– Пристанщето е непревземаемо. – флегматично премигна Абу Хавс Умар. – Напряко между двете кули има верига под водата. Същата, като в големия град, който вие наричате Миклагард.

Андалузкият пират дръпна отново от наргилето си и премрежи поглед, отпускайки се в упойващата прегръдка на опиума. Това му беше единствената утеха, след горчивото поражение при бунта в Кордоба. Тогава се присъедини към опита за свалянето на емира на Ал-андалус. Може да се каже, че му провървя. Главите на повечето бунтовници дълго стояха набучени на копия, като мрачно предупреждение. Той и близо десет хиляди негови последователи, воини със семействата си, успяха да отърват кожите и да избягат чак в Александрия. Оттогава водеха окаяния живот на пирати и наемници далече от родината си.

А сега този синеок демон му предлагаше приказна възможност. Ех, само да можеше да превземе Крит! Щеше да се укрепи там и да залъгва император Михаил II с безкрайни преговори и обещания. Но това бяха напразни надежди. Хандакас беше укрепен с ров откъм сушата, а в пристанището можеше да се влезе само през теснина, голяма колкото за един дормон. Строителите на крепостта бяха надградили и продължили естествения риф, превръщайки го в сигурна гибел за всеки кораб, дръзнал да приближи. Оставили бяха само малко пространство, защитено от две страни с гарнизонни кули. В тях имаше механизъм, който можеше в случай на нужда да вдигне нагоре лежащата на дъното дебела верига. Тя преграждаше входа към пристанището, подобно на по-голямата си посестрима в Златния Рог. Всяка атакуваща флота щеше да е принудена да спре и изложена на безмилостния обстрел на гарнизона да се превърне в трески, а телата на нещастниците от разрушените кораби щяха да потънат в прегръдките на каквито морски богове властваха тук. Не, дори да завземеха по-малки пристанища, Хандакас щеше да се държи, докато флота от дормони пристигнеше от Константинопол и разпилее леко въоръжените арабски пирати.

– Аз ще сваля веригата. – зъбите на Харалд бляснаха в хищна усмивка. – Ще сваля веригата и ще нахлуете в пристанището. Няма да успеят да презаредят катабалосите повече от два пъти. Да не говорим, че няма и да имат време да се прицелят!

– И как мислиш да го направиш, шейтан? – озъби се Нур ед Дин, капитан на Абу Хаваз. – Да не би злите джини на които се молите да се спусне и да ви пренесе отвъд веригата?

– Това е моя работа. – Харалд му метна презрителен поглед. – Не случайно корабът ми носи името Окото на Йормунгандр, Всемирната змия ще ни помогне. Ще свалим веригата, а вие ще нахлуете и ще превземете пристанището.

Викингът се приведе над масата, където имаше рисунка на крепостта и шепа разноцветни камъчета, маркиращи корабите, катабалосите и отбранителните кули.

– Ще ударим на разсъмване – заяви Харалд, сочейки към хоризонта. – Слънцето ще изгрее зад нас, от изток, докато се приближаваме от североизток. Стражите на кулите ще гледат право в лъчите му, слепи и безпомощни като новородени паленца. А бризът, който духа от морето сутринта, ще ни тласне напред – платното ще се издуе, а ние ще минем преди да вдигнат веригата.



Абу Хафс се намръщи, дърпайки отново от наргилето си.



– А ако облаците се сгъстят? Или вятърът се обърне?



– Тогава ще разчитаме на греблата и на Один – усмихна се Харалд. – Но аз познавам морето. Слънцето ще бъде нашият съюзник. А ако нещо се обърка... ти ще се оттеглиш, а ние ще платим цената. Сега, за заплащането за нашата храброст...



