В разказа са използвани фрагменти от пиесата "Секс, наркотици и рок енд рол" на Ерик Богожиян, както и такива от филма "Адвокат на дявола".
Лена се втурна през глава навън. Спъна се в прага и едва не се простря по лице на напуканите плочки. Възстанови равновесие и побягна през двора, клонки от неподдържаните дръвчета я шибаха през лицето, като наказание за греховната влага, лепнеща все още между краката ѝ. Какво беше извършила? Защо седя и позволи на този нагъл мъж да я докосва така? Да я докосва там!
– Какво направих? Какво направих?! – шепнеше си през сълзи Лена. – Сладки Исусе, моля те прости ми!
Преди да стигне до обраслата ограда обаче се усети и спря. Чудесно беше научила за краткия си престой в България, колко зорки са бабичките и как не пропускат нищо, ставащо на улицата. Ако изхвърчеше навън разплакана и с още разкопчано деколте, кой знае какви истории щяха да тръгнат! Лена спря, стисна книгата под мишница и с треперещи пръсти закопча злощастното копче. Пак се разтрепера, но не от студ.
Започна да си поема дълбоко въздух и да издиша бавно. Този ужасен мъж! Беше я докоснал там, където никой друг не я беше докосвал! Дори мъжа ѝ. На Никълъс и през ум не би му минало да я пипа там с ръка! И защо, за бога, защо беше толкова приятно?
Лена успокои дишането си, притисна книгите до гърдите си като щит и излезе на улицата с възможно най-нехайно изражение. Краката ѝ трепереха.
У дома мъжът ѝ четеше библията прегърбен и по потрепването на върха на носа му, можеше да познае, че води някакъв вътрешен диалог с Бог.
– Как мина скъпа, беседвахте ли? – запита я без да вдига глава. – Ще насочим ли този отклонил се агнец в божието стадо?
“Разплоден коч, може би, но агнец - в никакъв случай!”, помисли си Лена, а на глас отговори:
– Да... аз... оставих му брошурите. Той ми обеща, че ще ги прочете и ще помисли над тях.
Лъжа! Колко лесно се търкулна от устата ѝ. Първата умишлена лъжа, която казваше на мъжа си. Ето как един грях водеше до друг. Трябваше още тук да падне на колене през мъжа си, да му се изповяда и да го моли за прошка. Нали сам Мартин Лутер беше определил, че мъжът е краля и епископа в дома си? Само че не го направи.
– Чудесно! Това ще е първата ми голяма победа! Не, че онези бедни старици не си заслужават. – побърза да добави набожно Никълъс. – Но на небето се радват за разкаял се грешник, повече отколкото за сто праведници! Скоро ли ще е готова вечерята?
Пасторът, като всички лишени от повечето земни наслади протестантски свещеници, много държеше на една от малкото милостиво оставени му от Бог наслади. Лена смотолеви нещо и се шмугна в банята. Бързо смени подгизналите си от греховна влага памучни гащички, сви ги на топка и ги напъха в коша за пране, дълбоко под другите дрехи.
Под душа горещата вода едва ли не сваляше кожата от тялото ѝ, но въпреки това не успя да отмие срама. Нито пък чувството, че е мръсна и грешна.
След вечеря съпругът ѝ пристъпи към обичайните съпружески задължения. Лена лежеше по гръб, с разтворени крака и за разлика от друг път, не чакаше с учтива досада. Познатият от преди няколко часа гъдел пролази ниско в корема ѝ и в слабините. Усети как зърната на гърдите ѝ се втвърдяват, като под пръстите на Венци.
Никълъс влезе в нея учудващо лесно, хлъзна се навътре, вместо с труд да проникне в сухото влагалище на жена си. На лицето му се изписа комична изненада.
– Лена, да не си с... добре ли си?
За малко да попита дали не се е подмокрила, но навреме се спря.
– Д-да, да! Не спирай!
За първи път в живота си чуваше такава умолителна нотка в гласа на жена си. И лицето ѝ като че гореше. И очите ѝ бяха трескави. Горката! Сигурно беше настинала. Като добър и състрадателен съпруг се постара да свърши бързо, за да не я кара да се мъчи. Като видя изражението на лицето ѝ след това, се поздрави на ум, че не я беше тормозил повече от минута.
Лена лежеше с отворени очи и се опитваше да се моли. Не смееше да склопи клепачи, защото пред нея веднага изникваше небръснатата, лукаво ухилената физиономия на Венци. С цигарата в ъгълчето на устата му и насмешливите зелени очи. Погледът му беше някак хлапашки, за разлика от счупения му и зараснал накриво нос и дребни белези по лицето.
Мълвеше мислено разкаяна молитва, но съзнаваше, колко неискрена е. Между краката ѝ гореше неудовлетворена жажда и Лена с крайно усилие на волята се застави да не се докосне там.
***
През това време Венци избра карти и ги хвърли на масата.
– Две! – смукна от цигарата, наклони глава и примижа за да избегне дима.
Пешо му раздаде две нови карти, три на Марто Къртицата и една на себе си. Погледна я и изпсува:
– Ебал съм го, излизам!
– Дамите са с мен, пичове!
Венци пусна на масата тройка дами.
– Дамите винаги са с теб. – изхили се Пешо.
– Обаче... – вдигна пръст Марто. Важното е, какво ще каже попът!
И хвърли на масата три попа, деветка и асо. Доволен посегна да прибере залозите, но забеляза, че Венци отпусна и другите си две карти долу. Две валета.
– Опасявам се, че попът няма думата, когато до дамата има момчета.
Пешо се смръщи, приятелят му имаше навика да говори иносказателно, но да го вземат дяволите ако разбираше какво има пред вид в повечето случаи.
– Пичове, стига толкова, да си викнем курви. – облегна се назад Марто. – Венци плаща!
Венци стана, отиде до телефона и набра номера на една от стотиците дошли с демокрацията агенция за компаньонки. Старият телефонен апарат бръмчеше сърдито, докато мъжът въртеше ролката. На третия сигнал свободно отсреща му вдигна отегчена жена и го попита какво желае.
– Ало, три момичета за вкъщи.
***
Венци седеше на обичайното си място, арогантно опънал крака и килнал на една страна рошавата си глава, с насмешливо изражение слушаше проповедта. Никълъс обясняваше нещо за войните, с които така или иначе надуваха главите на всички по новините. Чечня, Русия, Бангладеш, сякаш на някой в тази малка, забравена и от бога страна му пукаше.
Пасторът, разбира се, се опитваше да извърти всичко в полза на религията си и накрая завърши проповедта с молитва бог да спре войните. Бабичките замърмориха след него. Не бързаха за никъде, в стаичката беше топло, а накрая щяха да им дадат и помощи. Биха слушали със същия овчи поглед и реч на председателя Мао.
Никълъс и Лена минаха да поговорят с всеки от малкото си паство и накрая се спряха пред Венци. Лена се опита да не го гледа в очите и даже някак да се прикрие зад мъжа си. Пасторът обаче я избута едва ли не пред себе си и сияещ запита:
– Вие харесало моя проповед?
Венци изсумтя.
– Ако правилно разбрах, молихте господ да спре войните? – Никълъс закима така, че главата му за малко да се откачи от раменете. – И каква ви е логиката? Бомбите са на господа играчките! Бог става сутрин в шест. Поглежда надолу и си казва: “Свят мой, какво да те правя днес? Дали да не ти тресна някое цунами, война или пък да измисля нова болест, която да натръшка ония гъзета хомосексуалистите?”
Никълъс примигваше, а Лена му шепнеше превода.
– Да се молиш за мир е в пълно противоречие с желанията на вашия бог. Нещастната планета не е познала и една година, в която някой скапан, дебел политически гъз да не облече в смрадливи униформи поредната порция млади нещастници и да не ги хвърли в поредната месомелачка. Човече, бог гледа и се кефи! Нищо не знаеш за твоя бог.
Докато превеждаше, без вулгарностите, Лена за първи път забеляза нещо друго освен насмешливо презрение в лицето на Венци. Истински гняв.
