Три седмици по-късно Амадок пристигна, за разлика от обичайното си жизнерадостно настроение, имаше угрижен вид. Седна при Аврелий и Евридика и като изпи предложената му чаша гъсто вино започна: 

– Събра се съветът на племената, обсъждахме въпроса с нашия... –Амадок се запъна и като стрелна с очи римлянина продължи. Така, де. Гост. Дебатите продължиха три дена и три нощи. 

– Не знаех, че траките се събирате на племенни съвети. – вметна Аврелий. – Нашите сведения са, че обичайно се биете помежду си. 

– Обичайно да, макар и да се съюзяваме, когато легионите ви се залутат из земите ни. – двамата мъже се усмихнаха, между тях не бяха останали лоши чувства, само взаимно уважение. – Имаме временни военни съвети, но жреците могат да свикват племената по религиозни въпроси. Горогез беше настоятелен. 

Евридика злобно присви очи. 

– И откога аз не съм включена в разискването на религиозните въпроси. 

– Горогез настоя, изтъкна че преценката ти няма да е безпристрастна. – Амадок смутено подаде чашата си още вино. – Беше много речовит, съгласи се, че Аврелий е заслужил велика чест и предложи да му я отдадем. 

Евридика и Амадок се гледаха безмълвно, а легионерът запита: 

– Не виждам нищо лошо в отдаването на чест, пък била тя и велика. 

– Горогез предложи стария начин. – отвърна навъсено Амадок. – Но аз се изказах, а и други вождове. 

Евридика скочи на крака. 

– Приношението не се прилагало от няколко поколения! 

Амадок вдигна умиротворително ръце. 

– Изтъкнах този аргумент. – после се обърна към Аврелий. – Изпращането преждевременно при боговете може да се счита за голяма чест. Горогез гореше от желание да те привържем към олтара и кръвта ти да напълни каменните сасъди. Възнесението ти е гарантирано. Поне според Горогез. 

– Благодаря, ама хич не се чувствам достоен! – усмихна се криво центурионът. 

– След дълги дебати, напоени с вино, се съгласихме да се изправиш срещу Даегилис. Борбата ще е... докато единият бъде изпратен при боговете, да предаде нашите почитания и да получи великата чест да остане с тях. 

– Даегилис? – гласът на Евридика беше изтънял. – Даегилис? И Горогез без съмнение ще му даде някоя от своите отвари! 

Амадок сви рамене. 

– Даегилис е опасен. Мога да уредя път на юг, към руините на Троя. С два дни преднина... 

– Да бягам? – лицето на Аврелий се изопна. – Нямам много, освен честта си. И тя дори не е моя, а на Рим. Няма да опозоря вечния град. 

За един мъж честта беше всичко, без нея той ставаше по-малко и от роб. Разговорът продължи още известно време, Евридика предложи да приготви отвара за двубоя, но Аврелий презрително плю в отговор. 

– Все пак не можеш да ми забраниш да се моля за теб. – тихо отвърна жената и се простря пред статуята на Залмоксис в безмълвна молитва. 

– Ще се биете без щитове или броня, боговете презират такива неща. Ела, имаме достатъчно трофеи, от които да избереш. 

Аврелий го последва, дълго се колеба между копие или меч. Върхът побеждаваше острието, но опитен противник, веднъж преминал отвъд листовидния връх, беше гибелен. Накрая центурионът се спря на кавалерийска спата. Мечът беше двуостър, дълъг една ръка и универсален. По-дребен мъж би се затруднил с него, но Аврелий можеше да го размахва спокойно дори спешен. 

Дните преди двубоя се изнизаха, като миг. Евридика и Аврелий се явиха на указаното място, там вече имаше тълпа от няколко стотин души, които възбудено коментираха и се наливаха с вино, в очакване на рядкото зрелище. Знаеха, че римлянинът едва не е надвил Амадок и предвкусваха оспорван двубой със страховития Даегилис. Траките бяха подредили масите в широк кръг, оставяйки обширно място за двамата мъже. Навсякъде се сключваха облози и хората бяха в приповдигнато настроение. Та нали победителят щеше да се окичи с почести, а победеният миг след смъртта си ще пирува със самите богове? Преди Аврелий да пристъпи в кръга, Евридика се вкопчи отчаяно в него, и впи устни в неговите. 

