Лена прибра полите си, изправи гръб и пръстите ѝ затанцуваха по клавишите. Изправи глава и изпънала изящната си шия запя с ясен глас радостната прослава на Бог. Щръкнал до нея, мъжът ѝ пастор Никълъс, мигаше често-често с малките си очички, скрити зад кръгли очилца. Възторжено огледа малкото си паство и добави своя фалшив глас към този на жена си. Бабите и няколко дядовци, насядали по столовете, гъгниво замърмориха неразбираемия за тях химн. В стаичката беше топло, а и накрая щяха да им дадат олио, брашно, пакет леща или боб. Само Венци Магарето се изтегна лениво и затактува с крак, заслушан в хубавия глас на Лена. И той чакаше, само че не за олио и боб, а за да дразни пастора и за възможността да поговори с изящната, като изваяна от слонова кост статуетка, съпруга на Никълъс.

Бяха се появили преди половин година, наеха бившия клуб на БЗНС. Кое БЗНС беше поред? Венци сви рамене, не можеше вече да им хване края на новите партии, множаха се, като гъби след дъжд. Комична двойка. Той беше едно преждевременно оплешивяло човече, с очила и комичен тик. На всеки няколко думи носът му потрепваше, като на заек пасящ трева. И като се увлечеше да възхвалява бога си, вдигаше глава нагоре и се извиваше все по-назад и по-назад, аха да направи мост. През това време жена му лекичко слагаше длан на гърба му и го побутваше, да не би да се пльосне по гръб. А каква хубавица беше тая Лена! С чипо носле и трапчинки на напръсканите си с лунички страни. Беше леко пълничка, в контраст със станалите модерни скелетоподобни манекенки. Това, в съчетание с червената ѝ коса вплиташе в образа ѝ чувствена женственост и някаква момичешка пакостливост.

Никълъс отначало не можа да повярва на назначението си. Беше само на двадесет и четири, а решиха да го изпратят за главен (и единствен) пастор на Първата Варненска Евангелистка Църква. Падането на Берлинската стена привлече вниманието, както на по-обичайните търговци, така и на тези в търговията с човешки души. Всяка църква и секта от САЩ и западна Европа се впусна към този пир на съвсем невинни и беззащитни туземни души. Все едно бяха проповедници на някой остров с аборигени. Живелите под купола на комунизма попиваха всяка дума и вярваха във всичко, което им кажеш. Как да изпуснеш такава щедра жътва в името на единствения Бог и единствената му църква? Да, точно така си казваше всяка една от единствените му църкви.

България не беше толкова сочна хапка, като Полша, Унгария или Чехия, но за сметка на това и не изискваше много ресурси. А и честно казано от едно известно време църквата търсеше начин да се отърве от досадния и хиперактивен Никълъс. И така изпратиха го, с църковната благословия, известна сума, с която да примамва пенсионерите и в компанията на красивата си съпруга. Лена беше във възторг и искрено се радваше на щастието и честта оказани на мъжа ѝ. Започна да учи езика и за по-малко от три месеца вече говореше прилично. За щастие, защото Никълъс дори след половин година можеше да каже само няколко думи на български, при това с такъв акцент, че почти никой не можеше да го разбере.

Докато държеше пламенните си проповеди, Лена стоеше до него. Прибрала ръце, като ученичка рецитираща стихотворение, превеждаше на дремещите пенсионери посланието божие. Когато пристигнаха, мъжът ѝ високопарно обяви, че трябва да са икономични. Намериха малко помещение на ъгъла срещу училище “Стефан Караджа”. Малка стаичка, принадлежала на някаква малка политическа партия. Обаче мястото беше стратегическо, наоколо имаше много стари къщи с най-лесната плячка, пенсионерите. Голяма част от тях тайно си бяха религиозни през годините на комунизма, други ходеха на сбирките от скука, а всички заедно страдаха от икономическите трусове на прехода. Училището беше друг източник на потенциални души за приобщаване.