– Войни... цунами и болест, за които говори са... те са... наказание! Да, за наше грехове!
– А, много хубаво! За твоите грехове, сега се стрелят в Русия, Сърбия, Чечня!
– Грешите! – не издържа Лена. – Грешите! Бог ни обича, той ни помага да се борим с греха.
Позната усмивка се плъзна по устните на Венци.
– А какво знаете вие за греха? Изпитвала ли сте го?
Никълъс забеляза, че бабичките стават нервни и примирително вдигна длани.
– Сега няма време. Лена дойде пак и разясни ви всичко.
Лена си пое дълбоко въздух.
– Е, при това положение ще я чакам за продължим... диспута.
– Ще дойдем и двамата! – Лена стисна ръката на мъжа си за кураж. – Да, ще дойдем и двамата, нали?
Венци наклони глава и присви очи.
– Ами... хубаво. Чакам ви тази вечер.
***
На уличката с изкорубения асфалт, някога известна като Йорданка Николова, а след демокрацията Полковник Свещаров, работеха едва няколко улични лампи. Призрачната оскъдна светлина придаваше зловещ вид на старите къщи, а домът на Венци изглеждаше направо необитаем, зад гъсто обраслата ограда.
Лена знаеше, че звънецът не работи и натисна вратата с бясно биещо сърце. “Днес съм в безопасност! Бог ме изпита и ми показа пътя. Доведох мъжа си, нищо не може да ми се случи!” И въпреки това мъничко червейче я ядеше отвътре.
Прекосиха двора и Венци ги посрещна на вратата. Слава богу, този път не беше по боксерки! Беше с фланелка на Доорс, небрежно натъпкана в тесните дънки. Широките му плещи и силни бедра го правеха да изглежда още по-едър от пастора. Въпреки това не изглеждаше буца, като едва ли не комичните културисти. По-скоро будеше асоциации с диво животно, леопард, лениво гледащ плячката, но готов всеки момент да се хвърли в атака.
– Охоо, добре сте ми дошли, свети отци! – той махна с ръка навътре и направи насмешлив поклон. – Влизайте, заповядайте в скромния ми дом!
Никълъс ентусиазирано се ръкува с него, но Лена се поколеба. И с право. Още като докосна грамадната му, гореща лапа и сякаш я удари ток. Споменът за удоволствието, което беше изпитала от същите тези пръсти, накара сърцето и да забие бързо, като на птиче.
Той я погледна директно в очите, с циничния си поглед и лекичко погали опакото на дланта ѝ с върховете на пръстите си. Тя побърза да издърпа ръка.
Като влязоха Лена се изненада, стаята като че беше разтребена. Или поне толкова разтребена, колкото би я разтребил един мъж. Вестниците ги нямаше, покривката на масата беше сменена, а бирените бутилки събрани в чувал в ъгъла. На масата имаше бутилка бърбън Джим Бийм и три чаши.
– Сядайте, сядйте!
Настани Никълъс и Лена на столовете, а той се пльосна удобно в оръфания фотьойл, който сигурно е бил вече за боклука по времето на Брежнев. Венци започна да налива в чашите и Лена веднага запротестира.
– Моля ви, не! Ние сме въздържатели!
– Как? Хич ли? – двамата съпрузи гордо закимаха. – А, и таз хубава! И как проповядвате против алкохола, като никога не сте го опитвали?
– Виното подхлъзва, силен алкохол те поваля. – набожно изрецитира Никълъс.
– Така ли? Аз пък знам, че Vinum et musica laetificant cor.
Никълъс примигна неразбиращо, но Лена си спомни какво означава и преведе на мъжа си. Венци кимна:
– Да, дамата е права, Соломон. Впрочем, да продължим на английски.
– Благодаря! – на лицето на Никълъс се изписа облекчение. – Ние не пием алкохол.
– Но бог не го забранява, нали?
– Н-не, не го забранява... просто ние не пием.
– И как тогава проповядвате против него? Пасторе, зарежи тия сухи приказки, мои гости сте. Настоявам. В България много държим на гостоприемството и ще ме обидите!
Никълъс и Лена се спогледаха и след миг пасторът кимна. Какво беше тази мъничка жертва, в името на спасената душа на грешника... и повишението в църковната йерархия. И възможността да опита това изкушение под благовиден предлог.
– Само една глътка! – опита се да протестира Лена. – Това е твърде много!
– Че откъде знаете, че е много, като до сега не сте опитвали? Наздраве!
Никълъс гаврътна юнашка глътка и се закашля, с лице червено, като домат. Лена отпи предпазливо, но очите ѝ все пак се насълзиха от парливата течност. Жената се смръщи и преглътна. Почти веднага по тялото ю се разля топла тръпка. Тогава се усети, че Венци и Никълъс вече разпалено спорят.
– Правилата са нужни, за спасените на душата ни!
Венци зави от смях, като вълк.
– Олеле, нужни! Чакай да ти сипя още едно. – докато наливаше нова чаша на пастора продължи. – Този твой бог поставя правила. Може секс, но само с твоята жена. Може да воюваш, но само ако църквата е благословила армията. Можеш да чукаш жена си, но не можеш да си удариш една чекия! Бог ви казва: Гледай, но не пипай! Пипай, но не вкусвай! Вкусвай! Но не гълтай! Този ваш бог си играе с вас!
– Не е вярно. – неуверено изпелтечи Никълъс и хлъцна. – Какво щях да кажа? А, да! Всишко кажано от теб е вше грях, то вшишко е един и шъщи грях.
Лена беше кръстосала крака и усети нещо да докосва коляното ѝ. Подскочи на стола, но мъжът ѝ беше толкова увлечен да обяснява Проповедта на планината в Матея, че не забеляза нищо. Ръката на Венци хвана коляното ѝ и започна нежно да го гали.
Лена стоеше, като парализирана. Какво трябваше да направи? Да се разкрещи? Да махне ръката му? Мъжът ѝ продължаваше да набира скорост в проповедта си, макар че все по-трудно му се разбираше. Неспособна да вземе решение, тя отпи от чашата си, като да опитваше да скрие зачервяващото се лице.
Ръката тръгна нагоре по бедрото ѝ и Лена едва потисна едно стенание. “Господи, помогни ми, случва се отново!” Между краката ѝ гореше огън, замъгляващ разума и топящ градените с години морални стени. Ръката, вече под полата ѝ притисна крака ѝ. Силно и настоятелно, но нежно я принуди да разтвори крака и я докосна по вече мокрите от възбуда слабини. Така се беше унесла, че гласът на Венци я стресна.
– А, май толкова му беше! – той повдигна главата на Никълъс от масата. – Нанка, като бебе! Чакай, да му е по-удобно...
Той с лекота търкулна пастора на дивана, после с присмехулна грижовност го зави.
– Сладки сънища, свети отче! –обърна се към Лена. – А ти? И ти ли смяташ, само помисъл за греха е вече извършен грях.
Лена не посмя да отговори.
– Ако искаш да разбереш дали има разлика, ще те чакам в спалнята.
Лена остана сама, ако не броим дълбоко заспалия ѝ съпруг. Главата ѝ бучеше и в нея рикошираха противоречиви мисли и чувства. Стисна чашата и изпи на един път оставащото съдържание. Стисна очи и се закашля, но само след миг по тялото ѝ се разля непознатата до преди малко лекота.
Жената се изправи и тръгна към спалнята. Краката ѝ бяха, като налети с олово и всяка крачка беше като изкачване на Голгота. “Спри!”, крещеше в нея разума. “Обричаш душата си на гибел!”, гърмеше гневния рев на вярата ѝ. Тя обаче продължаваше, подтиквана от много по-древна и мощна повеля.
Спалнята на Венци беше просто устроена, гардероб, нощно шкафче и голямо легло, което някой беше “оправил”, като просто беше заметнал завивките отгоре. И Венци, подпрял се небрежно на гардероба.
– Съблечи се.