– Залмоксис ще те закриля! Знам го, защото обещах нещо на старото копеле, нещо за което сигурно отдавна мечтае. Успех! 

И центурионът остана сам, обкръжен от брадатите лица и очи искрящи от нетърпение за кръв. И смърт. В далечния край тълпата се разтвори, пропускайки мъж, извисяващ се над останалите поне с една глава. Даегилис. Тракиецът беше напълно гол, мускулите изпъкваха по нашареното му с белези тяло, възлести, като коренища. В дясната си ръка небрежно държеше чудовищен извит меч, дълъг близо две стъпки. Аврелий позна, че това беше ропалон, гърците наричаха така боздуганите си, но за траките това беше ритуално оръжие, едностранно наточен меч, изискващ исполинска сила. Тракиецът го размахваше, както момче би размахвало пръчка. Очите му обаче не бяха момчешки, зениците му се бяха разширили така, че създаваха впечатление за два бездънни черни кладенеца. Тракът оголи зъби в хищна усмивка. 

– Казвам се Даегилис. – започна официално той. – Убил съм тридесет и пет души в единоборства. Лази на колене пред мен и смъртта ти ще бъде бърза. 

– Аз съм Гай Аврелий, центурион и първо копие на сто двадесет и осми легион. Хвърли оръжието и ще пощадя живота ти. 

Даегилис като че се замисли, събра вежди и изведнъж се изпърдя гръмко в отговор. Тълпата зави от смях. Аврелий изчака радостните възгласи да затихнат и отвърна спокойно: 

– Думите, които изпускаш от задната си уста имат повече смисъл, от тези, които излизат от предната. 

Ритуалните обиди бяха част от единоборствата и войниците ги обичаха. Както стоеше привидно отпуснат, Даегилис изрева и с няколко гигантски скока взе разстоянието, делящо го от противника му. Замахна в широка дъга от дясно, но с нечовешка бързина и ловкост в последния възможен момент промени посоката и посече от ляво. Аврелий вече парираше удар от лявата си страна, но като по чудо успя да извърти меча си и остриетата звъннаха. Тракът продължи стремителното си нападение със серия чудовищни странични удари, нанесени с такава бързина, че центурионът едва имаше време да ги парира. 

Котешките рефлекси на Даегилис бяха станали още по смъртоносни благодарение на тайната отвара на стария жрец. Той гледаше двубоя, жаден да види кръвта на римлянина. Щеше да е сладко отмъщение срещу младата му съперница на духовното поприще. Боецът на траките продължаваше да изтласква противника си с такава вихрушка от удари, че на центурионът едва му стигаше време да ги парира. С един особено мощен замах успя да извади римлянина от равновесие и той залитна надясно. Тълпата извика, предвкусвайки края на битката и Даегилис нанесе втори удар, който Аврелий нямаше да има време да парира. Но центурионът дори и не опита, вместо това използва инерцията от залитането и се хвърли на земята. Претърколи се през рамо и се изправи на крака, преди някой от зрителите дори да е успял да мигне. Даегилис дишаше тежко, а по тялото му се стичаха ручейчета пот. Той тръсна глава, да изтръска от лицето си потта, която влизаше в очите му и в този момент Аврелий се хвърли в атака. За разлика от противника си, нанасяше по-слаби странични удари, като завършваше всяка серия с опит да намушка голия воин. Тракът обаче успяваше да ги отбие, благодарение на по-дългото си острие и дълги ръце. При третата такава серия, Аврелий вместо да завърши с мушкане, се плъзна напред, на косъм под ропалона и спатата му остави кървава резка по хълбока на Даегилис. 

