съпруга си на ресторант извън града?
– Да... трябваше... А Вие откъде знаете?!
Дантес не чу въпроса. Тръшна се със стон на съседния диван.
– Откъде ми дойде на главата... – изгледа я подозрително. – Мъжът ти го няма, нали?
Беше си логично, ако дамата вместо да се смее с чаша шампанско в ресторанта, циври сама в хола, мъжът ѝ едва ли е наблизо. Тя потвърди със завъртане на глава и грижливо приготвените ѝ букли я удариха по страните.
Какво да я прави? Видя го. А лице, като неговото, не се забравяше. Ако я очистеше светът щеше да му се види тесен. Обир можеше и да се размине, но убийство - абсурд. Дори тъпанари, като фантетата, щяха да стигнат до прислужницата. А от там и до него. Шах и мат! Докато трескаво се мъчеше да намери изход, дамата се прокашля:
– Извинете, но не искам да ме сметнете за лоша домакиня. Позволете ми да Ви предложа нещо за пиене. И без това обстановката е, как да се изразя, неловка.
– Неловка. – тъпо повтори Дантес. – И представа си нямаш. Давай, само без номера!
Тя стана и се наведе да извади бутилки от барчето. Задникът ѝ опъна полата, която геройски се удържа. Бедрата ѝ увеличиха натиска над бедната одежда прелъстително, а под материята на полата се очертаха едва забележими линии, които можеха да бъдат само жартиери.
– Уиски? – жената въпросително вдигна бутилка с кехлибарена течност. – Мъжът ми го предпочита, точно в момента нямам нищо против някой да му го изпие всичкото.
– Не съм виждал такова, ще да е нещо тузарско.
– Не питайте!
Течността се лееше в чашата, като разтопена мед.
– А лед има ли наблизо?
Домакинята вдигна поглед ужасено.
– Но моля Ви! Да се слага лед на такова питие е чисто престъпление.
След миг се разхили от сърце, на него му отне малко време да вдене шегата. Изчака я да налее на себе си чаша вино и вдигна уискито си за тост. После го изля в гърлото си на една исполинска глътка. Изчака малко и примлясна доволно.
– Ухааа, бива си го! Още усещам как се спуща надолу, трябва да е стигнало до...
Дантес се посмути, а домакинята прихна:
– Какво ли не бих дала да видя физиономията на мъжа си, ако можеше види как гаврътнахте на екс една средна месечна заплата за страната!
Наля му отново и този път отпиха и двамата.
– Омъжих се по заповед на татко. – обясняваше час по-късно тя. – Той беше генерал, а бащата на мъжа ми министър. Династичен брак. Предполагам, че го обичах. Или поне опитах.
– Наистина опитах. – добави тъжно. – Само че за него бракът си беше сделка и продължение на рода. А за кеф се ползваха любовниците.
– Ъ-ъ-ъ, вие имахте ли... такова, не исках да ви обиждам!
– Любовник ли? Разбира се, че не! – тя изкриви лице в подигравателна гримаса. – Само мъжете могат да имат любовници, жените - не! Би ме убил... въпреки, че не ме обича, все пак ме притежава. Децата не дават друг да си играе с играчките им. Но разкажете ми нещо за Вас, как така се казвате Дантес? Майка Ви навярно се е увличала по френската литература.
– Не знам. – сви рамене той. – не я помня. Лепнаха ми го в интерната. Понеже можех да се измъкна по всяко време. Така се казвал някакъв пандизчия, който се измъкнал от затвор на един остров.
Тя учтиво вдигна вежди.
– Какво стана, избягахте ли от интерната?
– А, не! Тоест аз си бягах, но се връщах. Обаче ме изгониха. Имах си гадже.
– Момчета и момичета в един интернат ли са? – учуди се тя.
– Кой е казал, че беше момиче? – засмя се при спомена. – Ама приличаше. И се обличаше с рокличка.
Разнежен надигна чашата за пореден път. Ръката ѝ се стрелна, като нападаща усойница и грабна оставения на масата Макаров.
Дантес примигна.
– Браво на вас. – поклати глава. – Замаяхте ме с благи приказки и скъпо уиски и...
– А Вие смятахте, че любезно ще си говорим, докато преценявате дали да очистите единствения свидетел?!
– Знаете как се държи патлак.
– Дъщеря съм на генерал.
Гледаше го с надменна гордост. Както винаги, аристокрацията надвиваше плебея.
– Сега ще извикаме полиция. – продължи тя с равен глас. – Мирувайте и няма да пострадате.
Дантес се изсмя.
– Няма да пострадам ли?! Мъжът ви ще ме натика в най-мръсната дупка! Знаете ли какво се случва с белязани пандизчии?
Жегна я вина. Дантес присви злобно очи и още повече заприлича на зъл уличен котарак.
– На вас разбира се не ви пука. Цял живот всичко ви е идвало на готово. Трябвало е само да бъдете послушно момиче.
Страните ѝ поруменяха.
– Ако си мислите, че е лесно, дълбоко се лъжете! А ако си мислите, че е приятно, не знаете какво говорите!
– И кое беше трудно? Да се усмихвате мило? И сигурно е много неприятно всяко лято да си печете гъза в Гърция!
Гръдта ѝ се надигна гневно, но той не ѝ даде възможност да отговори.
– И какво ще ми направите, а? Ще ме гръмнете? Поне ще стане бързо! Там, където ще ме прати мъжа ви няма да е така милостиво.
Дантес я изгледа замислено.
– Според мен няма да ме гръмнете. Не само защото цял живот сте била доброто момиче. Можела сте да избягате. От баща си. От мъжа си. Но не, тука сте си. Това е едната причина, по която няма да ме гръмнете. Липсва ви кураж за такова нещо.
Тя мълчеше, а кокалчетата ѝ побеляха от стискане на оръжието.
– Няма да ме гръмнете, защото дълбоко в себе си искате нещо друго.
Мъжът се изправи бавно и внимателно протегна ръка към пистолета. Точно както котарак, който се прокрадва към плячката си.
– Дайте ми го. – гласът му беше се превърнал в тихо мъркане. – Внимавайте, да не направите някоя глупост...
Пръстите му докоснаха цевта с предпазливостта на сапьор, обезвреждащ мини в езерце с човекоядни пирани.
– Позволете ми... да го...
Докосна я по пръстите и тя потръпна. Ръката му беше гореща, почти пареща. Плъзна се гальовно, а после светкавично натика пръст между ударника и пистолета.
– Няма да стреляте с него. – отбелязваше факт. – Не ви стиска да ме гръмнете. Просто ми го дайте.
Изви оръжието нагоре, все още предпазливо и бавно и с един хлип тя отпусна ръце. Тъкмо се канеше да потъне в самосъжаление, когато гласът му достигна до нея.
– Знам какво искате, знам, че го искате, дори и вие да не знаете. Да сключим сделка. Ако ви дам отмъщение и удоволствие, което дори не подозирате, че съществува, ще ми обещаете ли, че няма да ме предадете?
– К... к-каакво искате да кажете?
Лицето му беше на един дъх разстояние от нейното.
– Мисля, че много добре знаете... – устните му се допряха до нейните. – какво искам да кажа.
Тя затвори очи а дъхът му опари кожата ѝ и устните му зашепнаха в ухото ѝ.
– Не ви стиска да ме гръмнете, но мисля, че ще ви стиска да отмъстите на мъжа си с мен.
Дантес я привлече към себе си с внезапна животинска сила, ръцете му се впиха в кръста ѝ, докато устните му се сблъскаха с нейните. Целувката започна грубо, властно. Тя отвърна плахо в началото, езикът ѝ се докосна до неговия колебливо, но после стана по-смела. Устните ѝ се разтвориха по-широко, езикът ѝ се преплете с неговия в яростен танц. Зъбите ѝ леко го захапаха, докато ръцете ѝ се вкопчиха в раменете му, а ноктите ѝ се забиха в плътта му през тъканта на ризата.