Разговорът продължи в стил много по-типичен за дърлещи се на сука търговци, отколкото на военен съвет. Харалд имаше само два дракара, неговият собствен Окото на Йормунгандр с петдесет души екипаж и Нощен Вой, с тридесет души под командването на Роло Полутрола. Абу Хафс разполагаше с близо седемдесет кораба, гребните шиний с по около петдесет души на борда и леките ветроходни фелуки. Ако веригата беше вдигната, те щяха да са лесна плячка за артилерията на Хандакас, но ако беше спусната... тогава щяха да нахлуят в пристанището, като ято скакалци. Ако този синеок дявол някак успееше, цял Крит щеше да падне в ръцете на арабите. Ако ли пък не, само неговата глава ще се търкулне. А беше и алчен, северният пират! Искаше една десета от плячката, нито обол по-малко! Е, ако Аллах се покажеше благосклонен, можеше накрая да му платят само с два метра гроб. Обещанията давани на неверници, не бяха така свети, като сделките между правоверни.



***



Харалд обясни отчаяно безумния си план на екипажите. Очите им блеснаха при мисълта за такава дързост, Один щеше да им помогне, той обичаше хитрите и смели начинания. Очите на варягите светнаха още повече, като чуха какъв ще е делът им от плячката. Накрая Харалд ги остави възбудено да обсъждат нападението на Хандакас и се облегна на стийр борда и зарея поглед в пълното със звезди небе на Крит.

Ала вместо звездите, Харалд виждаше само Зоя. Черните ѝ, като дълбоки кладенци очи, в които пропадаше всеки път, когато тя благоволеше да го погледне. Стройната ѝ снага, мургава и нежна, ухаеща на благовония. Спомни си първия път, когато я видя. Бяха пристигнали в Миклагард, за да потърсят работа като наемни мечове и император Михаил Втори ги беше забелязал. И как иначе! Грамадни, снажни воини от севера, извисяваха се поне с една глава от ромеите. На Негово Величество веднага му хрумна, че би могъл да ги използва. Подобно на Гай Калигула и неговата Батавска гвардия. Точно това му трябваше, могъщи воини, които не са политически обвързани и верни само нему! Разбира се Михаил беше предпазлив, какъвто трябва да е всеки, който иска да остане жив на престола. Назначи ги, като градска и дворцова гвардия. За сега. А всички останали приеха това, като екзотична приумица.

Харалд зърна девойката в един следобед, горещ като Ада на причудливата религия на този велик град. Беше се изгубил в двореца и по погрешка влезе в гинецея. Направи му впечатление по-различната архитектура, а най-вече красивите мозайки с момичета... съвсем съблечени, тъй да се каже. Имаше най-различни сцени, ловни, пасторални, с някакви странни същества с човешки торс и глава, кози крака и закривени рогца. Харалд с нарастващо любопитство търсеше какво ще се случи по-нататък в мозайката. Странните рогати мъже гонеха някаква девица, ако се съди по стърчащите от косматите им слабини органи, за да я озлочестят и младият викинг искаше да попълни очевидните пропуски в познанията си за света. Тъкмо приближаваше сцената с драматичната развръзка, когато рязък глас го извади от унеса му.

– Кой си ти, що щеш тука?!

Мъжът се извъртя с котешка пъргавина, на десетина крачки от него стоеше млада жена с гневно изражение. Черните ѝ очи святкаха заплашително, а в тонът ѝ имаше стоманени нотки.

– Отговаряй, кой те пусна в гинецея?!

Момичето беше вирнало брадичка, изящният ѝ прав нос сочеше право нагоре и беше сложило ръце на кръста си. Слънцето грееше зад него и караше скъпата ѝ дреха от фин плат да прозира, не оставяйки почти нищо на въображението. Гърдите ѝ бяха малки и твърди, кръстът - толкова тънък, че Харалд спокойно би могъл да го обгърне с длани. Той преливаше в широк, чувствен ханш, типичен за гъркините. Понеже беше разтворила крака във властната си поза, слънцето издайнически позволи на младия мъж да види къде налетите ѝ бедра се съединяват.

Харалд стърчеше, като истукан, загубил ума и дума, само една негова част намери за уместно реагира, надигайки туниката му отпред. Момичето първо поруменя красиво под тъмната си кожа, после звънко се разсмя. Тя изслуша смутеното му заекване на ужасен гръцки и с потрепващи от желание да се засмее устни му обясни, че няма работа тук.

