Те я положиха по гръб върху големия молитвен килим – мек, но груб под голата ѝ кожа, обърнат към киблата, сякаш самата молитва щеше да свидетелства за това, което щеше да се случи. Четири жени я притиснаха – две хванаха ръцете ѝ над главата, опъвайки късата верига между китките до краен предел, така че раменете ѝ да болят от напрежението. Други две разтвориха краката ѝ – силно, безмилостно, докато веригите между глезените не се опънаха и металът не се заби в кожата ѝ. Тялото ѝ се разтегна като на олтар – гърдите ѝ се повдигнаха високо, зърната твърди и мокри от мляко, което започна да тече по-силно от напрежението, стичайки се в тънки струйки по ребрата ѝ и по корема ѝ. Между краката ѝ пояса все още стягаше, но разширителят отзад я държеше отворена, готова.

Зейнеп се качи първа – коланът ѝ беше дебел, от тъмна кожа с грапави метални шипове по дължината, който лъщеше слабо на светлината на свещите. Тя коленичи между разтворените крака на Гери, прокара пръсти по вътрешната страна на бедрата ѝ – бавно, за да я накара да усети всяко докосване – и после вкара върха отпред. Гери извика – остро, хриптейки, тялото ѝ се изви като дъга, веригите издрънчаха силно. Зейнеп натисна по-дълбоко, бавно, сантиметър по сантиметър, докато шиповете не започнаха да се трият вътре в нея, причинявайки смесица от болка и претоварване, което караше мускулите ѝ да се стягат неволно.

Втората жена – по-млада, с ярки татуировки по ръцете и златни гривни, които дрънчаха при всяко движение – се качи отзад. Коланът ѝ беше по-дълъг, с гладка, но твърда глава от полирана кост, който се плъзна лесно покрай разширителя. Тя влезе рязко – силно, без предупреждение, докато Гери не изпищя високо, гласът ѝ отекна в залата като молитва за милост. Двете се движеха едновременно – Зейнеп бавно и дълбоко отпред, другата бързо и агресивно отзад, коланите се триеха един в друг през тънката преграда вътре в нея, създавайки усещане за пълнота, което я караше да се тресе неконтролируемо.

Третата се приближи отпред – коланът ѝ беше тънък, но с метални топчета по цялата дължина, който се вмъкна до първия отпред. Гери изви гръб, очите ѝ се разшириха, дишането ѝ стана накъсано, хриптейки. Сега два отпред – разтягащи я, триещи се един в друг, металните топчета се забиват леко в чувствителната плът. Болката беше ослепителна – остра, пронизваща, но смесена с претоварване на нервите, което караше тялото ѝ да реагира с неволни спазми, мускулите ѝ да се стягат и отпускат около тях.

Четвъртата се вмъкна отзад – коланът ѝ беше с релефни издатини, който се плъзна до втория отзад, натискайки разширителя настрани. Сега два отзад – пълнещи я до границата, разтягащи я, причинявайки усещане за разкъсване, което я караше да хлипа безмълвно, сълзите ѝ да текат по слепоочията и да се смесват с потта по лицето ѝ. Движението стана хаотично – четири колана се движеха в нея едновременно, всяка жена в свой ритъм: бавно, бързо, дълбоко, рязко. Звукът беше влажен, шумящ – плясъци на плът в плът, дрънчене на гривни и вериги, хриптене от гърлото на Гери.

Петата се качи отпред – коланът ѝ беше още по-дебел, с метален пръстен на върха, който се вмъкна до другите два отпред. Три отпред сега – разтягащи я до краен предел, причинявайки болка, която преминаваше в замайване, в тъмнина пред очите ѝ. Гери се тресеше неконтролируемо, мускулите ѝ се стягаха около тях, тялото ѝ се изпълваше с претоварване, което я караше да се гърчи, да се извива, да издава звуци, които не бяха нито викове, нито стонове – просто животински, безмълвни молби за край.