Тълпата зарева екзалтирано при вида на кръвта. Тракът изръмжа ядно и отново премина в атака. Сега беше по-предпазлив, знаеше че е по-силен и издръжлив и рано или късно ще изтощи противника си. Сам започна да се опитва да довърши Аврелий с мушкане, вместо да го разсече на две с някой от дивашките удари, с които започна двубоя. Тревата под краката им се беше превърнала в кална каша и двамата мъже се подхлъзваха не веднъж. Сърцето на Евридика се свиваше всеки път, когато центурионът губеше равновесие и тя безмълвно повтори обещанието си пред Залмоксис, ако му даде победа. Париранията на Аврелий ставаха все по-бавни и няколко пъти успя да спре оръжието на противника в последния възможен момент. При поредното отразяване на атаката римлянинът се подхлъзна и полетя към земята с изплашен вик. 

Даегилис отвърна с възторжен рев и замах, с който да разполови упорития си противник. Очите на Евридика се разшириха от ужас, но изведнъж ропалона на трака замря във въздуха. От гърба му щръкна върха на римския меч. Изтощението, както и подхлъзването на Аврелий, бяха само преструвка. Вместо да падне, той се беше спуснал на коляно и нанесъл удар с изпъната ръка, като копиеносец. Спатата беше промушила Даегилис под диафрагмата и сега стърчеше цяла педя от гърба му. Той примигна учудено, като да не разбираше какво се беше случило. После болката го връхлетя и той се сви в агония, тежкото му острие се изплъзна от пръстите му и тупна в калта. Аврелий опря крак в рамото му, издърпа меча си от тялото му и с едно бързо движение преряза гърлото му. 

Зрителите викаха, изпаднали в екстаз от рядкото зрелище, навсякъде се разменяха печалби от залозите и дори лицата на загубилите бяха ухилени доволно. Смъртта на Даегилис не беше трагедия, тъкмо обратното, боговете го бяха оценили, като достоен да се присъедини към героите в отвъдното. 

Аврелий се озърташе да намери Евридика, но видя само отдалечаващата се фигура. Разбута тълпата, без да обръща внимание на одобрителните възгласи и поднесените кани с вино и тръгна след жената. Намери я в светилището на Залмоксис, беше се съблякла гола и тъкмо поставяше гърненце с разтопена мас, смесена с ароматни билки пред статуята на божеството. 

– Обещах на Залмоксис, че ако те закриля, може да вземе от мен нещо, което пазих дълго време. Обикновено жертвата се прави предварително, но аз познавам боговете. – ъгълчетата на устните ѝ се повдигнаха. Подобно на вас мъжете, забравят обещанията си, когато получат това, което искат. 

– Какво му обеща? 

– Можеш да ми помогнеш и да направиш преживяването приятно. Подозирам, че Залмоксис ще ми причини болка, вземайки си своето. Не съм позволявал на мъж да проникне в мен... там, отзад. – Евридика сви рамене, сякаш от оправдание. – Винаги нещо ме е спирало. Сега Залмоксис ще има честта да отнеме девствеността ми там, с каменния си член. 

Аврелий огледа статуята, мъж седнал с кръстосани крака и между краката му стърчащ нагоре член, дълъг почти две педи и дебел поне колкото китка на ръка. Евридика се наведе напред, легна на гърди на олтара и като се протегна назад, обхвана полукълбата на задника си и ги разтвори. 

– Ще ме подготвиш ли? – гласът и беше станал дрезгав. 