Тя стенеше в устата му, тялото ѝ се притискаше към неговото, усещайки твърдостта му, която растеше срещу бедрата ѝ. Това караше моралните ѝ задръжки да се топят, и да искат още от тази забранена свобода. С ниско, гърлено ръмжене той разкъса ризата ѝ. Пръстите му се впиха в скъпия плат и го разцепиха с един рязък жест, копчетата се разлетяха по пода като изстреляни куршуми, оголвайки големите ѝ, тежки гърди.
Дантес полу съдра, полу разкопча сутиена ѝ циците се залюляха тежко, тъмните ѝ зърна набъбнаха от възбуда и студения въздух пред очите му. Дантес се нахвърли върху тях с глад, граничещ с ярост, устните му обхванаха едното, смучейки го жадно, езикът му обикаляше зърното в кръгове, докато зъбите му го хапеха леко, после по-силно, оставяйки леки, червени следи върху меката, бяла кожа.
Болката прониза тялото ѝ като електрически импулс, смесвайки се с вълна от удоволствие, което я накара да извие гръб и да изстене високо.
– О, боже милостиви!
Гласът ѝ трепереше, ръцете ѝ се впиха в косата му, дърпайки го по-близо, искайки още от тази сладка мъка. Той премина към другата гръд, хапейки по-силно, зъбите му се забиха в плътта точно толкова, колкото да я накара да се тресе, смучейки я толкова интензивно, че тя усещаше как кръвта пулсира в зърното, а между краката ѝ се разливаше топла влага, която я караше да се чувства уязвима и жадна.
Рязко, без предупреждение, той я завъртя с лице към масата. Ръцете му я хванаха за бедрата и я обърнаха с властна сила, която я накара да ахне от изненада. Дланта му се плъзна между плешките ѝ, широка и гореща, и я притисна напред неумолимо, принуждавайки тялото ѝ да се наведе над дървения плот. Гърдите ѝ се размазаха върху студената, груба повърхност. Тежките им форми се сплескаха, зърната се търкаха в дървото с всяко тежко дъхване, изпращайки искри на болка и наслада през цялото ѝ тяло. Тя усещаше как зърната ѝ се втвърдяват още повече от триенето, как кожата ѝ настръхва, а бедрата ѝ се разтварят леко инстинктивно, излагайки я напълно на милостта му. Грубо свали полата ѝ, а бикините направо съдра с един замах.
Той се наведе над нея, тялото му се притисна към гърба ѝ, усещайки топлината ѝ, и устните му докоснаха врата ѝ. Целувше я леко в началото, после по-силно, зъбите му леко я захапаха, оставяйки леки следи, докато спускаше надолу по гръбнака ѝ. Езикът му проследяваше всяка извивка на гръбначния стълб, бавно, мъчително бавно, като разтопен мед, който се стича по кожата ѝ, каращ я да се извива и да стене тихо, молейки за повече.
Когато достигна задника ѝ, ръцете му го разтвориха широко. Грубите му длани се впиха дълбоко в меката, сочна плът. Пръстите му потънаха дълбоко, създавайки трапчинки в кожата с почти болезнена сила. Хладният въздух облъхна най-интимното ѝ място, стегнатият тъмен пръстен на ануса ѝ се сви инстинктивно от внезапната уязвимост под погледа му. Под него гладко избръснатите ѝ срамни устни се виждаха подпухнали и лъщящи, капки от соковете ѝ вече се стичаха по вътрешната страна на бедрата.
Чувството за уязвимост накара стомахът ѝ да се свие. Разтворена така широко, с лице притиснато в масата, а задникът ѝ високо вирнат, беше напълно разкрита пред него.
“Той вижда всичко... ануса ми, лабиите ми... изложена съм, като парче месо!” - мисълта усили възбудата ѝ в пъти. Тя затвори очи, предавайки се на срама. Лигата ѝ покапа по масата.
Горещият му дъх облъхна ръба на аналната ѝ халка. Топъл и дразнещ, накара чувствителните нерви да потреперят и пръстите на ръцете и краката ѝ да се свият болезнено.
Дантес се гмурна без капка колебание, езикът му се притисна плътно и широко към тръпнещия ѝ анус. Облизва го нагоре с дълго, умишлено бавно движение. Започна от перинеума и се проточи чак над трептящия заден отвор. Горещата влага на устата му контрастираше с хладния въздух и изпращаше електрически вълни право през гръбнака ѝ и караше путката ѝ да тече.
Тя изахка високо, пръстите ѝ се впиха в дървото с побелели кокалчета, докато усещането се натрупваше слой по слой. Мръсно, да, напълно извратено и далеч отвъд всичко, което бе изпитвала в студените, механични нощи с мъжа си, но удоволствието я връхлетя мигновено и неудържимо. Извършването на нещо толкова забранено и скандално я накара почти да изгуби съзнание.
Той започна бавно, езикът му обикаляше стегнатия анален пръстен с твърд, настоятелен натиск, очертавайки набраздените ръбчета. После върхът му се стрелна към центъра, пробвайки леко съпротивата ѝ. Соковете ѝ и слюнката му правеха лизането гладко. Опитваше я, тежък, мускусен вкус, се смеси с леката соленост на кожата ѝ, и той изръмжа ниско срещу нея. Вибрацията премина през ануса ѝ и я накара бедрата ѝ да се разтреперят.
“Езикът му... ще влезе в задника ми! Ще си вкара езика в гъза ми!” Думите сякаш бяха горяха с диво обвинение в съзнанието ѝ.
Подтикнат от реакцията на тялото ѝ, той натисна върха на езика си вътре, пробивайки стегнатия мускул с мокър звук. Чукаше отвора ѝ с къси, настоятелни тласъци, които разтягаха ръба около нахлуващия език. Всяко проникване я караше да се гърчи напред, анусът ѝ се свиваше рефлекторно около езика му, не знаейки зали иска да го задържи по-дълбоко или да го изтласка, докато вълни от удоволствие я разтрисаха. Усещаше как слюнката му се смеси с влагата ѝ и се стича надолу, покривайки срамните ѝ устни, а похотливите смучещи звуци изпълниха стаята, неприлични над лудото биене на сърцето ѝ.
Изведнъж остър шамар се стовари върху дясната ѝ буза, плясъкът отекна като изстрел, дланта му се удари в меката плът, разливайки вълни по бутовете ѝ. Болката разцъфна в гореща вълна, която я накара да изпищи и да извие гръб. Болката изостри всичко, превръщайки лизането на ануса ѝ в симфония от мръсотия. Устата му поглъщаше ануса ѝ като че ли е чудно лакомство, третирайки я не като изисканата, послушна съпруга, а като разгонена курва.
Дантес издърпа езика си за кратко, само за да оближе по-надолу, устните му засмукаха перинеума ѝ, преди да се върне нагоре, да обиколи отвора отново и да се забие обратно с нова сила, чукайки задника ѝ с език, докато едната му ръка се протегна отдолу и грубо защипа клитора ѝ. Двойната атака я накара да захлипа в масата, тялото ѝ жица под напрежение; анусът разтегнат и езиково чукан, путката пулсираща под пръстите му, шамарите я държаха на ръба.
Дантес се изправи решително зад нея. Тялото му беше твърдо и горещо, притисна се плътно към гърба ѝ, мускулите му се напрягаха срещу меката ѝ кожа, а ръцете му все още държаха бузите ѝ разтворени широко, пръстите му се впиха още по-дълбоко в сочната плът, оставяйки червени следи, карайки я да потрепери неконтролируемо от очакване и лек страх.
Тя чу рязкото, метално съскане на ципа му, звук, който отекна в тихата стая като мълния. И после усещането за нещо голямо, горещо и пулсиращо, което се плъзна между бедрата ѝ. Отърка се бавно в подпухналите, мокри срамни устни, оставяйки лепкава следа от предсеменна течност. Тя се смеси с нейните сокове и се стичаше бавно по вътрешната страна на бедрата ѝ. Членът му беше дебел, жилест, с вени, които пулсираха под кожата. Гланата му беше набъбнала, лъщяща, изглеждаше ужасяващо голяма. В сравнение с деликатната ѝ женственост изглеждаше заплашително, като че готов да я разкъса.