Шестата се вмъкна отзад – коланът ѝ с вибрации от малки метални части, който се плъзна до другите два отзад. Три отзад сега – пълнещи я отвсякъде, разтягащи я, причинявайки усещане за пълна загуба на контрол. Движението стана още по-интензивно – шест колана се триеха в нея, всяка жена се движеше с пълна сила, шепнейки молитви или обичайни думи на ромски: „Предай се на Аллах… предай се на нас…“ Звукът беше хаос – влажен, шумящ, с дрънчене на метал, с хриптене и стонове. Млякото от гърдите ѝ течеше като река, капеше по килима, по ръцете на жените, по телата им.

Седмата и осмата се качиха върху гърдите ѝ – не с колани, а с ръце и уста. Едната смучеше лявото зърно, дърпайки силно, докато млякото не потече в устата ѝ, другата – дясното, стискайки с пръсти, за да изцеди всяка капка. Болката в зърната се смеси с претоварването отдолу – Гери се разтресе в конвулсии, тялото ѝ се гърчеше, мускулите ѝ се стягаха и отпускат в неволни спазми, които караха коланите да се движат още по-дълбоко.

Деветата и десетата се приближиха до лицето ѝ – коланите им бяха по-малки, но твърди, и ги вкараха в устата ѝ – едната отпред, другата отстрани, разтягайки челюстта ѝ, задушавайки я леко. Гери се задави, слюнка се стече по брадичката ѝ, по шията ѝ, смесвайки се с млякото от гърдите. Сега всичко в нея беше изпълнено – отпред три, отзад три, в устата две, в гърдите – ръце и уста.

Движението стана неконтролируемо – хаос от тела, колани, ръце, уста. Всяка жена се движеше в свой ритъм, но заедно създаваха вълна от претоварване, която караше Гери да се тресе в продължителни конвулсии – тялото ѝ се стягаше, отпускане, стягаше отново, мускулите ѝ пулсираха около проникванията, болката се превръщаше в замайване, в загуба на съзнание, в нещо, което я караше да хлипа и да се предава без думи. Мирисът беше тежък – на пот, на мляко, на женска влага, на тамян от джамията. Звуците – влажен плясък, дрънчене на метал, хриптене, молитви, стонове.

Те не спираха – продължаваха часове, сменяйки се една друга, вкарвайки коланите наново, докато Гери не се превърна в разтреперена, мокрa маса от плът и вериги. Накрая Зейнеп се наведе над нея, докато последните колани все още се движеха.

„Сега си наша. Групово. Завинаги. Ще те водим всички. Ще те ползваме всички. Докато не забравиш кой си била.“

Гери лежеше неподвижно, очите ѝ полузатворени, тялото ѝ все още треперещо в спазми. Тя не отговори. Само дишаше – хриптейки, сякаш всяко вдишване беше молба за край. Но край нямаше. Обичаят беше свързан. Тя беше групово притежавана. И джамията беше свидетел.

Циганките не се задоволиха с десетте. Думата се разнесе бързо из махалата – шепот по дворове, през прозорци, по тесните улички между къщите от кал и камък. „Момичето е наше. Каза думите, но не от душа. Още не е сломена. Още не е наша до край.“

Към джамията започнаха да прииждат още. Първо три-четири, после десет, после двайсет. Жени от всички краища на махалата – млади с твърди гърди и ярки поли, по-възрастни с бръчки като карти на живота им, дебели, слаби, с тежки златни гривни и обеци, които дрънчаха като малки камбанки при всяко движение. Някои носеха коланите си в торби, други ги бяха сложили още по пътя. Всички знаеха какво става – обичаят не питаше за брой. Когато една жена е обявена за обща, тя става обща до края.

Вътре в джамията въздухът стана тежък – от мириса на пот, на женска възбуда, на мляко и на тамян, който все още гореше слабо. Имамът се беше оттеглил встрани, седнал на миндер, с очи полузатворени, шепнейки думи от Корана – не за да спре, а за да се моли за душата ѝ.

Гери лежеше по гръб върху килима, все още опъната от веригите – ръцете над главата, краката разтворени до болка. Тялото ѝ вече беше червено, подпухнало, мокро от мляко, пот и течности. Гърдите ѝ се повдигаха бързо, зърната тъмни и подути, млякото течеше непрекъснато, стичайки се по страните ѝ като бели сълзи.