Очите на Лена се окръглиха и пулсът ѝ запрепуска бясно. Преди още да осъзнае какво прави, вече разкопчаваше блузата си. Свали я и я хвърли на леглото. Ръката ѝ се тресеше, като разкопча полата и я остави да се свлече в краката ѝ. Стоеше пред мъжа само по бельо, сутиен, бикини и чорапогащник.
Венци изръмжа тихо, пристъпи към нея и докосна голото ѝ закръглено рамо. Внимателно смъкна презрамката на сутиена и накара Лена да се завърти. Разкопча го и го пусна на пода до полата ѝ. Хладният въздух погали гърдите ѝ и зърнат им веднага се втвърдиха.
Усети устните му на шията си, топли и меки. Затвори очи и му се остави да я целува, езикът му се плъзна в ухото ѝ, а ръцете му се провряха под мишниците ѝ и обхванаха тежките ѝ гърди. Ръцете му стискаха едновременно, нежно, но и с премерена грубост. На Никълъс никога не му беше хрумвало да си играе с тях и сега Лена се топеше в ръцете на любовника си.
Венци смъкна чорапогащника ѝ и тя послушно вдигна първо единия, а после и другия крак, за да може да ѝ го събуе. Побутна я внимателно към леглото и с едно леко тласване я сложи да седне.
– Събуй ги.
Говореше разбира се за белите ѝ памучни гащички. Лена, вече дишайки през устата от непоносимо напрежение, се подчини като на сън. Повдигна дупе и ги изхлузи.
Седеше гола пред него. Той беше първият мъж, който я виждаше така гола и тя кръстоса инстинктивно ръце пред гърдите си. Никълъс я беше зървал гола, но никога така. На показ.
Венци се усмихна и както беше застанал пред нея свали фланелката на Доорс с едно рязко движение. Разкри мускулести гърди, покрити с гъсти, къдрави косми. През стегнатите плочки на корема му минаваше светла резка на белег. После мъжът смъкна дънките и боксерките си. Първата мисъл на Лена беше, че това не е възможно.
Венци стоеше пред нея, като мъж, който отлично знае, че няма какво да доказва.
Това, което се поклащаше тежко между краката му, просто не приличаше на нищо от този свят. Това не беше пенис, Лена беше виждала пениса на Никълъс в отпуснато състояние, сгушен в мъха на слабините му. Не, ако онова беше пенис, то органът на Венци беше нещо съвсем различно.
Голям. Не, думата беше крайно неточна. Приличаше на живо създание, все още спокойно, но заплашително. В основата беше дебело, колкото китката ѝ. лена се сети за забранени думи, с които гаменчетата наричаха членовете си, докато се кискаха и си мислеха, че никой не ги чува. Хуй. Кур. Дори тези груби цинизми звучаха безлично за този монументален звяр, вече надигащ се към лицето ѝ.
Беше крив, по-късно Лена щеше да научи, че е пречупван два пъти. От собствената си тежест висеше надолу в плавна дъга, преди още да се втвърдил. По него пълзяха дебели, тъмни вени, мощно пулсиращи под кожата. Самата му главичка беше с размерите и цвета на зряла слива и спокойно би изпълнила дланта ѝ.
Лена поклати глава невярващо, дишането ѝ беше станало плитко и накъсано. Амалгама от страх и дива похот се свиха на топка в корема ѝ. Без да го съзнава, бедрата ѝ се разтвориха и върху леглото се образува мокро петно от течащия от нея лигав секрет.
Тялото ѝ беше поело контрола над действията ѝ и Лена бавно наклони глава и бавно приближи лице към члена пред себе си. От него се излъчваше топлина. И тежък аромат, мъжки, мръсен и упойващ. Тя вдъхна, почти задавяйки се от възбуда и устата ѝ се напълни със слюнка.
Членът се надигна с едно бавно, величествено движение и докосна полу отворените ѝ устни. Вкусът почти я накара да загуби съзнание, тежък, солен, мускусен превзе сетивата ѝ, напълно изключвайки отчаяните писъци на разума.
Не беше възможно да побере повече от главичката му в устата си. Дори тя разчекна устните ѝ така, че те едва не се сцепиха в ъгълчетата си. Не оказа никаква съпротива, когато венци я натисна за раменете и тя се отпусна на колене пред него. Подпря длани за опора в мускулестите му бедра и остана така, погълната от есенцията на разгонения мъжкар.
Мъжът хвана косата ѝ, събра я на опашка и я стисна, опъвайки я болезнено назад. Задвижи се бавно и внимателно, предизвиквайки гъргорещ звук от устата на падналата на колене жена. От ъгълчетата на устата ѝ протече слюнка и покапа по брадичката ѝ.
Лена усети как от изпълнилия устата ѝ орган се отделя секрет. Инстинктивно преглътна, доколкото това беше възможно и го погълна. Ако някой ѝ беше казал, че ще седи на колене пред чужд мъж и ще поглъща изтичащия от члена му пре еякулат, все едно е манна небесна, Лена би се изсмяла отвратено. Сега обаче в нея бушуваше непознат до сега глад. Затворено в тъмницата на подсъзнанието ѝ желание, безформено и мръсно.
Чувстваше между краката си пулсиране, при което от нея изтичаше същата такава подготвителна за животинското чифтосване течност. Зърната на гърдите ѝ бяха се втвърдили болезнено, дори без да бъдат докосвани. Мъжът я държеше здраво за косата и чукаше устата ѝ с бавен ритъм.
Венци изръмжа от удоволствие, виждайки как Лена се предава. Устата ѝ беше разтегната до краен предел около ствола му, слюнката ѝ капеше по брадичката и по тежките му топки, докато тя гълташе жадно всяка капка от пре еякулата му. Той я държеше за косата здраво, като юзда на дива кобила, контролирайки всяко движение. Бавно, но настойчиво, чукаше я чак в гърлото, докато тя се давеше. От очите ѝ течаха сълзи от смесица от болка и похот.
Мъжът неочаквано издърпа члена си от устата ѝ, оставяйки я бореща се за глътка въздух. Вдигна я обратно на леглото и тя легна, подпряна на лакти, с разтворени крака. Бедрата ѝ лъщяха от изтеклата възбуда, течаща на тежки капки от нея.
Венци се надвеси над нея, едър, повече звяр, отколкото човек. Членът му се поклащаше заплашително и гърлото на Лена се сви. Нямаше съмнение какво щеше да последва. “Милостиви боже! Това... нещо няма начин да влезе в мен!” Езикът и се стрелна между устните и несъзнателно ги облиза. “Ще ме разкъса на две!” кой знае защо, тази мисъл предизвика в Лена дивашко желание това да се случи.
Венци я покри с тялото си, гледаше я в очите през цялото време. Тя усети как между краката ѝ опира нещо горещо и масивно. Знаеше какво и знаеше, че просто няма как да проникне в нея без да я повреди. въпреки това хълбоците ѝ се надигнаха, за да го посрещнат.
Лицата им бяха почти допрени, дъхът им се смесваше, накъсан, излизащ с шипене. Тогава започна да влиза в нея. Натисна бавно, настойчиво, олигавените от възбуда срамни устни го обгърнаха любовно и той опря на входа ѝ. Лена усети първо напрежение, после бавно, милиметър по милиметър твърдото тяло започна да прониква в нея.
“Влиза!”, мисълта предизвика панически страх. “Ще ме разкъса!”, както и неудържим глад. Венци гледаше как очите ѝ се разширяват, колкото повече навлизаше в нея. Устата ѝ се оформи в едно широко “О” и Лена изпъна шия назад и изви гърба с в дъга, така че гърдите ѝ щръкнаха нагоре пред лицето му. Мъжът лакомо налапа едното зърно и го засмука, карайки Лена да се замята в сладка агония.
От това влагалището ѝ се отпусна и грамадната главичка на члена му преодоля входа и разпъна вагината ѝ около себе си.
– А-ъ-нгх-х-х... о-о-оу-у! Нг-е, не... Спри! – Лена опря малките си длани в гърдите му. Нгн-е-дей... Разкъсваш ме!
– Ш-ш-ш, тихо. Тихо, всичко е наред, дишай! Успокой се, не се дърпай!