Той не бързаше, наслаждавайки се на нетърпението ѝ. Първо плъзна главата бавно нагоре-надолу по цепката ѝ, търкайки я в набъбналия ѝ клитор с лек, дразнещ натиск. Накара я да се гърчи напред към масата и да моли с пресипнал глас:
– Моля те... влез... вкарай го...
Всяко триене изпращаше искри през тялото ѝ, клиторът ѝ пулсираше болезнено, а путката ѝ се свиваше празна, копнееща да бъде запълнена. После, с едно бавно, мъчително движение, той натисна напред. Главата се плъзна в нея, разтягайки срамните ѝ устни широко, пълнейки я сантиметър по сантиметър. Стените ѝ се разтваряха около дебелината му, свивайки се рефлекторно, опитвайки се да го задържат.
“О, Боже... толкова е голям... разтяга ме до болка, пълни ме до пръсване, усещам всяка вена, всяко пулсиране... никога не съм се чувствала толкова обладана, толкова... жива.”
Тя изстена дълбоко, гърбът ѝ се изви, а той изръмжа ниско, животински, усещайки колко е мокра, стегната и гореща. Соковете ѝ се стичаха обилно по дължината му и капеха по топките му. С един внезапен, безмилостен тласък той се заби докрай, удряйки дъното ѝ с глух удар, карайки я да изпищи високо, смесица от остра болка и чист, разтърсващ екстаз, който я накара да види звезди.
След това започна да я чука бавно в началото, излизайки почти докрай, оставяйки я празна и трепереща, после навлизайки обратно с бавен, мокър, похотлив плясък. Кожата им се пляскаше една в друга с всеки тласък, звуците изпълваха стаята, влажни, животински и неприлични. Ръцете му се плъзнаха нагоре по тялото ѝ, хващайки тежките ѝ гърди отдолу, стискайки ги грубо, пръстите му се впиха в меката плът, защипвайки зърната ѝ и ги задърпаха силно.
Тя се заизвива, бедрата ѝ се блъскаха в неговите с отчаяна нужда, нанизвайки се до дъно на кура му. Той усети, че е готова и ускори темпото. Тласъците му станаха яростни, безмилостни, членът му се забиваше дълбоко в путката ѝ отново и отново, удряйки онова чувствително място вътре, което я караше да вижда звезди, да хлипа и да вика несвързано с прекъснати, задавени стонове. Всяко движение мачкаше клитора ѝ в грубата повърхност на масата, триенето я докарваше до ръба, тялото ѝ трепереше неконтролируемо, соковете ѝ се стичаха обилно по краката ѝ, цапайки красивата дантела на чорапите ѝ.
Тя усети как чуждото твърдо тяло в нея пулсира, издува се и след това започна да я изпълва с гореща, гъста течност. Свършваше в нея без предпазни средства, спермата му заливаше беззащитната ѝ утроба. Тя изпищя от мисълта за чудовищния риск и се замята в безумен оргазъм.
Когато се свести, лежеше по гръб на масата, а между краката ѝ се беше образувала локва от неговата сперма и нейните сокове. Дантес се хилеше доволно и надигаше бутилката уиски, за голяма глътка.
– Почина ли си?
– Аз... това беше...
– Чакай, сега започваме. Защо не се преместим на някое по-удобно място?
Брачното легло беше широко, със скъпи сатенени чаршафи. И чакащо да бъде поругано от прелюбодейците. Накара я да легне по гръб и да си разтвори краката. Така не само беше по-интимно, но и се чувстваше още по-беззащитна. Дантес се наслади на гледката. Щедрите ѝ форми се преливаха в изкусителни гънки. Жартиерите ѝ опъваха чорапите по краката ѝ, едновременно скривайки и излагайки на показ краката ѝ. Лентата на дантелата се беше впила в бедрото, почти изчезвайки в позата със свити и разтворени крака.
– Хвани си дупето и го разтвори.
Тя хвана полукълбата на задника си и изпълни дрезгавото искане на Дантес. Смътно се досещаше, какво ще ѝ направи, но все още не си позволяваше да приеме подобна скандална мръсотия. Дантес взе от тоалетката ѝ кутийка с крем за ръце и преднамерено бавно я отвори. Загреба щедро от него и като спусна ръка между големите бузи на задника ѝ, започна да го размазва по вече отпуснатия от лизането анус. Тя отвори уста в безгласен протест и завъртя глава, но той продължи. Единият му пръст направи кръг по аналната ѝ халка, а после се притисна навътре. Премина противящия се мускул и остана така, чувствайки конвулсивните контракции. После се плъзна още малко, усещайки горещите, кадифено нежни стени на интимните ѝ мръсни кътчета.
Завъртя пръста си бавно, опипвайки чувствителната повърхност на ректума ѝ. Очите ѝ се обърнаха назад и тя опъна още повече бутовете си, в желанието си да му се предложи.
След сякаш цяла вечност той издърпа пръст от задника ѝ и се намести между широко разтворените ѝ крака. Хвана ги под сгъвките на коленете и тя потръпна от докосването на нежното място, през ефирната тъкан на чорапите. Дантес натисна краката ѝ, така че коленете ѝ почти опряха в раменете и членът му сам се опря в тръпнещия заден отвор.
Курът му лъщящ и подгизнал от нея, пулсираше във въздуха. Плъзна главата нагоре към ануса ѝ, стегнатият розов пръстен трептеше, подготвен, но все още ужасяващо тесен. Тя замръзна, усещайки горещия, лепкав натиск срещу забраненото място.
– Не... там... моля те, не... – най-сетне намери сили да говори, макар и напразно. – Там... не, там е мръсно!
Гласът ѝ се прекъсна в дълбок стон, когато той натисна бавно. Главата се плъзна вътре, разтягайки аналната ѝ халка до огромно напрежение, което се превърна в болка. Жената проскимтя жалостиво, но Дантес продължи и накрая преодоля съпротивляващият се анален мускул. Изведнъж я прониза режеща болка, тя писна и той застина. Болката отшумя почти веднага и се превърна в тъмна, пареща, всепоглъщаща наслада.
“О, мамка му... влиза в задника ми... вкарва си члена в гъза ми! Толкова е дебел, разкъсва ме на две, усещам как ме разтяга! Ще ме осакати! Ще започна да се изпускам!” Колкото по-ужасяващи ставаха мислите ѝ, толкова повече се увеличаваше възбудата ѝ. Путката ѝ буквално бликаше от сокове.
Той спря за миг, оставяйки я да се приспособи към пълнотата, към усещането да бъде разтегната така широко, после се заби по-дълбоко. Превземаше я сантиметър по сантиметър, бавно, безмилостно. Влизаше там, където дори мъжът ѝ не беше влизал, докато не се озова целият вътре. Топките му се удариха в мокрите ѝ срамни устни с лек плясък. Тя издаде дълбоко стенание, едновременно облекчение и нетърпеливо желание.
Тялото ѝ се превърна в съд за горещия му, корав член. Анусът ѝ се пулсираше с ударите на сърцето ѝ около безмилостния ствол, който я беше разчекнал отзад. Дантес се почувства, като хванат в горещо менгеме, стискаше го колкото силно, толкова и нежно. Той изръмжа дълбоко от наслада, едва сдържайки се да не я замушка грубо. Погледна я и прочете в очите ѝ амалгама от безкрайна похот и отнемана невинност.
Започна да се движи, бавни, дълбоки тласъци в началото. Даваха ѝ възможност да усеща пълненето, разпалвайки нерви, които никога не бе знаела, че съществуват. Беше напълно във властта на този пронизал я в дупето орган. Всяко излизане я оставяше празна и копнееща отново да усети как я оформя по твърдия си ствол.
Ръката му се протегна отдолу, пръстите му намериха подпухналия ѝ клитор, триейки го грубо, кръгово, безпощадно, карайки я да се свие около члена му още по-стегнато, правейки го да изръмжи по-силно от чиста наслада.