– Ако те спипат, ще ти отрежат оръжието, което е в готовност. – му каза Зоя съвсем сериозно. Тук могат да влизат само мъже, императора, специално упълномощените и евнуси. Така като гледам, не си от евнусите. Със сигурност не си и императора.

Харалд се ухили:

– Ама може да съм специално упълномощен. – Зоя изви вежди в неизречен въпрос. – За да те видя.

Последното изрече дрезгаво. Не беше страхливец, но за ад го каже му де наложи за призове целият си кураж, с който се хвърляше върху противниковата стена от щитове.

– Наистина ще загазиш... – този път гласът ѝ беше мек. – Ела, ще ти покажа откъде да се измъкнеш.

Тя го поведе, оглеждайки се предпазливо иззад всеки ъгъл. По волята на Локи коридорите бяха пусти. Странната двойка стигна до занемарена градина, с порутен фонтан и струпани мраморни блокове. Зоя посочи зад тях. Имаше пролука, колкото да мине човек.

– Излиза в една от задните алеи зад двореца. Ще ремонтират фонтана откакто се помня. Предполагам вече отдавна са забравили. Хайде, върви.

Харалд направи крачка, но се спря и извърна.

– Само при едно условие. Ела утре тук.

Зоя се смая на дързостта му. После по устните ѝ се плъзна усмивка.

– След три дни. По залез.



Срещаха се няколко пъти, той ѝ разказваше за подвизите си на север, всеки път добавяше още и още фантастични измислици, а тя слушаше с широко отворени очи.

– Всичко това... вярно ли е?!

– Д-да... Не, нито дума.

Тя се разсмя с чудния си смях, който караше сърцето на Харалд да запее. На третата им среща се опита да я прегърне, но тя сложи малката си длан на гърдите му. А после избяга. Не дойде следващия път, нито по-следващия. Но Харалд продължи да я чака в уреченото време и Зоя се появи отново.

Този път почти не говориха. Той се приближи до нея, сърцето биеше като чука на Тор в гърдите му и двамата горяха в треска. Зоя притвори очи и отпусна глава назад, предлагайки устните му и той пи от тях. Момичето го захапа и усети в устата си металически вкус на кръв. Ноктите ѝ се забиха в железните му бицепси и оставиха червени резки. Харалд понечи да свали хитона ѝ, но в последния миг тя се дръпна.

– Седни. – нареди му прегракнало. – Седни, дай на мен.

С треперещи ръце развърза връзките на бричовете му и ги отвори отпред. Очите ѝ се разшириха, когато пред нея се показа наглата му мъжественост. Нищо от видяното от мозайките не можеше да се сравни с живата плът. Зоя го хвана предпазливо, разучаваше този непознат до сега орган. Той изумително подскочи в ръцете ѝ, като че да беше някакво отделно живо същество. Момичето го повдигна и разгледа люлеещите се като камбани под него тежки кожени кесии. Космати и излъчващи някаква тежка миризма, колкото отблъскваща, толкова и упойваща. Зоя се опита да обхване ствола с ръка, но пръстите ѝ не можаха да се съберат и тя ги задвижи по инстинкт. Кожата на органа му се опъваше надолу и откриваше налятата с кръв глава, надута до пръсване. Харалд простена и на третото движение тялото му се изпъна, като тетива на лък, потрепера и от члена му се заистрелваха откос след откос гъсти порции семе. Зоя първо се стресна, а после изписка тържествуващо, явно намирайки го за много забавно.

Всяка следваща среща двамата ставаха все по-смели, той я докосваше и с възхищение гледаше как реагира тялото ѝ. Тъмните зърна на малките ю гърди се втвърдяваха и сбръчкваха, а когато му позволи да пъхне ръка под хитона ѝ, откри че е мокра от желание. Но всеки път, когато поискаше да я има, тя с върховно усилие на волята го отблъскваше. Той не насилваше, но умоляваше, въпреки че знаеше какво ще ѝ се случи, ако при някой преглед се окажеше, че не девствена. Една сумрачна привечер Зоя прошепна:

– Говорих с една от компаньонките на императрицата. Тя... тя каза, че може.

Харалд усети, че му поникват крила!