Напрежението между краката ѝ беше нечовешко, все едно я дефлорираше отново, само че десет пъти по осезаемо. Когато Никълъс беше откъснал цветето ѝ имаше моментна остра болка, по-скоро смъдене. Сега едва можеше да диша, докато в тялото ѝ продължаваше да влиза този дебел, прът от пулсираща твърда плът.
Беше напълно безпомощна и неспособна да го спре. Това не беше рутинното отдаване, изпълнение на съпружески дълг. Това беше завоевание на тялото ѝ. Цялата брутална дължина на члена бавно изчезваше, напъхвана навътре в тялото ѝ.
Както беше опряла длани в гърдите му, за да го избута, така ноктите ѝ се впиха. Зарови пръсти в косматите му гърди и заби нокти в плътта му, давайки му от своята болка. Мъжът легна отгоре ѝ с цялата си тежест, притискайки я в матрака, сякаш искаше да я смачка.
Масивното му тяло я приковаваше, косматите му потни гърди се търкаха в нейните. Зърната ѝ, твърди като камъчета и болезнено чувствителни, се триеха в него с всяко вдишване и издишване. Лена издаваше несвързани звуци и стенания, смесица на агония и екстаз.
А долу, боже милостиви, членът му я беше разпънал до скъсване. Продължаваше да се впива в нея, бавно, неумолимо, разтягайки я отвътре като никога преди. Тя усещаше всички вени по него, пулсиращи, горещи, сякаш живи – как се плъзгат по стените ѝ, разширявайки я до границата на възможното. И отвъд нея.
– Не, не! Не мога повече... прекалено е!
Стените на влагалището ѝ се гърчеха около чуждото тяло, като че се опитваха да го избутат и да се освободят от него, но всъщност го притегляха още по-навътре. Лена помисли, че навлиза в матката ѝ, избутва я и я качва чак в диафрагмата ѝ.
Очите на Лена се обърнаха, оставяйки само бялото видимо, тялото ѝ се стегна и затрепера. Вагината ѝ беше стиснала набучилия я член отчаяно и го стискаше в любовна агония. Ако оргазмът от пръстите на Венци беше по-силен от всичко изпитвано до сега, то този беше унищожителен. Започна от изпълнената ѝ до предела утроба, опря се в гръбнака ѝ и като избухна в мозъка, прати тялото ѝ в неконтролируеми конвулсии.
Тази жена не знаеше до тогава какво е възбуда и какво е свършване. Сега го разбра. Докато чудовищният орган, втъкнат в тялото ѝ пренареждаше вътрешностите ѝ и моделираше тялото ѝ около себе си, Лена изпита абсурдното удоволствие от агонията.
Членът помпащ безмилостно в нея изчукваше навън целият имагинерен, моделиран с години свят на Лена. Лъжите на религията, че това е грозно в очите на бога. И тези на мъжа ѝ, че някога изобщо я е чукал.
Жената се опомни лежаща по гръб, тялото ѝ беше потънало в пот и влагалището я болеше. Едновременно щипеше от миниатюрните разкъсвания и я болеше с една тъпа далечна болка от вътрешните натъртвания. А душата ѝ плаваше в непознатото до сега блаженство на телесното удовлетворение. Как няколко мига земно щастие пратиха по дяволите цял живот религиозни поучения...
Венци се беше подпрял на лакът до нея и я гледаше. Първичният му хищен глад се беше притъпил до доволното изражение на нахранен тигър. Никълъс не само че никога не я беше чукал така, но и никога не я беше гледал така. Удобната Лена, послушна, приготвяща вечерята, подреждаща църквата... Венци я гледаше със смес от възхищение и чувство за собственост.
– Видя ли разликата между помисъла за греха и извършения грях?
Гласът му беше дрезгав, мъркане на хищник. Лена го погледна и погали бицепса му. После ръката ѝ се спусна надолу, поколеба се от страх, какво ще напипа. После се докосна между краката.
Пое дълбоко въздух, като напипа разширеното си влагалище, вместо стегнатият, почти девичи отвор. Между краката ѝ беше лепкаво, мазно и парещо на допир. Лена вдигна ръка и погледна, пръстите ѝ бяха покрити със собствената ѝ слуз, но и с нещо плътно, бяло.
Дъхът ѝ спря. Това беше сперма. Мъжко потентно семе, не като онова, с което Никълъс цапаше бедрата ѝ. Белезникаво и рядко, а гъсто, с тежък аромат на мъж. Венци хвана ръката ѝ и нежно я поднесе към устата ѝ.
Лена се поколеба само за миг, после отвори уста и опита. Вкусът беше тежък, тръпчив и солен. Но въпреки това я накара да извади езиче и да оближе още. Поглъщайки го усети утолената си жажда да се надига отново. Мъжът над нея галеше натъртеното ѝ тяло, карайки я да скимти от болка и да се извива от желание за още.
Венци внимателно се намести между бедрата ѝ, хвана я за сгъвките под коленете и разтори краката ѝ широко. “Като курва!”, помисли си Лена. “Нали така казват, разтворила си краката за него, като долна курва!”. Членът му, отново твърд, се опря в разраненото ѝ, разтворено влагалище и тя трепна от кратката, остра болка.
После той вдигна краката ѝ, качвайки ги на мускулестите си рамене. Лена се почувства едновременно безпомощна и уютно сигурна. Членът проникна в нея бавно, забавяйки при всяко болезнено свиване на устните ѝ. Сякаш той страдаше заедно с нея, докато нечовешки дебелият му член влизаше отново във вече травмираното ѝ влагалище.
Лена изхлипа неудовлетворено, размърда се и освободи крака. Обви го около кръста му и ги заключи около кръста му, забивайки пети в мускулестия му задник. Започна да го набива сама в себе си, като при всеки тласък навътре стискаше очи от кратката болка. Изпълването обаче беше несравнимо по-силно и тя набиваше масивния му член все по-дълбоко и по-дълбоко.
Лена обви ръце около врата му и го притегли, впивайки устни в неговите. Езикът му нахлу в устата ѝ и Венци я разора дълбоко и безжалостно, като плуг. Лена завика нещо неразбираемо в устата му и се вкопчи в него с всичка сила. Свършиха заедно, сега тя не загуби съзнание, а можа да се наслади на горещата река от гъсто, плодовито семе, което той наливаше в матката ѝ.
“Значи това е греха, истинският, не онзи в намеренията.”, помисли си Лена, докато лежаха изтощени. Нямаше го очакваното чувство за вина. Нямаше го божият гняв. Само чувство за пълно удовлетворение.
***
На сутринта Никълъс се разбуди от музика, която като че набиваше пирони в главата му. Джим Морисън искаше някой да му покаже пътя към следващия бар и пътя към следващото момиче. Лена поднесе чаша горещо кафе на мъжа си. Той го прие с благодарност, докато тя загрижено му обясняваше, че след беседата е бил толкова изтощен, че е заспал на дивана. Лъжите идваха все по-лесно и по-лесно с всяка следваща.
Следва
Покръстена 2: Семейно посещение
„Авторът има специално предложение за атмосферата:“
Още разкази от от DjadoTorbalan
Откриване на себе си 1 - Клетката
Новогодишен подарък 5
Наследството 3
Откриване на себе си 1 - Клетката
Новогодишен подарък 5
Наследството 3
Ако не бях морална, почтенна и моногамна, щях да ви питам Д.Т. нещо телефон да дадете на Венци.
Самият Венци пък е един съвсем друг Венци, пияница, купонджия, женкар и има неизброима колекция от тениски на Доорс. Външния му вид съм описал едно към едно. Никога н е говорил за религиозни схващания, подозирам че просто не му пука дали бог съществува или не.
Не знам защо, но разказът ми напомни един доста странен разговор, който водих с един наистина изключителен монах преди много, ама ужасно много години. Мога да споделя това, защото човекът вече не е между живите.