Темпото се ускори отново. Чукаше задника ѝ грубо, смесвайки в тялото ѝ болка, удоволствие и чувство за невероятно изпълване. Тя губеше представа за действителността, не можеше да определи дали изпитва болка или най-голямото удоволствие в живота си. Хлипаше, викаше, тялото ѝ се тресеше в мощни вълни от оргазъм, който я връхлетя като лятна буря. Сфинктерът ѝ се свиваше около члена му френетично, и той не издържа. Изръмжа ниско и заплашително и се наби в нея до топките. Мощни откоси сперма полетяха дълбоко в нея, обливайки червата ѝ с горещите си струи.
Излезе от задника ѝ внимателно, само за да види как грубо разтегнатия анален пръстен конвулсивно, но безуспешно се опитва да се свие. Вместо това от него изхвръкна с неприличен звук кафяво оцветена сперма, а после протече още една.
Дантес държеше огледало, за да може тя с ужас и нарастваща възбуда да огледа последствията. После ѝ каза плана си. Сърцето ѝ биеше лудо, докато връзваше ръцете и краката ѝ за четирите ъгъла на кревата.
– Мога ли да ти се доверя?
– Честна дума. А аз на теб?
***
Когато прислужницата дойде, завари господарката на дома гола, като се изключат дългите ѝ чорапи, и коланът със жартиерите. Вързана за леглото. Мъжът ѝ лежеше в локва кръв на пода, прострелян в главата.
Полицията щеше да търси извършител, описанието на когото нямаше никаква прилика с Дантес.
Зеленият му пронизващ поглед остана само за нея в сърцето ѝ.
Престъпление в нощта на влюбените
„Авторът има специално предложение за атмосферата:“
Много ми хареса, Торбалане, майстор си и това е. Евала, че успя да ощастливиш една зарязана на такъв празник жена, хихи :):)
Щом е пляскано жабето, стига ми тая награда!
Приемам критиката, толкова си мога. Силата ми е в други направления :)
Ще си позволя да рискувам с предположение откъде е заемката: "Затворникът" с Арсен Люпен? Дантес, демек френска литература, Дантес е затворникът от крепостта Иф, джентълмен-крадец... това накратко е ходът на логиката ми да те заподозра в кражба именно от това произведение на мосю Льоблан...
Дантес е камео от друг мой разказ и съм му отредил още едно появяване в необозримото бъдеще. А сюжетът е от другаде :)
когато искаме да сме лоши.
после е дошъл. Ся, ако пак се обади някой анонимен, че си водим диалози под разказите и това го дразни, да напомня, че трудно можем да вземем думата от вас! :))) Дето вика ДТ, 2000 фантома прочитат даден разказ и не обелват и дума...
А аз когато искам да говоря и коментирам, устата ми могат да я затворят само с едно нещо. XD
... А след някакво разумно време крадецът ще се върне и двамата ще заживеят щастливо с наследеното богатство...
обстоятелствата), но пък е позволено на друг мъж да помогне на тая патка да вземе себе си и живота си в ръце.
Д.Т., поздравления. За пръв прочитам твой разказ, който...как да го кажа прилично...Ами нищо няма да кажа. Ти си умен, ще се сетиш.
Странно, но за трети път ми се случва. Твой разказ, който някак си ми отвява граматиката. Като се има предвид, че аз трудно мога да бъда докарана до това положение- ами браво.
Обаче да ти кажа още сега. Ще го прочета пак. Трети път. И тогава вече ще коментирама. Предупреден си. :)
Героинята може да иска много неща, но не е от типа, който ще изостави живота си, за някаква авантюра с криминален тип. Пък и е нерешителна една такава, както в оригинала на образа си.
Аз дълго време бях убеден, че ти си тяхна възпитаничка :).
То затова и насадиха в директорския стол това кошмарно нещо Папазова де. Тая мила семпла Простакеса Петровна. И тя изпълни перфектно задачата си. Унищожи не просто духа на Класическата и наследството й, унищожи всичко. Справка. Випуск 1992- ра, сто човека точно. Най- нисък успех на випуска- 5.94. Випуск 2022- ра, сто човека точно. Най- висок успех- 5.21. Дай да не коменриме най- ниския, че ще ми прилошее.
В България винаги е било така. Винаги. Всичко, което премества хоризонта, стимулира мисълта и създава читави хора- под ножа. 1944 идва с 12 класически гимназии в Царство България и четири класически лицея. Комунделите ги закриват ВЕДНАГА. Вторият устав на червените бандиди е по този въпрос- може да се провери в Агенция Архиви. Защото човек с класическо образование не е прост човек. Такъв е научен да мисли. Научен е да си лови риба- не да я чака от магазина готова. А такъв човек по- трудничко може да го водиш за носа. По- трудничко може да го управляваш. Затова да се погрижим такива хора просто да няма. Едно време плюеха класиците, че са "галениците на Людмила Живкова". После- че са "елитерни сноби". Кой каквото му скимне. Разбира се, от Класическата са излезли и някои повече от спорни личности, които доказват, че не винаги е възможно науката да те "возвиси"- както пише на училището и да те превърне в човек. Да речем Корнелия Нинова, Ицо Хазарта, Волгин, Тошко Африкански, Миа Сантова. Това са все хора, които така и не разбраха, че са учили в Класическата. И им личи. На целият им професионален път личи.
Случка от миналото хилядолетие. 1993- та година. Първият ден в първи курс на много сериозен европейски университет на една дама, с която се познаваме от доста време, имаме работни отношения. Тя е една от всичките около 240 в аулата. Първи ден, първо виждане с един от най- важните им преподаватели. Стандартно около 49% от студентите там са чужденци.
Влиза този човек, поздравява, говори каквото там говори и казва: "Тук имаме колега от София. Моля да дойде при мен."
Въпросната дама отива и чува: "Колега, Вие идвате от софийската Класическа. Ще Ви очаквам на изпита, няма нужда да идвате на лекции. Знам как сте подготвени. На упражнения не идвайте също- имал съм и други от вас. Само подсказвате!"
От купища студенти. Доста от тях- от класически гимназии и лицеи с над 150 годишна история. Както се досещаш, Д.Т., днес няма и помен от тази репутация на Класическата.
Много хора, много години правиха всичко възможно да затрият това училище. Успяха. И ще горят в ада за това. Сигурна съм. Сякаш това ще ги направи по- умни и по- успешни. Ми няма. Все толкова прости, некадърни и тъповати ще си останат. Но са твърде тъпи да осъзнаят дори това.
За другите двама поети може би ще се наложи да ми кажеш кого имаш предвид. Вероятно единият е Гео Милев, абсолютен гений, роден на грешното място в неточния момент. За третия, уви, има много кандидати. Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Тодор Страшимиров.
Нали знаеш. Наричат България "Земята на убитите поети". Уви. За наш срам и позор. Като не винаги куршум ги е убил. Яворов го убива завистта и злобата примерно. И тъй натам.
За царския елит нищо няма да кажа. Конфликт на интереси. Произход, семейна среда и прочее. Но най- близкият човек на единия ми дядо беше един изключителен, безумно интелигентен и начетен вишневочервен комунист. Това казва всичко. Да ги питаш другарите него защо са го тикнали в Белене. И те не знаят. Да, нищо не е само черно и само бяло. Но комунистите са престъпници и по това спор не може да има. Не и след всичко, което са сторили с България. И за което НЕ съжаляват и НЕ са се извинили нито веднъж.
Сред комунистите, както и сред царистите има всякакви. И престъпници, и свестни хора.
Ще ти призная напълно честно. С риск жестоко да ме намразиш и да ме сметнеш за абсолютен сноб, илитерат и каквото още там ти дойде на ума. Има точно пет стихотворения от Ботев, които лично за мен нещо означават. Говорят ми. Докосват ме. Хващат ме за сърцето, за гърлото- абе, действат ми. Вадят ме от обувките. Пет. Ценя много повече публичистичното му перо. И смятам, че е далеч по- същественото, по- важното за нашата история и литература от поетичното му такова. Ботев журналистът за мен е значително по- важен от Ботев поетът.
Но.