Аврелий усети бодване от ревност, помисли си, че е абсурдно но не можеше да го спре. Та как можеш да ревнуваш от бог? Или от камък? Въпреки, а може би точно поради това, членът му се размърда и надигна. Мъжът се приближи и докато загребваше от стопената мазнина огледа за пореден път с възхищение едрите полукълба на задника, пищните бедра и контрастно тънкия кръст на Евридика. Анусът и беше свит в тъмно кафяв кръг, набразден от фини линии, а под него чувствените срамни устни на жената вече се наливаха с кръв и потъмняваха. Мазолестата шепа на центуриона изля мазнината в цепката, разделящата едрите полукълба и я остави да се стече надолу. Жената изпъшка доволно и затвори очи, оставяйки му се да я подготви. Аврелий добави щедро още от мазнината и нежно я разтърка, както по задника, така и върху отвора, в който предстоеше да проникне каменния фалос на божеството. Малкият отвор се сви още повече при докосването и оставаше стегнат дори и след време. 

Центурионът коленичи зад жената и долепи своите устни до нейните долни устни. Между тях тутакси се процеди капка от възбудата ѝ, която му се стори сладка, като амброзията на боговете. С език раздели нейните срамни устни и се спусна надолу, уверено намирайки вече набъбналата топчица, в която се концентрираше толкова много от женското удоволствие. Погали я с върха на езика си, а после закръжи около нея, като повече я дразнеше, отколкото задоволяваше. Евридика завъртя дупе и от нея протече още от възбудата ѝ. С нея тя окъпа лицето на коленичилия мъж и той обви устни около клитора ѝ, засмука го в устата си и го зашиба с език. Жената извика и затрепера, стиснала очи. Аврелий опипом намери с пръсти задния ѝ отвор и почувства, че възбудата ѝ е помогнала да отпусне стегнатия мускул. Без да спира да си играе с набъбналия клитор в устата си, той започна да масажира ануса ѝ с палец. Правеше го плавно, с кръгови движения, които все повече и повече се приближаваха към центъра. Натисна навътре и пръстът му потъна в леко в горещата задна дупка. Мускулът веднага реагира и се сви, стягайки палеца му. Аврелий го остави да се отпусне сам и започна да се движи напред-назад, всеки път плътта се свиваше и той спираше. Но всеки път се свиваше все по-слабо, докато накрая прие проникващия пръст без да се опитва да го спира. 

Мъжът знаеше, че ще трябва да я разтвори много по-добре, ако не иска да бъде разкъсана при проникването на масивния каменен член. Изплю клитора ѝ и започна да лиже цепката ѝ по цялата дължина, не искаше жената да свърши, за да не спадне възбудата ѝ преди да пристъпят към приношението. Ако беше възбудена, щеше да е значително по-безболезнено. Натопи пръсти в гърненцето с мазнината и като опря в задния ѝ отвор показалците на пръстите си, внимателно натисна навътре. Евридика изпъшка от непознатото чувство за разтягане там, когато дебелите пръсти на мъжа се плъзнаха мазно в дупето ѝ. Той ги завъртя леко, опипвайки я отвътре и тя потръпна от приятното наелектризиращо усещане. Аврелий се удивляваше колко нежна, гореща и същевременно различна е в този отвор. Обърна длани навън и го разтвори с пръсти настрани, докато не почувства, че мускулът се стяга. Остави го да се затвори около пръстите му и като се отпусна пак, наново го разтвори. Продължи тази игра докато да го задържи отворен, надигна се и отпи солидно количество от мазнината. После извади пръсти от дупето на Евридика и преди то да е успяло да се затвори, долепи устни до него и изплю мазнината колкото можа по-навътре в тялото ѝ. Тя подскочи и ахна от неочакваното, но приятно усещане. Той повтори го, а после и потрети, докато се увери, че входът е добре напълнен с мазнина, за да улесни проникването. 

