Последна глава: Памперсът на Хриси и футболистът от Лудогорец Разград
Годините минаха (над 20), но спомените останаха – парещи, сочни, забранени.
Любка се омъжи за някакъв тъпанар с къс хуй, имаше 1 дете от него, живот… но когато ми пише по празници, усещам топлината в съобщенията. Сякаш езикът ѝ още помни формата ми.
А Хриси?
О, Хриси макар и дърта (вече на 55 г.), стана легенда. Влязла в една от онези фази, където задоволяването не е желание, а професия. Чух, че работи в хотел "Картун" в Разград – знаеш го, оня до автогарата, където всичко е възможно срещу малко кеш и голям мерак.
Последната клюка от една сестра в дома беше... абсурдна. Или просто твърде истинска, за да си я измисли.
– Петьо – прошепна ми тя, докато сменяше чаршафите ми. – Знаеш ли, че Хриси вече носи памперс?
– К-кво?! – избухнах.
– Истински памперс. След като я скъсал един негър-футболист от Лудогорец. Онзи, новия нападател. Дългия. С прякора Боздугана, сещай се защо.
Мозъкът ми избухна в картини.
________________________________________
Хотел "Картун"
Хриси, с тънка мрежеста рокля, без бельо, както винаги. В стаята – свещи, дим от аромати, музика с леки ориенталски вибрации. На леглото – футболистът. Поредният африканец в Лудогорец. Гол до кръста, с татуировка на лъв и... най-впечатляващият инструмент, който някога е влизал в този хотел почти 26 см., твърд, черен хуй, който Хриси поемаше вече 2 дни, трудно дори с уста.
– Ти си сигурна, че го искаш в гъзъ? – пита той с дълбок глас на развален английски, от който вибрираха стъклата.
– Голям е… ама аз мога всичко. – усмихва се Хриси, сядайки бавно отгоре му.
Но грешката не била в началото.
Грешката била в това, че поискала "отзад".
Като в старите времена, както ми беше правила на лагера, с малко плюнка и много смелост. Само че този път не бях аз… а Боздугана.
Първият тласък я накарал да извика. Вторият – да се задържи за стената. А третият... разкъсал не само нея, но и цялото ѝ усещане за реалност.
Изкочила от стаята на четири крака, с разкъсани прашки и течеща отзад течност… не сперма. Кръв. Болка. Срам.
– Оттогава – продължи сестрата, кото се грижеше за мен – носи памперс. Буквално. Не може да стиска.
________________________________________
Това беше Хриси – жената, която ми държеше члена като майка, която ни учеше на всичко с Любка, която поемаше с гърлото, с ръката, с душата… и накрая падна в битка срещу негърски боздуган.
Но… знаеш ли какво?
В едно гласово съобщение преди няколко месеца ми прошепна:
„Петьо… онова зад дървото… беше по-истинско от всичко в живота ми. Ще дойдеш ли пак някога да ме накараш да забравя Боздугана?“
Сега, всеки път щом чуя футбол, щом помириша аромат на ванилия, или просто усетя лека твърдост в хуя си…
…мисля за Любка, за Хриси, и за онази лятна нощ, когато трима души споделиха нещо, което никога не се забравя.
КРАЙ.
От автора: Историята е напълно реална като съм променил само имената на героите, фактите и местоположенията в разказа от съображение за сигурност.