Поетът е толкова гениален, толкова абсолютно необикновен, необозрим и неподлежащ на класификация и рамка, че няма накъде повече. Самият факт, че е оставил след себе си броени стихотворения, че ги е написал на невръстна възраст, говори достатъчно. Ето затова за мен Ботев е извън всякакви възможни класации. Най- красивото и най- страшното в нашата поезия е написано от Ботевата ръка.
Най- красивото е това:"Настане вечер, месец изгрее"...И нататък знаеш. До Балкана, дето пеел хайдушка песен. Това наистина е песен, не е стих. Колко е красиво. Колко е...неописуемо.
А най- страшното е, разбира се: " Гарванът грачи грозно, зловещо"...Нататък пак знаеш. Да ти кажа, само Обесването на Васил Левски да беше написал тоя луд човек- ми стига толкова. Напълно достатъчно.
Знаеш ли, че в училище умирах да уча стихове наизуст. Умирах. Страшно кеф ми беше. Не знам защо. Може би защото обичах книгите въобще, много обичах поезията от малка. Пък и ми се отдаваше. Учех бързо, правилно, рецитирах с огромно удоволствие. За ужас на домашните си. Щото като по- малка(преди трити клас) имах безумния навик да го правя с повод и без. Е така. Пиша домашни някакви примерно. Или нещо друго правя и рецитирам. Кеф ми беше. В училище използваха това по предназначение. Знаеш, тогава непрекъснато имаше "културно- масова" дейност. И понеже учех бързо, рецитирах правилно и малко даже ми се получаваше емоционално- другарката Фанагория Костова с радост ми възлагаше да уча какво ли не за програми разни и разнообразни. Моля ти се, само не ме питай тая мила добра жена защо се казваше Фанагория. :)
Обаче Обесването на Васил Левски не можах да го науча до шести клас!
Защото не можех да го дочета. Започвах да плача неудържимо. Баба казваше, че плача така, сякаш: " Ей сега пред очите ти го бесят горкия Дякон".
Това е положението. Не можех и не можех да дочета стихотворението. Разстройвах се жестоко. Изпитвах такава мъчителна скръб, сякаш някой се опитва да ми изстръгне сърцето. Буквално.
И накрая знаеш ли как научих цялото стихотворение? Ами с една плоча на Балкантон. Там прекрасният Венцеслав Кисьов, рецитираше стихове на Ботев. И това- сред тях. Така го научих. Докато го слушам. Пак много се разстройвах, но все пак го научих.
Та толкова за Ботев. Вярвам, разбираш защо го няма сред тримата най- велики.
~~~mod edit~~~
И съжалямав, но натиснах грешен клавиш, раздели се коментара. Ако някой магьосник може, да поправи това. :)
~~~mod edit~~~
И за да съм напълно честна и поне относително обективна- признавам си. Яворов е любимият ми поет въобще. От всички родни и чужди, чиито стихове имат някакво значение за мен. Няма друг такъв поет. Толкова разнолик, толкова докосващ най- дълбокото в нашата същност. Просто няма друг като Яворов.
Традиционно съм на страната на жените и техните битки в тоя живот, но ако има жена, която да ненавиждам с цялото си същество, това е тая кокона Каравеловата. Тоя човек се е бил в Македония. Оцелял е в какво ли не. И да го затрие една скучаеща кифла!? И защо!? Защото не може да си озапти бесовете глупачката.
И преди някой да ми възрази- моля. Знам какво говоря. Борила съм се и със собственическо чувство, и с ревност безумна. Знам точно за какво говоря. Да повторя- тази, ако има ад някъде, се нядявам да гори в най- горещия казан.
Знаеш ли, Д.Т., циркулират тук- таме периодично едни не особено доказани като автентичност уж мемоари на виден столичен финансист, подпомагал активно македонското движение. Та според тоя апокриф: "Всички казваха на Пея, че не е за него тая жена. Че не разбира душата му. Стремленията му. Войводата Тодор му рече: "Брате, вразуми се. Мога я свърша бързо и тихо. Ела на себе си, зло е тая жена". Но Пею не даде. Обичаше я. Пък тя него дали- то се видя".
Предполагам, "войводата Тодор" е Александров.Известен с фразата: "Който каже, че не съм македонец- режа му езика! Който каже, че не съм българин- режа му главата!".
Ти представяш ли си какво би написал още Яворов. Какво би останало след него. Ако не беше тая фльорца.
Мда. И какво? Вярно ще излезе това, което казват. Че една жена може да направи един мъж велик, но може и да го унищожи.
Колкото до рецитирането- надявам се, че не е само в нетрезво състояние. Бърнс е поет, който по неизвестни за мен причини винаги ми е действал странно. Та малко го избягвам. Без да оспорвам гениалността му на поет, разбира се.
1. Гледа "Кучешко сърце"
2. Слуша поемата "Септември"
3. Слуша Руфинкината
По лична причина, разбира се. Имах един уникален вуйчо, първи братовчед на майка ми. Жесток сладур. Свиреше на китара и цигулка, тотално самоук, напълно. Четеше много, беше ужасно умен, душа човек. Грижовен, оправен, работлив. Но...докато е трезвен. Една вечер, никога няма да забравя, жена му и братовчедка ми нахълтаха вкъщи полуголи, беше среднощ. Той след тях. Размахал брадва. До сега ми е пред очите тая брадва. Едва ги спасихме. На другия ден той не помнеше нищо.
Отиде се на 51. Рак, комплектован с цироза. Да ми прости Бог, до сега НЕ вярвам, че нямаше спомен от пиянството. Абе как ще си подгониш детето с брадва и няма да помниш!?
От тогава, заради вуйчо, имам едно на ум. И много старателно се пазя от хора, които не си знаят мярката. И не умеят да спрат, като я стигнат. Също така се отнасям с абсолютно презрение към изповядващите "философията": "Ако искаш да разбереш що за човек имаш срешу себе си- напий се с него". Благодаря, ще пропусна. Милион пъти по милион съм чувала в живота си, че "не ми е чист косъмът" понеже не пия. Лошо ми става от въпроси като " Ама защо не пиеш? Ама всички на масата пият, не разваляй настроението. Ама, ама". Пийте си, бе! И не се занимавайте с мен. И вие ми разваляте настроението, щото не носите на пиене и правите простотии, ама си мълча.
И не е вярно, че не пия. Просто не го правя всеки ден. Пия точно три неща и категорично спирам, когато си стигна личната мярка. Просто е. Хората не могат да проумеят, че всичко в тоя живот трябва да има здравомислеща и здравословна граница. Пък и с риск да прозвуча глупаво- просто не мога да проумея къде е кефа на това да се отрежеш до безпаметност и да не помниш в коя галактика си.
Колкото до твоите фази на пиянство, Д.Т., не е въпросът в тях. Въпросът е- какво следва СЛЕД всяка от тях. И доколко е опасно или не за заобикалящите те.
"Кучешко сърце" е филм, който не бих гледала отново доброволно, ако не се е животоспасяващо.
Поемата "Септември" си я чета от време на време. :) Ама рядко.
"Руфинка" е велика песен. Слушала съм различни нейни изпълнения, но признавам само Васил Михайлов.
А моите вкъщи са ми отбелязали следните фази на "изплискан леген".
1. Започвам да се обличам преимуществено в тъмно червено.
2. Млъквам. Не отговарям дори едносрично. Само с поглед казвам. Който разбрал- разбрал.
3. Започвам да редувам Рамщайн с Моторхед и последните- с Лили Иванова.
П.П. Не се смей на последното! Моля. :)
Пиянството отключва подтисканите желания, изкарва на повърхонстта скритото. Приме мено това е конфликтът между интелигенция и работническа класа. Сърцето ми се къса, че двете не могат да си подадат ръце. Това е Кучешко сърце.
Септември, това е моментът, когато човек трябва да замести бог. Да покаже на отца си, че е достоен да живее без опека.
И Руфинкината е нещо първично, което не се наемам да обяснявам.
Обаче, когато сме с брат ми, бъдещият мъж на Весела, имаме едно заключение, което е манифест на Ероса, а не на Танатоса.
Това е Бърнс в съчетание с Чудомир.