Той беше от изключително рядката- според мен рядка- порода хора, не просто посветени на вярата с всяка своя мисъл, но роден точно за това. За това посвещение. За него расото не беше параван, зад който да скрие черна душа, липсваща съвест, алчност, лъст. Сещаш се. Доста от уви, обичайните характеристики на много "Божи" хора. За него да бъде монах не беше професия. Беше пътят на сърцето му. Не просто неговият личен избор. И понеже Бог обича да се прави зловещи, жестоки жеги с нас- това категорично е най- най- най- красивият мъж, който съм виждала в живота си. А аз съм виждала много красиви мъже. По някаква странна приумица на съдбата тази красота се проявяваше и подсилваше с годините. Вместо да намалява. Обикновеното черно расо- дори когато той вече нещо много повече от обикновен монах- само подчертаваше изключителната му физическа красота. Всичко в двата му метра си беше точно на мястото. Синьото на очите му можеше да размекне сърцето на мраморна статуя. А гласът му. Боже. Гласът му не беше от тоя свят. Както и самият той всъщност.
Една много свястна жена ме запозна с този човек преди хиляда години. В лош за мен момент. Бях си надянала "короната на смъртта"- кофти "приятели", кофти навици и всички възможни саморазрушителни деяния, които ви дойдат на ума. Имах причина за това, разбира се. Но...след като никой не пожела да чуе какво казвам- аз нямаше какво повече да направя. Освен да потъна.
Тази жена не ме познаваше. Нямаше общо с мен. Беше леля на моя позната, с момичето ходехме заедно на курсове по рисуване. Тя беше просто читав човек. Доведе го в школата. Защото аз отказах да ида в черквата.
Той ми зададе въпрос. Обикновен. Прост въпрос. Още го помня. "Защо слънцето в картината ти е черно?". Защото целият ми живот беше черен, затова. Не казах това. Казах, че харесвам черно. После той ме попита още нещо. И още нещо. И след един час стоях в градината зад школата и му разказвах това, което всички други не искаха да чуят. Не искаха да знаят.
Не ми каза нищо. За Бог. За Божията милост и прошката. Не. Идваше на моите уроци и просто седеше с мен. Или се разхождахме в градината. С времето започнах да говоря. Да го слушам. И така. След една година слънцето в картините ми вече не беше черно.
Та този монах, в един наш разговор ми каза: "Запомни добре. За всеки грях има прошка. Не това е важно. Важно е защо грешим. Хората, особено тия, които всичко знаят и от всичко разбират, рядко се питат защо. За да убиеш човек, има причина. За да посегнеш да удариш, има причина. За всеки грях има причина. И тя много рядко е в тоя, който греши. Ако не можеш да простиш- не се насилвай. Ако не можеш да се покаеш- не съжалявай. Всичко с времето си. Бог знае по- добре дали трябва да простиш винаги и дали е нужно да се разкаеш за всичко. И не забравяй- много често най- тежко се наказват греховете, които не сме сторили. Несправедливо е. Но е така. Затова- укрепи вярата си, но не я следвай сляпо. Вярата е защита, но не е крепост, в която да избягаш от живота. Понякога да сгрешиш е единственият правилен ход".
Не веднъж и не два пъти съм имала повод да се убедя в правотата на тия думи. Най-тежки са несторените грехове. Кой знае защо, но този разказ определено ми припомни всичко това.
Иначе.
Харесва ми Венци. Как не. Щом си пада по Доорс. И ми харесва как бавно и полека виждаме трансформацията на Лена. Като на кино. Даже си го представям филма. Жалко, че няма как да бъде направен.
Прочее, Дядо Торбалане, понеже вече съм прочела пет- шест твои неща. Това ми прави впечатление. Вероятно ще ти прозвучи напълно налудничаво, но категорично твоите разкази звучат като филми. Жестоко кинематографични са. Добре де, луда съм. Ок. Но определено така ги виждам нещата аз.
Нашите, православни свещеници са много по-земни и практични от протестантите.
Много ме ласкаете с оценката си! В тази поредица съм изпаднал в морализаторстване и това може да не се хареса на всички.
Точно така. Непоисканата прошка е много голяма опасност. Защото неминуемо се превръща в тежък товар. За този, който все пак е принудил душата си към нещо, за което не е бил моментът.
Нашите православни свещеници...са дълга тема. И в по- големия процент случаи, не от приятните. Уви. Но преди доста години един такъв, един наистина читав свещеник, ми каза нещо за прошката, което запомних дума по дума. Споделих му, че имам сериозен проблем да простя неща, сторени ми в дълъг период от време от човек, който се предполага да ме е пазил и защитавал от всичко в тоя свят. И че мисълта, че този човек никога няма да осъзнае колко ме е съсипал, не ми дава мира. Защото не мога да простя. Не и преди човекът да застане, да ме погледне в очите и да каже: "Съжалявам. Прости ми".
Човекът ме изслуша и каза така: "Прошката няма отношение към тоя, който я иска. А към тоя, който я дава. Прошката е важна за теб. За твоя душевен мир. Бог казва- прощавайте, за да прости и вам Моят Отец небесен. Но Бог казва и друго- прощавайте до седемдесет пъти по седем. Значи дори за Бог прошката има граница. Има предел. Помни това. Прошката е важна за теб. Смири се. Събери се в себе си. Чуй душата си. Но я чуй наистина. Какво не ти дава мира? Болката или обидата? Мъката или самолюбието? Когато намериш отговора, ще знаеш и дали и кога ще успееш да простиш. И сложи черта. Край. Точка. Просто заради себе си- ако имаш сили. И сложи черта. Бог ще разбере. Ще знае, че си се опитала. А от тоя човек не чакай да ти каже, че съжалява. Такива хора винаги вярват, че са прави".
Отне ми години. Не малко мъчителни, болезнени години да направя това. Да разбера кое не ми дава покой. Но когато го разбрах, когато най- сетне проумях дали болката или обидата тежат повече- останалото беше лесно. Направих точно това. Положих усилия да достигна достатъчния вътрешен мир, за да простя на въпросното лице. И да го зачеркна от живота си. Толкова. Но беше дълъг път. И не си го спомням с добро.
Нищо й няма на поредицата, категорично. А и няма ли да е малко странно, ако харесва съвсем на всички? :)
Не. Не лаская. Нито в случая, нито принципно. Не ми е толкова благ характерът, даже напротив. Като се сетя колко хора спряха да ми говорят от как казах на Г. Господинов, че неговите книги ми действат като зле приготвено мартини- хем не ми е приятно да го пия, хем имам грозен махмурлук и искам на набия някого. Та така. Казах на титулован автор, че не струва. Не съм по комплиментите аз. Какво да правиш. Проклетия по рождение.
Да простиш не значи да оневиниш. Никой не е идеален. Черно-белите същества и отношения са само в приказките... и в разказите на Весела. Прошката я приемам като все едно съм дал на някого пари назаем и той не ми ги е върнал. ОК, аз няма да фалирам без тия 50 евро (примерно), халал да са ти, но дали ще ти заема пак, а? Човек до човека опира, ДТ. Помня откъс от един филм за Ал Капоне. Едно момче от неговите заплашваше друг с убийство, защото му дължал 20 долара и не ги връщал. Тогава Ал Капоне му каза: "Няма нужда да го убиваш. Бъди благодарен, че толкова евтино си разбрал, че не ти е приятел!"
Сигурно се шегуваш за черно-белите герои, та твоите са много по-поляризирани от нейните. Тук е мястото да напомня, да се коментират разказите.
Прощавам сравнително лесно, Дядо Торбалан, по простата причина, че рядко рискувам повече, отколкото бих прежалил. Да не бъркаме прошка с идиотизъм ;)
"Матей 6:14,15
14 Защото ако вие простите на човеците прегрешенията им, то и небесният ви Отец ще прости на вас.
15 Но ако вие не простите на човеците прегрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите прегрешения."
Фрейзър в "Златната клонка нарича това магия на подобието. Подобието ражда подобие. Самият акт е имитация на опрощението, което Христос измолва на кръста.