Лена се захвана с пламенен ентусиазъм, докато мъжът ѝ подготвяше проповедите си, тя почисти помещението. Пребоядиса го. Намери старо пиано, успя сама да го настрои и подреди стаичката. Беше добра съпруга и подкрепяше мъжа си, както повеляваше бог. Основно, като го облекчаваше от досадните и маловажни делнични грижи, за да може той да се концентрира не върху преходната, тленна действителност, а върху безсмъртието на душата.

Колкото и да беше уморена, приготвяше вкусна вечеря, а след това заемаше позата, изисквана от жената за изпълнение на семейните задължения. Мушкаше се под завивките, запретваше нощницата си до кръста и чакаше пастор Никълъс да се покатери отгоре ѝ и да започне с издирването на срамния отвор между краката ѝ. Когато го намереше, проникваше в нея и милостиво правеше всичко възможно, това греховно задължение да свърши възможно най-бързо. Първоначално Лена изпитваше смущаващи усещания, които я караха да пламва трескава. А в главата ѝ се зараждаха плашещи, непонятни образи. Със сигурност произлизащи от дявола. Постепенно те отмряха и сега тя приемаше сухото търкане между бедрата си, както приемаше всичко друго, с чувство за дълг. И така трябваше, бог не беше отредил този срамен акт да служи за забавление, а за продължение на рода! Забавленията водеха към греховност, всеки го знаеше. Лена обаче не забременяваше, въпреки че Никълъс изхвърляше известно количество семе, от което после лепнеха бедрата ѝ.

Но Лена беше щастлива, защото Никълъс беше щастлив. Превеждаше проповедите му, свиреше на пианото и пееше химните, купуваше и разпределяше продуктите за пенсионерите. След проповед двамата с Никълъс обикаляха сред хората, слушаха тривиалните им тегоби, типични за старите хора. Докато една вечер в църквата влезе млад мъж. Дълга до раменете коса, изтъркано кожено яке и протрити дънки, втъкнати във високи пехотински обувки. Седна на последния ред, изпружи крака и заслуша проповедта с иронична полуусмивка. Лена го наблюдаваше, той явно разбираше английски, защото реагираше преди още тя да е превела думите, които бог нашепваше на съпруга ѝ. Забеляза и как бабите се размърдаха, изгледаха мъжа недоволно и като че се отдръпнаха от него. Някои тихо замърмориха помежду си. Той преспокойно се огледа и взе една от листовките, които Лена беше превела на български и отпечатала в печатницата. Беше във формата на комикс, онагледяващ как Исус спасява един грешник и му помага да спаси душата си. Бабите си вземаха от тях, както подозираше Лена, за да си палят печките. Мъжът повъртя хартията и раменете му се затресоха в беззвучен смях.

В душата на Лена пропълзя неясен страх. В Англия се случваше вандал да влезе в църквата и да разстрои вярващите, но Лена и Никълъс бяха обучени да обръщат подобни ситуации в тяхна полза. Не, нещо в мъжа не ѝ даваше покой. Седеше с изпънати крака, леко отегчен и с иронична полуусмивка. Все едно притежаваше мястото.

Проповедта свърши, Лена седна на пианото и запя с мелодичния си ясен глас, съпругът и заприглася с магарешкия си рев, който би могъл успешно да служи за прогонване на демони. Няколко баби замърмориха и те, без да разбират какво пеят. Последва главната за вярващите част, обиколката за разяснителни въпроси по проповедта. И раздаване на помощи. Когато Никълъс и Лена стигнаха до Венци, той първо ги изгледа, после преднамерено бавно се изправи и кимна, тръсвайки дългите си кичури несресана коса над очите.

– Аз се много радва, че ти дошло при нас! – започна изтезанието си над българския Никълъс. – Всичко душа влиза в наше бог къща спасива се!

Носът на пастора затрепка възбудено, надушил грешник, който ако бъде приобщен, ще добави много точки в небесната сметка на негово преподобие.

– Приветстваме Ви в нашата скромна църква. Радваме се, че Бог Ви е показал пътя и Вие сте пристъпили по него. – Лена тактично продължи неразбираемата тирада на мъжа си. – Ще ни кажете ли как се казвате?