"Все някой жаден се намира
да ти преложи чаша бира"
...
"Шуртеше бирата от крана,
по чашите течеше пяна."
И виж как това резонира с Чудомир:
"Дако Гуменият, полулегнал върху масата, каканижеше в непозната гама през нос:
Де е Ботев…
Де е Левски…
Де е Стефан… Караджата…
И след всеки стих главата му се чукаше ритмично в ръба на масата. А Писан Кольо, застанал насреща като разкопан фараон, гледаше някъде в пространството и не можеше да каже гък.
— Хайде, хайде — подканяше ги Ламбо. — И Ботев, и Левски, и Караджата си отидоха хората, ами вий какво чакате още? Хайде, че съмна! Затварям! Ставайте! — След това приближи, пресегна с големите си лапи, хвана ги под мишниците, изтътрузи ги отвън и удари ключа."
После кажи, че нямам келтска кръв!
Ако приемем, че си права и пиенето отключва скритото и разкрива характера- ето какво се пита в задачата. Напивала съм се в тоя живот точно два пъти. Веднъж от яд и веднъж умишлено, имах какво да давя на дъното на чашата. И два пъти, подчертавам и двата- разликата в епизодите е пет години време- нещата се развиха като по сценарий. Без да издавам звук. Без да кажа и половин дума. Без да припаря до някой от хората около мен. Изпотроших всичкото възможно стъкло и порцелан,
Та, ако приемем, че си права- какво точно показва пиенето? Нищо. Освен безсилие. Неспособност да се контролираш. И някаква болка евентуално може би.
За протокола- избягвам да чупя каквото и да е. Дори когато съм наистина ядосана. Помня много добре как методично и с удоволствие потроших всичко, което не успяха да ми вземат. Помня. В подробности.
Пак натиснах нещо и разделих коментара. Ако някой може да го оправи, благодаря.
За протокола, права си. Наблюдавала съм се дълго време. Имам си едно- две на ум, затова. И съм стигнала до някои изводи за нелицеприятната връзка между мен и агресията. Подозирам, това всъщност е основната причина така рязко и категорично да не нарушавам личната си граница по отношение съдържанието на чашата. Да го кажа любезно, да запазим човешкото си лице и да не плашим хората излишно...
А тоя откъс е безумен. Безумен. Писан Кольо "като разкопан фараон". Ох.
Моето сърце обаче принадлежи на Чичо Минчо Тантелата. Ей тоя образ безподобен просто ме съсипва. Колкото и пъти да го прочета въпросния разказ.
"Прякорът му излезе, задето дума на жените тантели. За него няма Пена, няма ни Гана, ни Стана — все тантели! Стрина Парашкева, стопанката му, клетата, още не си е чула името от неговите уста."
Ми така де. Нали "чат-пат попрескача през чужди плетища"- няма да се мори имена да помни човекът. Жесток образ. :)
Колкото до другото.
Може и да си прав. За това, че човекът е достоен да живее и без опеката на Отца си. Аз бих оспорила това. Не по отношение на теб, по принцип бих го оспорила. Но не го правя. С времето се научих, че някои неща е по- добре да си ги държа за себе си. Въпросът за Бог е едно от тия неща.
По една или друга причина животът ми се стече така, че видях не веднъж и не два пъти, със собствените си очи видях неща, които ме убедиха, че Бог не просто съществува. Това няма значение. Това е съкровенна материя, в която всеки е прав за себе си.
От друга страна погледнато- най- ужасните жестокости, най- отвратителните неща в тоя свят са вършени с Божието име на уста. В Негово име. В името на "Неговата правда". Сякаш Той ни праща факс с правдата си всяка сутрин и ние сме напълно наясно с нея!
И като видиш един, двама, сто обикновени фарисеи и необикновени лицемери, вярващи, че Бог им говори директно точно и конкретно на тях и осребряващи това в СВОЯ полза- как да не викне сърцето ти: "О, спи ли Бог? О, Бог не види ли?!".
Преди доста години попитах важен за мен човек дали вярва, че има Бог. Каза ми: "Може и да няма. Но ти живей така, все едно има". Получава ми се с променлив успех. Но се опитвам. И, да ти кажа- може и да можем да живеем без Отца си. И сигурно бихме се справили добре. Но не си ли съгласен, че все е по- добре да имаш една опора повече в тоя живот?
Много мислих за думите ти за работническата класа и интелигенцията. Късало ти се сърцето, че не можели да си подадат ръка. Интересен израз, да отбележа. Отдавна не бях чувала някой да каже "къса ми се сърцето". Иронично или не, няма значение.
Добре де, а трябва ли? Необходимо ли е? Да си подават ръка интелигенцията и работническата класа? В крайна сметка равенството е лъжа, Д.Т. Красиво опакована илюзия. Много опасна илюзия.
Ние не сме равни. Никога не сме били. Няма как да бъдем. И Слава Богу, че е така. Колкото по- рано прозрем и проумеем това, колкото по- скоро го приемем- толкова по- добре.
Не се раждаме равни. Не сме равни по произход, възпитание, образование, среда, силни характеристики и таланти. По нищо.
Имам колега, чиято напълно незряща пет годишна дъщеря рисува като Караваджо и Дюрер, взети заедно, свири на пиано почти като самия Рахманинов. Създава модели на дрехи, обувки, чанти. И ми обяснява как "вижда" цветовете. На пет. А на 15? На 35? Това дете е гений. И нито аз, нито ти, нито който и да е по тоя свят може да й стъпи на малкия пръст. По нищо. Това не е мое мнение, това е неоспорим факт.
Как мислиш, ако това дете се беше появило в дома на не толкова образовани и не толкова интелигентни хора- щеше ли някой въобще, някога да открие талантите й?
Абсолютно неотклонно вярвам, че от всички разлики между нас, хората, само една има истинско, определящо, решаващо значение. И това е образователната разлика.
Защо някой, който констуира совалки или създава новаторски хирургични методи да си подаде ръка с някой, който дори не е проявил постоянството да завърши осми клас и да се научи да си пише трите имена без шест правописни грешки? И защо това трябва да ти къса сърцето, Д.Т.? Такъв е животът. Такъв е светът. Никой не е обещавал да е лесно и хубаво винаги и за всички.
И, не. Да не говорим за възможности, за оцеляване и т.н. Познавам хора, тръгнали от минус нула в тоя живот и направили чудеса. Не ги е спряла нито мизерия, нито нищета, нищо.
Че е добре хората да имат равен достъп, е едно. И с това съм съгласна. Но равният достъп не означава равни резултати накрая.
Равенството е химера. Която е унищожила повече животи, отколкото войните и испанския грип.
И въпреки "неоценимата помощ" на социалните мрежи, които превърнаха всекиго в "медия", в последна инстанция и в звезда за три минути- дори те не могат да поддържат митологията на равенството. Колкото и да я пропагандират. Един ден ще разберем, че унищожаването на всякакви авторитети, презрението към експертното познание и истинската образованост мажат въжето, което вече се стяга около вратовете ни. По- интелигентните от нас отдавна са го разбрали. На не малка част от хората просто им е все едно.
А ти си седнал да се кахъриш, че интелигенцията и работническата класа не си подавали ръка. Ти се радвай, че брадви още не си подават един другиму.
Така като гледам- и по- лошо може да доживеем в рамките на собствения си живот.
Разбирателство между пролетарият и интелигенция е неизбежен. Докато не се постигне, цивилизацията ни ще продължи да се върти в кръг. Осъзнаването на собственото значение е невъзможно без познания, интелигенцията е здължена да предаде тези познания на работническата класа. Същевременно да се поучи, че без трудовата сила на работниците интелигенцията ще умре от глад.
Интелигенцията е виновна в сляпа и погрешна самовлюбеност. Която се съчетава с презрение, граничещо с омраза, към тези, които буквално хранят интелигенцията. Защото без презрените от теб работници и селяни, ще ми ядеш... да не казвам какво.
Думите ти са пропити с презрение към работниците. Да, няма равенство. Работниците са по-важни от интелигенцията. Защото без тях интелигенция няма да съществува, а без интелигенция работници и селяни пак ще има.