А по въпроса за поляризираните си герои, май аз съм те чел по-внимателно, отколкото ти имаш спомен за своите разкази. Не се сещам за нито един твой герой, който да има значими нюанси. Или са добри, или лоши. Не казвам, че е лошо, такъв ти е стила - приказен.
Пише го в библията.
Матей 18:21-22
21 Тогава Петър се приближи и Му каза: Господи, до колко пъти, като съгреши брат ми спрямо мене, да му прощавам? До седем пъти ли?
22 Исус му каза: Не ти казвам до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем.
Дядо Торбалане, с цялото ми уважение- Библията е ВСИЧКО друго, но не и "неоспорима". Разни и разнообразни църковни събори са решавали какво точно да влезе в Библията и да бъде наречено "канонично и неоспоримо". Което не прави Библията оспорима. Но не я прави единствена, категорично.
По причини, които не са важни, и имат отношение към професионалните ми занимания, преди много време трябваше да направя едно проучване. Което в един момент опря до два- три източника, определяни като "антентични и надеждни". И които източници се оказаха в един от масивите на Ватиканските архиви. Пазени. Грижливо. Пазени така, все едно са ядрени бомби. Хранилища под земята, биометрични и прочее начини на достъп. Отказах се. В тия хранилища- и читалните им- простосмъртни не пускат. Дори да имат съответна репутация в професионалната си среда да речем.
Докато се чудех как да продължа без тия източници, една от преподавателките ми от студентските ми години- без да ми каже!- просто ми издейства разрешение за допуск. За една година. И не само за тези два източника, а за целия масив "Ранно християнство" там. Тоя масив е толкова подробен, че ти са една година евентуално може би три неща да прочетеш и проучиш като хората, не повече. И то ако си склонен да четеш минимум по 14 часа дневно.
Няма да обяснявам на какви проверки ме подлагаха на влизане и излизане всеки ден. То е безумие просто. Вкратце.
Един от тези източници, които ми трябваха, беше признатото от Ватикана за "почти сигурно автентично", както те се изразяват, Евангелие на Мария Магдалина. Пак да повторя, самите те твърдят, че източникът е меродавен.
Та там прочетох нещо, което от тогава не ми дава мира. По ред причини.
Описва се сцена малко преди Разпятието, в която се обсъжда нещо. Очевидно недоволен от нещо- както винаги, прочее- Петър казал: "Какво прави тая жена между нас, Господи? И защо Ти на нея вярваш повече, отколкото на себе си и я обичаш повече, отколкото обичаш нас? Не сме ли И ние Твои апостоли КАТО нея?"
Някои неща нарочно ги пиша с главни букви. Те не са така в текста, разбира се. "И ние КАТО нея". Което потвърждава отдавна битуващата теза, че тя е била апостол, признат и избран от Иисус.
Любопитно е какво отговаря Христос. Казва: "Ти ми кажи, Петре. Защо не обичам вас, колкото нея? И защо не вярвам на вас, като на нея? Защото тя е, която знае ВСЯКА ТАЙНА на душата ми и тя е, която НЯМА ДА МЕ ОСТАВИ ДО КРАЯ. Ней е дадено най- хубавото и най- страшното. А ти, Петре, смири се и не забравяй- не жената е ПО-НИСША от тебе, нито ти си по- нисш от жената. РАВНИ СТЕ ДВАМАТА ЗА МОЯ ОТЕЦ НЕБЕСЕН. ЗАЩОТО ОТ ЖЕНАТА И МЪЖА ЗАПОЧВА ЖИВОТА ПО МИЛОСТТА И БЛАГОСЛОВИЯТА МУ. А аз ти казвам, Петре- ти си ПО- МАЛЪК от жената. И аз от нея съм по- малък. Защото жените нас раждат. А НЕ НИЕ ТЯХ".
И тука разбираме защо нашата "мила майчица" Църквата не е определила това Евангелие като "канонично". Защото как иначе ще пречупи жените. Ще мачка и определя съдбата ни. И ще ни нарича "уличници", "грешници", "началото на всяко зло".
Хората, които през векове и епохи са кастрили и преиначавали познанието и посланията на истинсия Иисус, са забравили нещо, което са оставили в Библията и което Той е казал: "Нищо тайно не остава тайно. Истината излиза на яве. Истината е светилник. Кога някой има светилник в дома си, слага го на прозореца- да свети на всички. Така и истината- тя винаги излиза наяве."
Не твърдя за точност на цитата, не го проверих. Но смисълът на казаното е абсолютно точен.
Та не бих се подписала под неоспоримостта на Библията. Колко и силна да е вярата ми.
1. Библията не се счита от християните за писана от хора, а от бог. Оспорването на божието слово и/или целостта му е несъвместима с християнствово и автоматично води до друга деноминация на религията. Т.е. твърдение, че Библията е непълна, означава съмнение в идеалността на бога.
2. Ако Библията не е напълно неоспорима, то нищо в религият не може да бъде неоспоримо. Ergo нищо от християнството не идва от бог. То е като математиката. В математиката всичко трябва да се докаже, освен че вселената съществува, което се приема за даденост. Защото без тази даденост не може да се докаже нищо друго в математиката.
Текстът, който цитираш е апокриф, известен като "Евангелие на Мария" и няма канонична стойност. не знам откъде си взела цитата, но той не отговоаря на текста на оригинала. Добавен е в него, което само показва, че не може да се вярва на неканонични текстови, защото е възможно да са фалшифицирани. Често в модерната литература се изфършват подобни мистификации, както беше при оня нашумял глупак с Шифърът на Леонардо, решил да си продава книгата на гърба на религията.
Сложно е. Това с вярата и религията. По причини разни и разообразни, имащи отношение към живота ми до тук, съм разбрала едно нещо. Хората правят разлика между вяра и религия. И аз я правя. А това е проблем. Категорично вярваща съм, но съм също толкова категорично нерелигиозна. Не и в смисъла, който се влага в това понятие по принцип. Няма сила на света, която да ме накара да целуна ръка на свещеник, когато не ценя и уважавам в лично качество. Например. Няма сила на света, която да ме накара да смятам, че не е "от Бога" да се интересувам защо един митрополит, който е ръкоположен монах, дал обет за бедност и непритежание, носи ръчно шити обувки за поне три хиляди евро и часовник, който струва повече от колата ми. Докато тоя същия проповядва смирение, грижа за другите, търпение и любов. Докато размахва пръст от амвона с твърдението, че: "Всички деца на тая страна, които са учили в чужбина, са слуги на дявола. Жените са началото на всяко зло и е време да бъдат заставени да раждат, вместо да учат и да работят." Няма сила на света, която да ме накара да уважавам такава отрепка. Ако това ме прави еретик- ок съм.
Прочее, дебело държа на подчертая. Скандалното изявление на тоя кретен за децата и жените НЕ беше официално осъдено от никого в Църквата. А това е език на омразата. Според мен. Официална реакция нямаше. Никаква. Значи Църквата като институция Е съгласна, че дъщерите ни трябва да бъдат вързани вкъщи, до печката и бременни задължително.
Тогава защо се чудят, че масово българите са ВиК християни? Ми то ясно защо.
Много благодаря. Ще отида в гората, ще си намеря някое тихо място. Ще се помоля. Бог ще ме чуе навсякъде. И ще ме разбере. Ако съм искрена. Щом това ме прави еретик, добре. Ще го преживея. Бог знае по- добре. И Слава Богу, че е така. Че ако разчитахме на хората...
Разбира се, че никого не съм уведомявала. Просто в един момен се почувствах като глупачка. Не ми се изпада в подробности, а и не е мястото за това, но ставаше дума за човек, който много на брой години наред ми причини...ужасни неща. Събрах сили. Простих. Заради себе си. Но не предвидих това. Че ще се почувствам като абсолютна глупачка. Така че после трябваше да се справям и с това.
Попаднах веднъж на интересно тълкуване на християнското правило: "ако те ударят по едната буза, обърни и другата", а именно: "ако са те ударили за нещо, което не си виновен, обърни си другата страна, за да те накажат за това, което си сторил, а не е трябвало". Интересна гледна точка.