Мъжът я огледа от глава до пети, цинично. Сякаш я разсъбличаше с поглед. Страните на Лена пламнаха, все едно стоеше пред този нахалник гола!

– А, значи това е то. Изобщо не мяза на църква. Къде са ви иконите, свещите? И защо тоя поп е облечен, като чичо ми? А, да. Аз съм Венци, мараба!

И мъжът протегна косматата си лапа към Лена. Никълъс обаче я грабна с две ръце и я зарастърсва, като териер захапал плъх. Безпогрешният, нюх му подсказа, че това е неговият голям шанс. Пред него стоеше без съмнение голям грешник и неверник. Пратен му беше сам от Бога, за да може пасторът да се докаже, като го приюти в лоното на църквата.

– Бог казал нас, ще... ще... – очилцата на пастора се запотиха от вълнение и той съвсем забрави и малкото български, който знаеше. – ще ни деливър... от зло, от дявол...

Венци отстъпи крачка назад, за да не попадне под канонадата от думи и пръскащи слюнки. Докато насмешливо слушаше, смигна на Лена и тя усети как по шията ѝ плъзна руменина. Какво си позволяваше този нахалник, с вид на бродяга?!

Никълъс, въпреки божественото си заслепение, схвана че не може да върже и едно изречение и пелтечейки тикна шепа брошури в ръцете на Венци.

– Тук може да... а-а-а вижда, наш бог.

– Ъхъ, много обичам комикси. Едно време имах всички броеве на “Дъга”. Имах и “Пиф”, любимото ми беше за Рахан. Тоя вашият Исус малко мяза на него.

Никълъс съвсем се обърка и замига, като мишка в трици. Накрая изпрати Венци по живо, по здраво заедно с брошурите и надеждата, че разказите в картинки ще докоснат грешната душа.

***

В очите на пастора гореше огън, докато крачеше из хола.

– Този младеж, Лена! Той е изпратен от Бога! Виждаш ли? Един грешник, който сам е стъпил в нашата църква. Това е промисъл! Трябва да го вкараме в лоното на вярата. Аз... аз ще се моля за него. Обаче някой трябва да му обясни подробно и на дяв... трудния им език.



Никълъс се помоли за прошка за неизказаното светотатство, преди да продължи:



– Вземи книгите, Лена. Поразпитай къде живее и му покажи му пътя към спасението! Покръстим ли го, ще е голям триумф.



Лена кимна послушно, макар в стомаха ѝ да се свиваше нещо странно. Споменът за онзи циничен поглед, който я бе накарал да се почувства... оголена. На следващия ден събра луксозните издания, в които Исус приличаше на весел здравеняк и усмихнато говореше на разни хора, сложил ръка на раменете им. Разпита бабичките от квартала и те охотно ѝ разказаха, къде живее Венци, както и какъв пройдоха и хаймана е.

Венци живееше в къща на съседната улица. Оградата беше олющена и обрасла с бръшлян. Звънецът очаквано не работеше и Лена боязливо натисна бравата. В нея се оформи някакво атавистично чувство на ръба на съзнанието ѝ. Имаше някаква приказка, която беше чула като дете. Греховна, разбира се, казваше се... казваше се... Красавицата и звяра! Да, точно така се почувства Лена, като момичето от приказката, влизащо в порутения замък на ужасния космат звяр.

Тя тръсна глава, за да прогони глупавото суеверие и се застави да продължи по старите, разместени плочки през от години неподдържаната градина. Почука на вратата и зачака, сърцето ѝ биеше учестено. Тайничко се надяваше Венци да не си е вкъщи. Тъкмо се канеше да си тръгне и вратата се отвори. Пред нея се показа рошавата глава младия мъж.

– А, ново двайсе!

Венци разтвори широко вратата и я покани с жест. Беше облечен със стара тениска на Айрън Мейдън и боксерки, от които се подаваха косматите му, мускулести бедра. От ъгъла на устата му висеше смачкана цигара. Беше толкова различен от нейния Никълъс! Мъжът ѝ имаше крехка, едва ли не женствена фигура, докато мъжът на вратата изглеждаше като карикатура на първичен дивак.