1000 на ГОДИНА, първата година! После поскъпва със 70% Пълна идиотщина!
Предварително се извинявам за дължината, но първо- трябва да ги кажа тия неща и второ. Винаги може да не го публикуваш. :)
Рядко срещам подобно отношение към себе си- да ми се зачита правото на мнение и несъгласие. Може би тъкмо затова смятам, че човек е свободен да изрази мнението си- и няма абсолютно никакво значение дали съм или не съм съгласна. Ако може да се води смислен и нормален диалог, съгласието въобще, ама изобщо не е задължително. В края на краищата, ако си спомним Дядо Вазов- двамата с теб не са ни турили епитропи, че да е важно да имаме „согласието”. :)
Интелигенцията, казваш, била длъжна да предаде познания на работническата класа.
Д.Т., ти си интелигентен човек. Нали знаеш какво казват- насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш.
Виждаш ли, не можеш да дадеш нищо на човек, който просто не го иска.
Така протече животът ми, че по една или друга причина виждах край себе си хора, които също като теб се опитваха да „дадат” нещо на тези, които го нямаха. С доста променлив, да не кажа, трагичен, успех.
Аз нямам никаква нужда да бъда поучавана, че ще умра от глад без работотещите. Дори не можеш да си представиш точно колко ненужно ми е това.
В края на 80-те сто процента градският ми дядо купи някаква безумна къща с още по-безумен двор в едно пазарджишко село. Хубаво село, прочее. Много приятно. Направи къщата картинка. Дворът тоже. Купи си книги по земеделие, овощарство, такива работи. Идваха агроном и ветеринар редовно.
Майка ми и баба ми изпаднаха в истерия и казаха, че кракът им няма да стъпи там.
Цялото село се присмиваше на „гражданина”. Всички. До последния човек. До четвъртата година. Тогава се оказа, че неговата градина е най- добрата, неговата реколта- най- хубавата, а неговите животни- най- най- най.
На осмата година в това село, ако не си познавал дядо ми преди- никога не би казал, че това не е сто и осмо поколение чист селянин. Без примеси. И без ирония.
Методично, неотклонно, без въобще да слуша майка ми и баба ми, и без да му пука от собствените ми вопли, дядо ме научи на какво ли не. Отначало доброзорно. С вилица на шията.
Но сега съм му благодарна. До живот ще съм му благодарна. Че правя разлика между петел и кокошка. Че различавам троскот от лапад. Че мога да си посадя домат, да си отгледам картофи. Ако дип толкова се наложи- и пуйка мога да заколя, ако някой малко помогне- и яре да одера. Само че тайно се надявам последното да не се налага.
Дядо ми, гражданинът, човекът на света, направи нещо много важно. Вместо да ми КАЖЕ от къде идва хляба- той ми го ПОКАЗА. Как точно става. Колко труд, внимание, грижа, търпение се иска. Колко познания. Ако ми се наложи- или ако искам- нямам никакъв проблем да си отгледам зарзават и дребен добитък. Нито ме мързи, нито съм глупава. Научили са ме. И се гордея с това.
Е, има неща, които ми се струват по- фина, по- сериозна работа и там не смея даже да опитам. Не ме бива. Не ставам за лозар, не разбирам от овошки. Да, мога да прекопая лозето или да обера ябълките, ама толкова. Нито разбирам от присаждане, нито нищо такова.
Дядо възпита у мен една особена почит към земята. Към живота, който тая земя ражда и храни. И аз усещам тая връзка и до днес. Ако и в последните години да садя основно цветя и подправки.
Така че аз нямам нужда някой да ми набива в канчето, че без бачо Кольо и стрина Кина ще умра гладна.
Проблемът е, че тия като Кольо и Кина масово, в 99% от случаите, смятат хората като мен за „готованци”. „Гражданята”, дето не работели, а всичко им било „на готово”. Ето с това никого няма да се съглася.
Казвала съм милион пъти, ще повторя- един от най- големите грехове на комунделите проклети е, че целенасочено и напълно умишлено възпитаха презрение и ненавист към хората, които НЕ работят физически труд. А работят с ума или таланта си.
В България „работиш” само и единствено, ако копаеш в мина, копаеш на къра или караш трактор. Във всеки останал случай- „нищо не става от тебе”.
Защо лекарят да получава голяма заплата- ни дъжд го вали, ни слънце го пече.
Защо певец, писател, цигулар, балерина ВЪОБЩЕ да получава заплата- това НЕ е работа.
Ето това презирам, Д.Т. Този начин на мислене ненавиждам от цялото си сърце. И няма сила на света, която да ме накара да съм, видиш ли, „дадяла” знание на такива.
На тях отдавна им е дадено. Първо някой е измислил мотиката. После трактора. После редосеялка, комбайн и прочее. С думи прости- животът на Кина и Кольо става по- нормален и по- сносен благодарение на някой, който „копае” с ума си, а не млати с едната мотика залудо.
Преди сто години най- изненадващо получих в наследство имот в едно родопско село. Дотогава само бях чувала това село. Като картичка е, толкова е красиво. Приказно място. Мъжа ми и децата ходят редовно, по няколко пъти всяка година. Аз не толкова. Някои неща трудно ги понасям. Все едно.
Ти разбираш ли, че докато правехме градината, ЦЯЛОТО село във вид на лели, стринки, каки и прочее ми дойде до оградата, за да ми обясни: „Па ти не си у ред градина да правиш. Богата жена. Учена. В магазина има сичко”.
Мързи ги да си окосят дворовете. Тревата до глезен и нагоре. Хвърлят боклуци в коритото на реката. Мързи ги да шават. Люпят семки, зяпат сериали и псуват кмета. Но не ги домързя да дойдат да ми кажат, че съм „не у ред”!? Не ги е срам, че селото е като картинка, но единствените чисти и подредени дворове са на чужденците и на „гражданята”.
Това не е презрение, Д.Т. Това е прост факт. Уви.
За безумната самовлюбеност на не малка част от интелигенцията обаче ще се съглася с теб. Просто защото си прав. Това обаче не значи, че всички интелигентни хора са някакви идиоти, невиждащи по- далеч от носа си и заслепени от себе си. Да, не малка част са точно такива. Но не всички. Категорична съм в това.
Както съм категорично и в това, че абсолютно не си прав, че презирам работниците. Презирам отношението им към такива като мен. Това е различно.
В момента, в който прецени, че съм пораснала достатъчно и въпреки жестоките протести на майка ми, баба ми прибави един много любопитен елемент към моето възпитание.
Започна да ме води в дом за изоставени деца, в старчески дом и в място, където според възможностите ми- възрастови и чисто физически- да съм полезна с нещо. Да свърша някаква работа. За другите. За общността. Обикновено в някоя черква.
Баба ми, която разговаряше с дядо САМО на френски. Която гледаше майка ми като отровена, ако я видеше с небрежна коса или, Боже опази, неизгладена рокля. Баба ми, която беше преживяла какво ли не покрай комунистите и тормоза им, но твърдо и неотклонно се опитваше да е полезна на кооперацията, улицата, квартала. Защо, казваше тя: „Ако не постъпя правилно, значи съм като тях. А аз не съм като тях”.
Когато майка ми пищеше, че ме „влачи” по „ужасни места неясно защо”, баба я поглеждаше хладно и равно казваше: „Спри да цивриш. И да се вайкаш. Тя трябва да види какъв е животът. Защото животът не е навсякъде и винаги като този тук. Не всички деца растат с колосана покривка и ленена салфетка. Не всички деца ходят на опера и театър. Не всички деца имат топла супа на масата и топла завивка в леглото. Тя трябва да види това. За да се научи да цени всичко, което има. Защото то не е даденост. Не й се полага просто така.”
Майка ми роптаеше и роптаеше, а баба продължаваше да ме води по тези места. Беше шок за мен. Тежък шок. Дори когато вече не бях на 12 или 13.
Трудно ми е да ти опиша как едно дете започва да гледа на играчките си. На стаята си. Или на рояла си. Когато види деца като СЕБЕ СИ, които нямат НИЩО. И не знаят какво е роял. Не знаят думата роял.