Колкото до Ал.Невски- не е справедливо. Да се нарече "семпъл". Ама е нормално. Българите не умеем да ценим, каквото имаме. Че често даже не го и забелязваме. В Бургас например има една катедрала, Света Богородица, викат й Гръцката църква- не знам защо. Та тая черква, като вляза в нея- направо вярвам, че Бог е точно там. Много си обичам и Света Неделя, ама то е по лични причини.
За Саграда Фамилия нищо не мога да кажа. Не съм архитект, нямам капацитет да я оценя.
Въпрос. Случайно да си виждал катедрали в Русия? Не по телевизора, разбира се...:)
Първият път, като влязох в Исакиевския Събор в Питер, имах усещането, че съм по- дребна от карфица. Да му се чудиш и маеш на французина, който е сътворил това съвършенство. Много е красива.
Също- две джамии са ме карали да губя дар слово. Джамията на Синан в Одрин и голямата джамия на Мазар- И- Шариф в Афганистан. Докато ги разглеждах, проумях две неща. Защо мюсюлманското изкуство забранява образа така, както го разбираме ние, християните. И защо почти всички молитви на исляма започват със: "Слава на Аллах, Всемилостивия и Всемогъщия, създателят на всяка красота". Да се чудиш и маеш- как може едновременно да съградиш храм, от чиято красота на човек да му спре дъха и в тоя същия момент, от амвона на тоя храм да призоваваш за смърт и разруха. Парадоксите на човешката природа.
Ама за А. Невски. Православните църкви като цяло не са така помпозни. А в Русия не съм бил :(. Искахме да прекараме поне седмица в Санкт Петербург със съпругата ми, но точно тогава избухна войната в Украйна и всичко отиде по дяволите. Надявам се скоро да се свърши и да можем да видим и тамошните чудеса.
За НИМ няма много какво да се каже. Хората си правят музеите в центъра, не на къра. Така че, нали. И аз не съм ходила даже не искам да ти казвам от кога.
И бях в твоята ситуация по отношение на срама, когато съвсем наскоро, преди около година, заведохме децата на наши близки в галерията с картините на Майстора в Кюстендил. Те живеят в Канада принципно, рядко се връщат. И едната им дъщеря специално беше помолила да видят точно това място.
Ми много хубаво, ама да бях проверила предварително! Самата галерия като такава не е ремонтирана Бог знае от кога. Наличното не се поддържа или се прави колкото да не е без хич. Белият кахър е липсващата подходяща температура и влажност вътре. Без да търся специално, видях поне три теча. Поне на още три места- лошо повредени стени. И така натам.
Що се касае до Русия- практичен съвет. Не започвай да разглеждаш тази страна от Питер. После нищо няма да ти хареса. Всичко ще ти бледнее и ще ти изглежда банално. И не пропускай магазина за сувенири на Большой в Москва. :) От както преди няколко години ремонтираха театъра основно, въпросният магазин за сувенири продава освен всичко, разни бутилки с имена като Большой Театр, Онегин и прочее. Някакви алкохоли са, подозирам. За около половин час време персонализират бутилката с името ти. :) Предполагам, че е алкохол. Не знам.
В Съветския съюз съм влизал в странни дървени църкви на два етажа — поне така ги усещах. Огромна навалица от вярващи.
А в една катедрала — Сан Джусто в Триест — не знам какво ме накара да погледна в краката си. Оказа се, че в пода има много гробници, а точно върху тази, на която стъпих, имаше име, което беше като моето малко име, но с италианска транскрипция и звучене. А годините бяха 16… до 16— —. Това ме накара да се замисля. Не ми тана комфортно
zh, така е. Величествен е най- точното определение. Саграда Фамилия ми е интересна като философия. Като решения някакви архитектурни. Но някакси чисто естетически не мога да я възприема. Аз поне не мога.
Обаче какво е ебливо там!
Show me the way
To the next whiskey bar.
Мноого подходящо! Втората част вече си е доста ебателна!
В спалнята тя е само Ева, а пък той Адам. Защо да ги наказва Господ?
Добро прозрение на главната героиня, но между "моля те, сладки Исусе, прости ми" в началото и тази бърза трансформация, мисля че малко повече душевна борба трябваше да има за кое е правилно, неправилно, греховно, изкушаващо и т.н. А тя се оказа родена грешница в овча кожа :) Не е много поучително от морална гледна точка, дядо попе ;)
Сега, колебая се заради перфектно, детайлно и възбуждащо описаната секс сцена да пиша петица, и нейното изграждане на образа (психологически), за 4 и се чудя защо няма опция 4.5 за такива случаи? Ама да не задълбаваме в детайли. Ще го оценя, като прочета следващата част. :) Много добър разказ, от теб и не съм очаквала по-малко!
Аманс, нищо не лекува бръмбарите в главта, като едно здраво ебане. Както казва на Весела бъдещият мъж, всички проблеми са от нередовно пиене и нередовно ебане!
За евангелистите, нямам преки наблюдения, но са ми разказвали. Доста "бъгнати" били. Ама виж, за жената има надежда ;) Да не си посмял да ги ожениш с Венци! Утепа и сексуален заряд, и искра и плам и всичко! :D Венци е свободният самец. Господ го е създал да дава радост на много тънещи в неведение божии душички :) Нали всички сме божии чада? ;) И всички сме грешни, дядо попе. А най-много тия, които се правят на най-примерни.
Тука евала че сте наебали евангелистите, много добър удар. Тия проповедници са ми много пропаднали типажи сакаш са ги правили братя и сестри.
Разказа е много добър, убеждавам се че в сайта за поголовно ебане (тука има класа сърове) има повече литература отколкото където и да е другаде.
Една повест може да те разплаче, разгневи, разчувства и да те възбуди. Тука даже имаме и послеслов истории от живота най ценния опит който изобщо можем да получим. В случая синтезиран и пречупен което поне за мен е още по забавно.
Ако говорим за религиозен принцип Венци е оръдие на Бога не на дявола, който явно люби Ленчето и иска да и покаже че има живот изобщо.
Има един момент с всемогъщия Бог който все чета тия дни да го тълкуват така... той е отгорен за всичко.... войни, смърт, глад... Тука говорим за Абсолюти. Абсолютната свобода е тая да можеш да направиш малко и голямо, добро или лошо и ей го на правим го и още как. Не виждам какво общо има с Бог освен че ако бях аз щях поразявам грешниците бая по честичко.
А за евангелистите, имам близки наблюдения и не са ласкателни. сексът и разбиранията им съм ги описал кажи-речи буквално :) Няма такива залуханяци!
Имала съм това неудоволствие. За щастие, не за дълго. Мормоните например във вътрешния кръг на общността и задължително далеч от "непроверени" очи имат такива сексуални "навици", от които дори ти би се ужасил. Убедена съм. И тук далеч нямам предвид безумната форма на "полиамория", която повечето масово практикуват- включително с членове на семейството по права кръвна линия. Има и по- зле от протестантите, наистина.
в Реалния живот мамка му всичко е възможно. Целия разказ ми напомни логично за една куха кратуна бившата ми жена, която се ожени девствена за мен и след шест години като се разведрихме беше още девствена. Без да е фанатичка и прочее
Ама ми е изтекла сесията. Та тъй де. Отново класа, при това Торбален градираш. играта на еднър не знам дали си забелязал е учебник за вътрешния мормонски кръг започва с двца графира до вируса на десколадата и философията в него, картин кер в магия за кинжал описва цялата друидска система, много дълбоки неща има. Мормоните се ебат яко ама те правят опити за свръхчовеци и други изродщини
Точно колко тъп трябва да си. И точно колко лишен от ЕЛЕМЕНТАРНА способност за критично мислене. Колко точно трябва да ти липсва основна, базова обща култура, за да приемеш, че измишльотините на Браун- прочее, ОСЪДЕН за плагиатство веднъж вече- имат нещо общо с истината? Ей това на мен ми е много интересно.