– Но... не точно така. – Зоя вдигна ръка и му показа, какво беше крила. – този мехлем, трябва да ме намажеш с него.

Дори в сумрака се виждаше, че е алена от смущение... и не само. Със запъване и смущение обясни на Харалд, какво трябва да направи. После свали хитона си, нави го, за да го подложи под коленете си и като коленичи, се отпусна напред. Почти опря с гърди мраморните плочки, опряла се на лакти и зачака. Пред младия викинг се откри гледка, за която беше готов да пожертва и мястото си на Валхала! На тънкия кръст се поклащаше в очакване голямото дупе на младата гъркиня. Та беше разтворила колене и нежното цвете на женствеността ѝ срамежливо сълзеше. Но Харалд знаеше, че не там му е позволено да проникне. Загреба от мазилото, което Зоя му даде и с пръсти започна да го нанася по стегнатия кафяв отвор между полукълбата на дупето ѝ. Тялото на гъркинята потръпна при първото докосване и пред очите му малкият кафяв пръстен се стегна още повече. “Как ще проникна там, ще я разкъсам!?” казваше разумът му, но нещо друго, по-силно управляваше действията му.

Пръстите му обикаляха около задния отвор на Зоя, разтриваха го, а той постепенно се отпускаше. Вече лъщеше от мехлема и Харалд натисна с един от дебелите си пръсти, мускулчето се поколеба, а после го пропусна навътре. “Велики Один, тя има не плът, а огън в себе си!”. Зоя простена , притворила очи и легна на гърди, възбудените зърна на малките ѝ цици се отъркаха в мрамора. Усещаше, как Харалд движи пръста си в задника ѝ, разучава я. Едновременно тялото ѝ искаше да го изхвърли, но тя искаше да го поеме още по-навътре. От полу отворената ѝ уста лига се стече по мрамора. В мъгла усети как Харалд се размърда, извади пръста си от нея и тя проплака, все едно беше загубила нещо много ценно. Миг по-късно той беше застанал на колене зад нея, хвана твърдият си като скала член и го опря в мазния заден проход на момичето. Със свободната си ръка стисна Зоя за тънкото кръстче и едновременно притисна члена си и я придърпа.

Очите ѝ се разшириха, а устата ѝ се раззина в безгласен писък. Въпреки, че я беше подготвил старателно, болката беше нечовешка, като да вкарваха в задника ѝ нажежен шиш. Зоя се задърпа, мъчейки се да се измъкне, но силните ръце на викинга я държаха в плен, набучена на члена му. Беше вкарал само главичката си и анусът на момичето се мъчеше да го изхвърли в конвулсивна паника. Харалд страдаше заедно с нея, но не можеше да се принуди, да излезе от тялото ѝ.

Постепенно Зоя престана да се дърпа, още хлипаше тихо, но задният ѝ отвор се беше предал на безмилостно разчекналия го орган. Усетил я как се отпуска, Харалд внимателно се задвижи. Зоя изпъшка тихо, от напрежение - да, но не и от болка. Следващият тласък го отнесе още малко по-навътре в нея. И пак. С всяко напредване навътре в дупето ѝ ставаше по-лесно и за двамата. Вътрешностите ѝ направиха път, за да може коженият му таран да превземе изцяло тялото ѝ, чак докато големите му космати топки не се удариха в бедрата ѝ. Зоя чувстваше, че умира, а може би и че лети? Беше пълна, чудно изпълнена, а болката беше станала по-сладка от мед. Движенията на Харалд в дупето ѝ станаха по-отсечени, като че органът му нарасна още повече, аха да я пръсне на парчета от напрежение и тогава го усети. Пулсираше в нея, мощно се изливаше, наводнявайки червата ѝ с гъстото си горещо семе. Зоя си помисли, че припада, нещо в нея се усука и тя се замята в най-прекрасното усещане на света.

Когато накрая мъжът издърпа члена си от тялото ѝ, тя усети как семето му изтича от отказващия да се затвори заден отвор и покапва по бедрата ѝ, а после и по плочките.

Две седмици по-късно баща ѝ я отведе в Крит.