Бях на 9, когато ме заведе първия път в дом за изоставени деца.
Изключително ясно помня как се прибрахме, аз се съблякох и когато Елена, която работеше у дома дойде в стаята ми, за да я подреди, аз казах-не. Аз сама.
Никога повече не мрънках, че стаята ми е малка.
Никога повече не оставях разхвърляни книги, играчки, пособия.
Никога повече не накарах Елена да ми подрежда гардероба.
Никога.
Не можеш даже да си представиш какво направиха с мен тези около пет години, в които баба ми правеше това неотклонно и последователно.
После не е спряла. Просто вече го правех сама. Защото имах навика и защото усещах вътрешна потребност.
Малко авторитарно, леко насила, баба ме научи на нещо, за което винаги ще съм благодарна- цени парчето хляб. Цени светлия си топъл дом. Утре може да ги нямаш. И не бъди високомерна към тия, които нямат твоето имане. Утре може да си от тяхната страна на живота.
Цял живот гледах как баба ми се грижи за хора, които не познава и на които нищо не дължи. От нея научих, че успехът и парите не са привилегия- те са отговорност. Не са власт- те са задължение. Да, баба ми беше чудовище. Беше властна, непреклонна, авторитарна. И зла. Но беше справедлива. Знаеше кое е правилно.
Не, не презирам работниците. Но те ме презират. Защото не съм като тях. Благодаря, но имам право да не съм съгласна с това отношение. Имам право да иронизирам, дори да се подигравам на откровената тъпота и селяндурщина. Аз много добре знам какво дължа на хората, които садят домати и сеят жито. Те обаче никога няма да признаят, че дължат не малко на хора като мен. И за да завърша в своя саркастичен стил- аз и домат мога да отгледам, и хляб да омеся. Само не знам тия, дето ме имат за „готован” дали могат да овладеят поне 30% от това, което дължа на работата на ума си. Ето това е малката подробност. Както казах- насила можеш да вземеш. На сила не можеш да дадеш.
Може би някой ден, Д.Т., който ден нито ти, нито аз ще доживеем, всичко това ще се промени към добро. Кой знае. Може пък ти да излезеш прав. И един ден сърцето ти да спре да се къса. Защото работниците и интелигенцията ще са проумели, че няма как да са едни без други. Знам ли. Може и прав да излезеш.
Виждаш ли, в тоя живот е еднакво важно да си способен да отледаш тиквички, да построиш път, да свириш на пиано и да знаеш от коя страна на чинията са приборите. И за какво служат. Тия всичките неща са еднакво важни. Всичките. Едновременно. Но работническата класа се подиграва с това. Че знам къде стоят приборите и за какво са. Че си настоявам на колосаната покривка и ленената салфетка. Подиграват се трудещите се. Без да са наясно с нЕкои подробности и съображения.
Извинявай, че отказвам да приема това и реагирам съответно.
И, не- това не е презрение. Ако беше, нямаше да следвам примера, който баба ми насади у мен. Да се грижа за тези, които нямат това, което имам аз. Знаеш ли, в повечето случаи реакцията е в стил: „Длъжна си, защото си го откраднала от мен!”. Ами не. Не съм. Но не споря. Няма смисъл.
Не, не презирам работниците. Презирам нискочелата им омраза към неща, които не подозират и не могат да разберат. 90% от тези, които смятат, че съм това, което съм незаслужено, случайно и защото имам „късмет”, не биха се справили и с половината от всичките ми отговорности. Защото им липсват моето възпитание, моето образование и моята закалка. Но те не мислят за това. Мислят за колата, която не заслужавам и за парите, които съм „откраднала” от тях. Ето това е презрение, Д.Т. В чист вид. Но както казах- всеки има право на мнение. Включително на погрешно такова. Ако не ми ги натрапва и не настоява да го споделям- няма проблем.
Дългите коментари никой не Ви задължава да четете. Въобще не е нужно. Категорично отказвам да се извинявам, че начинът ми на изразяване надсача речниковия фонд на илитерат, невидял книга в живота си.
Вече обясних по друг повод. Повтарям специално. Веднъж на двайсет и повече ми се случва да се боря с пневмонията, с която си правим компания напоследък. Така че мога просто да стоя вкъщи, да чета, да слушам музика и толкова. Рядко ми се случва. Слава Богу.
Не се тревожете, оправям се. И скоро няма да Ви се налага да се оплаквате от дълги коментари. НЕ адресирани към Вас, лека вметка.
Странно. Мислех, че проблемът на нещо, което казваш е неговият смисъл, но както и да е. Лека и спокойна на всички. Антибиотикът ме зове. Уви.
Това обяснява някои неща. Поне за мен. :) Ако приемем, че е вярно. И сега какво. Ще се окаже, че имам роднини по цялото земно кълбо. :)
Аз освен мотокарист съм бил и индустриален водолаз. Там пък какви мъдрости се научават, не ти е работа :)
С думи прости, за да не се уморявате да мислите, момичета. Това, че ще се подигравате с някого. Публично. Без да сте предизвикани, обидени и/ или подигравани от съответния човек преди това, нищо не променя. Нищо. Така че продължавайте. Щом ви е толкова скучно, че се забавлявате с подигравки. Това няма да промени нещата такива, каквито са. И за протокола- човек свиква с всичко. Дори с грубости и глупости. Много неща мога да кажа, но няма. Вкъщи са ме учили да не засягам хората. Дори ако го заслужават. И да не споря с такива, които чуват само себе си.
задавяне! XD
Направих го. Внимателно.
Знаеш ли, някои от твоите разкази ми създават усещането, че все едно шофирам нощем без фарове в мъгла през прохода Сен Готард. :)
За протокола- веднъж в живота си съм си причинила това. Да премина с кола това нещо, Сен Готард. Направих го заради себе си. Исках да видя дали ще успея. Ще мога ли. Въпреки ужаса, който ме изпълваше всяка секунда. Както и да е. Разбра ми мисълта.
Някои от твоите разкази са точно като това безумно красиво и жестоко опасно трасе- не знаеш каква изненада дебне в следващите три метра. И дали няма да е последната в живота ти. Но пък това подсилва духа на предизвикателството и удоволствието от евентуалния успешен край, нали така.
Ще започна от финала и аз. Браво, аплодисменти и ура за автора. Жесток финал. Неочакван. Но така логичен, като се замислиш малко повече.
Направо "видях" в главата си картинката. Тя, вързана за леглото и по жартиери. Гола. Да ти кажа, щеше да е по- добре да я намери иконом, а не прислужниЦА, но да не спорим с автора...:) Даже си представям какъв точно иконом, но млъкни, сърце! :)))
Простреляният в главата благоверен. Лошо. Ама ако си го е заслужил, какво.
Дантес, а. Да направиш ти такъв вагабонтин от любимия ми Граф Монте Кристо. :) Нищо де. Няма да ти връзвам кусур. Казах ти- като се разболея, съм толкова бяла и добра. Направо не мога да се търпя. Добре че отивам на оправяне и скоро пак ще съм си обичайното зло. :)
Страхотен разказ. Категорично. От мен не пет, а пет пъти по толкова. :)
Сега доволна ли си, че съпругът беше наказан така фатално :)? Този Дантес можеш да откриеш и в друг разказ, който харесваш. И ако е рекъл господ, ще го срещнем още веднъж. Поне.
Скорошно оздравяване!
Да съм доволна, че съпругът е наказан? Ми ако си го е заслужил, какво сега. Какво казваше Форест Гъмп- животът е като кутия шоколадови бонбони. Никога не знаеш какъв бонбон ще ти се падне. Да е внимавал господин съпругът. Че да не свърши така.
Интересно, какво ли става едно известно време по- късно. Когато вече никой не търси извършителя и тя не е толкова "покрусена" от загубата...:)
Благодаря! Отдавна не се беше завъртал тъдява, радвам се пак да те видя. Гъзовете, знаеш, при мен са, като пионерчета, "винаги готови/подготвени".