– О-о-о, госпожо пасторке! Каква изненада. Заповядайте, влизайте, влизайте! Няма да ви оставя да стоите на студа.

Мъжът се усмихваше лукаво, с онази насмешлива усмивка, повдигаща леко само единия ъгъл на устните му.

Лена се поколеба за миг, но влезе. След коридора се озова в разхвърляна стая. Купчини дрехи, празни бирени бутилки и... о, Боже! На масата лежаха няколко вестника с ярки корици. "Чук-чук" и "Мираж". Снимки на голи жени в провокативни пози, с големи гърди и разтворени крака. Лена извърна поглед рязко, лицето ѝ пламна в яркочервено.

– Аз дойдох... – заекна тя. – Да ви оставя... нали казахте, че се интересувате и искате да опознаете Бога?

Тя безпомощно вдигна книгата и брошурите.

– Така ли съм обещал? Не помня, баси! Като се накъркам и големи глупости говоря... Нищо, де!



Той небрежно събра вестниците от масата и ги хвърли на дивана, без да се смущава.

– Сядайте, сядайте. Ще ви направя кафе. Не се притеснявайте.

Докато го чакаше да направи кафе, Лена случайно погледна на няколко пъти към хвърлените на дивана вестници. А дали беше случайно? Опита се да отвърне поглед, но в пошлите снимки имаше нещо притегателно. Гол мъж, със стърчащ право нагоре грамаден член, на който се нанизваше жена, с превзето изражение на болка на лицето.

Беше облечена само с дълги черни чорапи с жартиери, обувки на токчета и корсет. Беше го обкрачила и клекнала, а друга жена я държеше за глезените, сигурно да не се изтърси от токчетата си.

Членът на мъжа обаче накара Лена да забрави да диша. Не, не можеше да е истински! Сигурно е някакъв монтаж, та това беше поне три пъти по-дълъг и най-малко четири пъти по дебел от този на мъжа ѝ! От греховните ѝ мисли я изтръгна Венци, носещ две чаши кафе.

Тръшна се на фотьойла до нея, отвори смачкана кутия Лъки Страйк и извади нова цигара. Щракна с бензинова запалка и дълбоко и сладко смукна, карайки огънчето да се разгори. Задържа дима и после доволно го издиша през носа си. Така съвсем ѝ заприлича на дявол! Много хубав дявол...

– Добре де, разкажете ми за този ваш Бог. Защо мисли, че аз съм му притрябвал?

Лена започна да говори – за греха, за спасението, за Исус, който умира за нас. Гласът ѝ трепереше леко, но тя се разпалваше.

– Бог ни обича всички, дори тези, които са се отклонили от пътя. Той иска да ви прости, да ви даде мир...

– Че на мен си ми е добре така! – весело отбеляза Венци.

– Сам не съзнавате, колко ви е зле!

Мъжът се разкикоти.

– Толкова ми е гот, че не съзнавам, колко ми е кофти, а?

– Ами... да! Нещо такова. – объркана от включването му отвърна Лена. – Да, точно така е! Дяволът ви води по лесни пътеки, приятни! Но накрая свършвате в бездната!

– Ама бог ме обича?

– Да, можете да не се съмнявате!

– Е, като ме обича няма ли да ме спаси?

– Стига сам да го пожелаете!

– Е, няма проблеми! Като си го извървя тоя път и почна да падам, ще го пожелая! И бог ме спасява и духваме под опашката на лукавия. – Венци се разхили. – Страшна комбина ще спретнем с твоя господ! Според мен ще се накефи, като прецакаме така рогатия, нали?

Лена примигна объркано, после тръсна глава. Мъжът говореше захапал цигарата в ъгъла на устата си:

– Ами ако Бог е създал и тези... забави? Защо да не се наслаждаваме? Вие сте красива жена, Лена. Защо да се криете зад тези проповеди? Животът е кратък, като онова, дето го пише в Библията – суета на суетите.