Аврелий нежно докосна Евридика по рамото за да се изправи и ѝ подаде ръка, да се покачи при статуята на Залмоксис. При всяка крачка лъщящите от мазнина полукълба на задника ѝ се поклащаха примамливо, а от ануса ѝ на няколко пъти се изпуснаха и нови мазни струйки, които се стекоха по бедрата ѝ. Центурионът я последва и ѝ помогна да клекне над огромния каменен фалос, Евридика разтвори задника си с ръце и намести мазния си заден отвор на върха на каменния член. Дишаше тежко, едновременно уплашена и възбудена, опита се да се отпусне но беше застанала така, че мускулите на бедрата ѝ стягаха също и ануса ѝ. Аврелий я прегърна под бедрата и я повдигна, като ѝ позволи да седне на ръцете му. После я спусна надолу, докато стърчащият каменен колос не се притисна отново в подготвения за него отвор. Жената преглътна тежко и кимна, мъжът я спусна още надолу, твърдият камък се впи в нежната плът на пръстена, който трябваше да пази това интимно място. Отначало не можа да влезе и тя остана за малко седнала на стърчащия член, после под собствената ѝ тежест той започна да я отваря и неизбежното се случи. Твърдото тяло принуди отвора на задника ѝ да го пропусне и с последно болезнено разтягане нахлу в нея. Евридика извика сподавено и впи пръсти в раменете на Аврелий, от очите ѝ бяха избили сълзи и тя стискаше зъби от болка. Зад нея каменното изражение на Залмоксис сякаш се беше ухилило доволно. 

Мъжът я държеше здраво, за да не се наниже по-надолу на грубо насилилия я член, преживяваше болката ѝ. Опита да и помогне отново, като когато я подготвяше. Долепи отново устни до слабините ѝ и я целуна така, както би я целунал по горните устни. Нежно и любовно, плъзна език навътре и погали изтръпналата от ужас и болка плът. Евридика проплака тихо с нотка на облекчение, когато слабините ѝ разпръснаха удоволствието си по скованото ѝ от шока тяло. Мъжът усети промяната и удвои старание, като сега страстно вкара език в нея. Почувства твърдия камък, проникнал от другата страна, както и отпускането на тялото ѝ. Пръстите, впити в раменете му, се разтвориха и накъсаното ѝ дишане започна да се успокоява. Той предпазливо я остави да се спусне още два пръста надолу и тя изохка, докато се нанизваше по-надолу по дебелия каменен фалос, но не извика от болка, въпреки че напрежението от разпъването в задника ѝ беше на границата на поносимото. 

Езикът му се движеше неуморно, а мускулестите му ръце я повдигаха и спускаха, набучвайки я върху члена на каменния бог. Мъжкият орган на легионера трепереше в готовност, яростен от ревност, че този жесток бог насилва жената, която един простосмъртен обичаше. Малко по малко още и още от дебелия каменен ствол се провираше през опънатия до скъсване и лъщящ от мазнина заден отвор на Евридика. Беше я нанизал до половина, когато тя усети че опира някъде вътре и ѝ причинява нова болка. Тя се завъртя и дебелият ствол намери път да продължи да я превзема, като че преминавайки през нов отвор, този път някъде вътре в нея. Като по чудо тя почувства неземно облекчение, непоносимото напрежение и болка отлетяха, като неприятен сън и бяха заменени от блажено чувство на тотално изпълване. Възклицанието, неволно излязло от устата ѝ, накара Аврелий да вдигне очи. Жената беше извила гръб, отпуснала глава назад, с разтворена уста, дали от агония, дали от друго... Погледът му се спря на гърдите ѝ, големите ѝ зърна бяха се подули от възбуда, станали големи кат маслини. Нещо жестоко се пробуди в легионера и той я спусна още надолу, в скута си. Тя потръпна когато още от дебелия фалос разчекнал задника ѝ навлезе в нея. Треперещият от напрежение член на Аврелий опря в разлигавените ѝ слабини и той надигна таза си, притисна се в нея. Изглеждаше, че е невъзможно да проникне, каменният член на бога в задника ѝ не го позволяваше, заради чудовищната си дебелина. Евридика се завъртя, усещайки как набучилият я фалос размества вътрешностите ѝ около себе си, но по някакъв начин влагалището ѝ се разтвори и пое в себе си главата на члена на легионера. Двамата се погледнаха, невярващо отначало, но когато той я остави да се спусне още надолу, жестоко притисналият го през тънката преграда в тялото ѝ камък го повлече със себе си навътре в нея. Беше невероятно тясно и той едва не свърши още с проникването, но стисна зъби и се удържа. Още веднъж я отпусна надолу, после пак и ето че Евридика беше напълно нанизана на двата члена. Живият мъжки орган в утробата ѝ и жестоко разчекналият ануса ѝ каменен член, навлязъл невъобразимо дълбоко в нея. 