Първите две се качиха отново – отпред и отзад, с по два колана всяка. Едната отпред вкара два едновременно – дебел и тънък, триейки се един в друг вътре в нея, разтягайки я до границата. Другата отзад – два по-големи, с метални ръбове, които се забиват леко при всяко движение. Гери изви гръб, устата ѝ се отвори без звук, очите ѝ се обърнаха нагоре. Болката беше толкова интензивна, че преминаваше в замайване, в тъмнина, в нещо, което я караше да се тресе неконтролируемо.

Третата се качи отпред – коланът ѝ беше с вибрации от малки метални части, който се вмъкна до другите два отпред. Сега три отпред – разтягащи я до разкъсване, причинявайки усещане за пълнота, което я караше да хлипа без глас. Четвъртата се вмъкна отзад – коланът ѝ с релефни издатини, който се плъзна до другите два отзад. Три отзад – пълнещи я отвсякъде, разтягайки я, причинявайки болка, която преминаваше в спазми по цялото ѝ тяло.

Петата и шестата се качиха върху гърдите ѝ – не с колани, а с ръце и уста. Смучеха млякото ѝ силно, стискаха зърната, дърпаха ги надолу, докато млякото не потече в струйки по корема ѝ, по килима, по ръцете им. Седмата вкара колан в устата ѝ – дебел, с вкус на кожа и метал, разтягайки челюстта ѝ, задушавайки я леко. Осмата се качи на лицето ѝ – седна върху устата ѝ, притискайки я, карайки я да диша през носа, докато се движеше бавно върху езика ѝ.

Деветата и десетата се приближиха до бедрата ѝ – едната вкара два колана отпред заедно с другите три, правейки общо пет отпред – невъзможно, но те натискаха, въртяха, разтягаха я до границата на разкъсване. Другата – два отзад, правейки общо пет отзад. Гери се тресеше в продължителни конвулсии – тялото ѝ се гърчеше, мускулите ѝ пулсираха около проникванията, болката се превръщаше в замайване, в загуба на съзнание, в нещо, което я караше да хлипа и да се предава без думи.

Още жени влизаха – единадесета, дванадесета, тринадесета. Те се качваха върху нея, вкарваха коланите си в свободните места – отпред, отзад, в устата, между гърдите ѝ, притискайки ги една в друга. Някои се движеха бавно и дълбоко, други рязко и агресивно. Някои шепнеха молитви, други се смееха тихо, други стенеха от собствената си възбуда.

Гери вече не викаше. Само хъркаше – дълбоко, животински. Очите ѝ бяха отворени, но не виждаха нищо. Тялото ѝ се тресеше в постоянни спазми – мускулите ѝ се стягаха и отпускат, коланите се триеха един в друг вътре в нея, металът дрънчеше, влагата шумеше, млякото течеше като река. Тя се задавяше от колана в устата, дишаше през носа с хрипове, слюнка се стичаше по брадичката ѝ, по шията ѝ, смесвайки се с млякото и потта.

Те продължаваха часове – сменяха се, вкарваха нови колани, нови ръце, нови уста. Някои я обръщаха по корем, вкарвайки още отзад, притискайки лицето ѝ към килима. Други я изправяха на колене, държейки я за косата, докато я проникваха отпред и отзад едновременно с по три-четири колана. Третата група я вдигаше и я държеше във въздуха, докато я опъваха от всички страни – отпред, отзад, в устата, между гърдите, между бедрата.

Гери се превърна в разтреперана, мокра маса от плът и вериги. Тялото ѝ се тресеше в продължителни конвулсии – не от оргазъм, а от претоварване на нервите. Болката се превърна в замайване, в тъмнина, в нещо, което я караше да се предава без думи. Мирисът беше тежък – на пот, на мляко, на женска влага, на тамян. Звуците – влажен плясък, дрънчене на метал, хриптене, стонове, молитви.

Накрая Зейнеп се наведе над нея, докато последните колани все още се движеха.

„Сега си наша. Всички ние. Групово. Завинаги. Ще те водим всички. Ще те ползваме всички. Докато не забравиш кой си била.“

Гери лежеше неподвижно, очите ѝ полузатворени, тялото ѝ все още треперещо в спазми. Тя не отговори. Само дишаше – хриптейки, сякаш всяко вдишване беше молба за край. Но край нямаше.

Обичаят беше свързан. Тя беше групово притежавана. И джамията беше свидетел. Завинаги.