Тя се разгорещи от спора, жестикулирайки с ръце. И тогава едно от копчетата на блузата ѝ се разкопча. Отдолу се показа белият ѝ сутиен, съвсем обикновен и скромен и въпреки, а може би точно поради това очите на мъжа светнаха хищнически. Лена дори не беше забелязала и се стресна, когато той се протегна към нея, гласът му беше станал леко дрезгав:

– Позволете, копчето ви.

Тя погледна и застина от срам. Преди да може да реагира ръката му се докосна до блузата ѝ, пръстите му леко опипаха материята. Лена замръзна. Знаеше, че трябва да го спре, да се отдръпне, да избяга.

Но... не можеше. Тялото ѝ се скова, а в същото време нещо топло се разля в нея. Той не закопча копчето веднага. Вместо това, пръстите му се плъзнаха леко по гърдите ѝ, галейки през сутиена. Зърната ѝ набъбнаха моментално, реагирайки на допира – нещо, което никога не се бе случвало с Никълъс.

Гласът ѝ излезе, като пресеклив шепот:

– Какво... правите?

Очите ѝ се разфокусираха, зави ѝ се свят.

Той отвърна тихо:

– Просто ви помагам.

Пак с онази насмешливо нотка в гласа. Цигарата му се разходи от единия ъгъл на устата до другия. Пръстите му я докосваха с неподозирана нежност. Караха кожата ѝ да настръхва, все едно че Лена умираше от студ. Докоснаха зърното ѝ през сутиена и то се втвърди така, че жената изпита болка.

И копнеж.

Гърлото ѝ се беше свило, чувстваше се безпомощна. Хипнотизирана под този делен поглед, като сърна пред хищника. Пръстите му хванаха щръкналото зърно, стиснаха го внимателно и го завъртяха.

– А-а-ъгх! Н-е, не... – мълвеше Лена. – Спрете, не бива...

Другата му ръка се плъзна на коляното ѝ, под полата. Бавно, уверено, пръстите му се качиха нагоре по бедрото. Дланта му се продължи по гладкия чорапогащник и Лена със закъснение опита да стисне бедра.

Той обаче беше вече стигнал до памучните ѝ гащички, опипа я през тях. Те вече бяха подгизнали от непозната до сега за жената сексуална възбуда. Тя дори не съзнаваше, че е възбуда, мислеше че ѝ е лошо.

Ръката под полата ѝ ловко намери целта си, макар и под чорапогащника и памучните пликчета. Едно малко топче плът, което беше докосвала сама, като момиче. Преди да я хванат, напердашат и дръпнат една проповед. От тогава се беше постарала да забрави за съществуването му.

Сега през тялото ѝ все едно мина електрическа мълния. Пръстите на мъжа умело я масажираха и тя неволно отпусна бедра. От устните ѝ се отрони дълбок стон. Все едно цялата ѝ същност се беше съсредоточила в тази точка между краката ѝ и туптеше в непоносими пулсации.

– Шшш... отпусни се. – гласът му беше станал хриптене. – Всичко ще е наред, няма нищо...

Вълни от удоволствие я заляха, по-силни от всичко, което бе усещала. Тялото ѝ се разтрепера, тя стисна очи и прехапа устни, вкопчила се в ръба на масата. Лена изживяваше първия си истински оргазъм и си мислеше, че полудява. Или умира. Сви се в див спазъм, усети нещо топло и лепкаво да изтича между краката ѝ.

Боже, дали не се напишкваше?! После всяка съзнателна мисъл беше пометена от възхитителното удоволствие. Не знаеше колко време е траяло. Миг? Час? Дали беше крещяла? Гърлото я болеше. Опита да фокусира поглед, беше потна и объркана.

Къде беше? Тази разхвърляна стая, миришеща на цигари. С празна бутилка от Джим Бийм. И порно вестниците на дивана. И книгата с ухиления Исус. Действителността се стовари върху Лена, като божи юмрук.

Скочи на крака, грабна книгата и избяга от стаята, без да каже дума. Венци остана, смукна дълбоко от фаса и ухилен го загаси в пепелника, във формата на череп. После поднесе пръстите си, мокри от соковете на Лена, към лицето си и жадно вдъхна аромата.