Евридика се подпря здраво с длани на раменете на своя центурион и започна да се движи нагоре-надолу, набивайки се и от пред, и от зад. Изпълнена до крайност, едновременно с божествено и с човешко, с това на което служеше и с това, което обичаше. Бог и човек се състезаваха за нея и в нея. Аврелий я беше пуснал и тя сама се нанизваше на набучилите я членове. Превземаха тялото ѝ и го разкъсваха за свое и нейно удоволствие. Мъжът сграбчи гърдите ѝ, замачка ги грубо, стисна набъбналите им зърна и ги задърпа жестоко, като че искаше да ги откъсне. Жената закрещя с цяло гърло, тялото ѝ се тресеше, все едно беше обзето от зъл дух. Удоволствието се разля по всяка нейна фибра и избухна в главата ѝ с такава умопомрачителна сила, че тя загуби свяст. Беше получила повече, отколкото можеше да понесе и плуваше в някакъв собствен свят, където смесицата между удоволствие и болка заплашваха да я удавят. Някъде далеч усети, как здравите мъжки ръце я повдигат. Нечовешки дебелият каменен член бавно излиза от задника ѝ, заплашващ да изсмуче вътрешностите ѝ навън. Сякаш беше безкрайно дълъг! Накрая тя се освободи от него и Аврелий я сложи да легне на олтара. 

Когато се върна в съзнание, Евридика видя угриженото му лице, надвесено над нея. Все още не усещаше напълно тялото си, сякаш се носеше на невидим облак. Протегна ръка и опипа отвора на задника си, сигурна че е разкъсана. Дупката стоеше стряскащо разтворена, но по пръстите ѝ нямаше кръв, а болката беше пренебрежимо слаба. Тя опипа отново с пръст набъбналия и отпуснат пръстен, който допреди малко стегнат, сега стоеше широко разчекнат. Погледна Аврелий, членът му все още стърчеше, явно не беше свършил. 

– Искаш ли и... ти? Богът получи своето, защо не и ти? 

Центурионът искаше да ѝ каже, че се бои да не я нарани, но вместо това вдигна краката ѝ и ги разтвори. Анусът ѝ стоеше гротескно разтворен, като хралупа на горско животно. Аврелий опря члена си и влезе в дупето ѝ без дори да опира в изнасиления пръстен. Не чувстваше обичайната хватка на плътта, а вместо това само ефимерната топлина на обгърналото го тяло. Без да може да се сдържа, затвори очи и започна да се излива в нея. Евридика почувства как мощните му струи я шибат отвътре, горещи и силни, макар и изцедена емоционално, тя усети сладка сластна тръпка и притисна мъжа в себе си. Останаха така дълго след като членът му беше омекнал, а от разтвореният ѝ анус семето се беше стекло и образувало локва под задника ѝ. 

 

Три месеца по-късно. 

Първи Консул Марк се отпусна с уморена въздишка на леглото в палатката си. Беше уредил смъртта на Децимус и сега Рим беше в ръцете му. Предстоеше му само триумфалното завръщане. А после.. Блянът ме беше прекъснат от фигура, която излезе от сенките на палатката, очите на консула се разшириха, отвори уста да извика, но ножът се спусна и животът му отлетя в миг. Гай Аврелий излезе от платката му спокойно, просто още един войник в лагера, отиващ да се облекчи. Нощта го погълна. Свободен, изпълнил дълга си, можеше да се върне при жената, която обичаше. 

 

Край