Направил някой си филм. Ми хубаво, направил. И? Ти нямаш ли глава на раменете, в тая глава само мухи ли летят? Загадка е човешкият ум. Загадка. Не случайно мозъкът е най- непознатата на медицината част от нас.
А най- великото откритие на века не е киното. А антибиотиците.
Както казва Стефан Цанев в "Български хроники"- траките отивали на война като на сватба, защото техният живот бил отвъд. Славяните били безпримерно храбри, защото не били способни на друго. Например на направят темели за държава. И кой знае защо, в съвременния българин именно презрението на траките към ТОЯ свят и неумението на славяните да го организират ефективно, са дали превес. Тъкмо това. Вместо дълбокото убеждение на древните българи, че ще векуват на ТОЗИ свят. И трябва да го подредят. Да го направят годен за обитание, защита и управление. Това е положението. Безумната комбинация от неспособност да се съгражда трайно, презрение към всякакъв ред и неспособност да работим заедно за нещо общо в един момент превръщат обикновения ни инат в необикновена съпротивителна сила. На която християнството е помогнало, без съмнение.
Извоювали сме си Екзархията, така е. Да бяхме изклали и заптиетата, дето карали Левски на бесилото. Това да бяхме направили. Не. Но се намира една българска ръка да подпише тая присъда, не ли? И колко още такива скръбни и срамни примери ми идват на ум. Още толкова много!
Този въпрос е част от сюжета и диалозите в популярния роман на Дан Браун "Шифърът на Леонардо" (The Da Vinci Code).
Цитатът е ХУДОЖЕСТВЕНА ИЗМИСЛИЦА (някои неща нарочно ги пиша с главни букви. )
Ерих, Мария, Ремарк са легендарни съавтори, които имат огромен принос за развитието на световната литература.
Днес искам да насоча вниманието ви към романа „Трима другари“ - автобиография, която ни разказва как се е появил гениалният творчески триумвират. Изследователите твърдят, че и Ерих, и Ремарк са обичали безкористно Мария. Покрай съвместната си писателска дейност, авторите влизат в любовен триъгълник. Може би именно благодарение на опита от личните трагедии, творбите на Ремарк, Ерих и Мария са изпълнени с дълбоко познаване на човешката природа и житейска мъдрост."
Значи, авторът се е изложил. Добре. Ама тая статия преди публикуване не е ли минала коректор, редактор?! Мистерия.
Сегашната олигархокрация, войнстваща посредственост и амбициозна тъпанарщина не са по- цвете. Но сега можеш да се махнеш. Можеш да заминеш. Без да чакаш ен на броя дни през н ам кое си посолство за виза. Унижение, което днешните поколения няма как да проумеят. Те не че и други, по- елементарни работи, проумяват. Така сме ги научили. Очевидно. Което не е комплимент за нас. В този смисъл, 1984 е книга, която ненавиждам. И никога не бих прочела пак. Това не е книга за мен- аз съм го играла тоя филм.
И за те разбия напълно, Тина, още малко от оная същата статия. Която приключвайки с "тия безобразници Ортега и Гасет" преминава към..."този негодник Симон дьо Бовоар". Не е виц, заклевам се. Пазя вестика. Е така, за майтап го пазя. Ще проверя кой е авторът на статията. И не на последно място- кой е редакторът на точно тоя брой. Едно време през соца тия неща подробно ги пишеше в каре на последната страница. Редактор на броя, водещ броя и прочее. Ще погледна.
#всяивсьо си ти.
Няма човек, който е #всяивсьо. Има такива, които са прочели повече. И наблюдават повече. И има такива, които не са. Просто е. Мога да направя изключително подробен списък от неща, от които абсолютно нищо не разбирам. Ако това ще Ви накара да спите спокойно. А, и още нещо. Само комплексарите държат да са #всяивсьо. Обикновено тези, които са истински справящи се, държат да са абсолютно навътре в едно, максимум две неща. И аз така.
И за протокола. Коментарът ми беше написан конкретно като отговор на Тина. Не са ли Ви учили, че е неучтиво да се месите в чужди разговори? Дори да се водят публично.
И престанете да се заяждате вече. Изтощително е. Наглостта винаги е.
За Бога, през 80- те имаше някаква тъпачка в нашата гимназия, която ВСЯКА сутрин, ВСЯКА, дебнеше дългокосите момичета на входа! През 80-те!? И си позволяваше да ни малтретира как да връзваме косите и въобще какво да правим! Една сутрин отидох с перфектен кок. Идеален. Съвършен. Косите ми винаги са били огромни, под кръста. Оная овца не ме пусна. Била съм, значи, с "буржоазна" прическа?! Предизвиквала съм я. Лично. Нея. И на всичкото отгоре- фуркети в косата. Ами да бе, кукло. Огромната коса и красивия кок ги държат фуркетите. Те са за това. И чак после са за красота. Ама ти на село в сламата от къде ще ги знаеш тия работи. Ти не можеш правилно да кажеш думата "фуркет". Пък ако те накарам и да я напишеш...
Посегна да вади фуркет. Посегна ми идиотката. Такъв шамар й зашлевих, че три минути не осъзна какво става. После стана обичайното- директорски кабинет и тъй натам. "Буржоазна прическа"? "Провокация"? Ма да бе. На мене някъде къмто осми- девети клас баш до това ми е било! Да "провокирам" някаква анонимна неудачница от село Долно Будалево. Нямала съм си друга работа. Абе моля ти се. Както подчертах- играли сме го тоя филм. Благодаря!
И тук изобщо не говоря за безумията на крепостничеството, наречено гражданство и ограниченията за пътуване в чужбина и емиграция.
С Атия по едно време си имахме вземане-даване всяка година, за разрешителни за водолазни спускания в района на Маслен нос. Едно на ръка заради поделението и второ заради близостта с Перла. Така се запознах с кума си :)
И това беше част от проблема, кастово разделение.
Това, че ти си избрал да носиш къса коса си е твоя работа. Аз обаче не можех да избера да нося дълга коса и това беше извращение.
Не разбираш ли, че думите ти само потвърждават несправедливостта на системата? Ето, ти си пътевал! А другите не можеха. Забраняваха им! Колко дълго едно общество може да продължи по този начин? Свободата, Санчо...
И не, никой не може да ми каже, с каква коса ще бъда. Държавата няма работа, нито в, нито на главата ми.
Ти си бил в Милано. А дали някой безпартиен и ненадежден щяха да го пуснат в Милано? И изобщо, толкова беше хубаво, че трябваше да държат хората насила. Като падна Берлинската стена в коя посока побягнаха хората? На изток или на запад?
Не казвам, че не е имало катастрофи и аварии – имаше, и то големи. Сутринта случайно чух по някоя от демократичните и неолиберални телевизии, че от 2010 до 2024 година България е намаляла с 1,3 млн. Знаех си аз, че Тодор Живков е виновен. Той е виновен, че села, които са били свързани с прилични асфалтови пътища и на ден са минавали през тях поне три автобуса, сега нямат нито един. Забавно ми звучи. Стига да не си там.То в "сивата зона" каквато е България, отредена за задържане на разни от колониите ,българите са излишне, нали.Само размазват кристално чистият пейзаж.Егати колко смотани са били моите дядовци и прадядовци, за да се оставят да ги убият за България, я бягайте
А най-харесвам на онзи Банкя изказванията – те най-много ме забавляват, както разните домашно правени сороски, отгледани в подходящи инкубатори коментаторчета. Заливам се от смях, но нещо е тъжен. Еквилибристиката със статистика също не е за подценяване – там е голям купон.
Не говоря за цени на изделия, а за добиви. Ябълки от Полша – браво, гъби от Полша – още по-голямо браво. Не знам защо Полша я свързвахме с друго – с поляците. Симпатяги.
А да, ние имахме Фиат 125Р – говоря за съпругата ми и мен – вярно, беше втора ръка, но не ни остави никъде. Е, и старите удариха по едно рамо
Въпрос. Възможно ли е това е просто някакъв тъп фейк, публикуван, за да влуди аудиторията? Даже отказвам да допусна, че е вярно!? Или...?!