Всичко написано по-долу е плод на болния мозък и неграмотността на автора, но всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.

Нещо не ми вървеше в последните месеци. Цяла зима бях в някакво апатично настроение и в началото на февруари деня ми вече започваше, минаваше и завършваше с бучка лед, залята с два пръста малц. И всичко започна есента, когато предложиха на Рина шестмесечен курс за квалификация. След него нямаше да виси на слушалки и да обяснява на задниците, как да си използват наетото сървърно пространство, а щеше да бъде шефка – офис мениджър на смяната в кол центъра. Супер, радвах се за нея, защото властната ѝ натура се нуждаеше от постоянни предизвикателства, одобрение и похвали. Курса започвал началото на февруари, но нямало да е тук. Е, как ще заспивам вечер без топлината на нежното ѝ тяло, тая луда ли е? Обаче преглътнах сухо и го приех. Идва пролет, ей къде е Унгария. До Сегет са нищо и никакви 600 км. – с Харлито са ми най-много шест часа. Всеки петък вечер мога да съм при нея. Но, винаги има и още едно “НО”. Постепенно Рина започна да се държи нетипично, бих казал незаинтересовано, ако не и отчуждено от мен. Висеше постоянно в скапания фейс, където според непоисканото от мен обяснение контактувала с другите офис мениджъри, щото била един вид стажантка вече, а по същата причина и вайбъра ѝ дрънкаше непрестанно. Лека полека започнах сам да си наливам вечерното питие, разговорите ни замряха, заменени от нейното цъкане на телефона или на компютъра, разните сатенчета и копринки отстъпиха място на стари дънки, развлечени блузки и анцузи, а секса охладня и се разреди драстично. Работех в същата компания и имах достатъчно познати, които да ми дадат информация, освен това бях шеф на айти отдела и с моите знания можех за минути да ѝ набъкам телефона и лаптопа с толкова шпиони, че и последната запетайка и въздишка да са ми известни. Никога не бях го правил и не мислех изобщо да си позволя подобно нещо. Доверието за мен беше най-важното и ако за нея нещо в нашите отношения се беше променило, смятах че е редно сама да ми каже. Но, тя мълчеше… аз също. Новогодишните празници минаха вяло и без всякакво настроение, а зимата се настани трайно в чашата ми. Почти не ходех до офиса, екипа с който работех беше страхотен – момчетата и момичетата се справяха чудесно и без моята кисела физиономия. Януари се изтърколи, а аз така и не получих някакво обяснение от Рина. Когато дойде денят, нито тя изяви желание, нито аз предложих, да я изпратя на летището, така че сбогуването беше хладно и почти служебно. Затворих бавно външната врата, самотата ме блъсна и прегази, като товарен влак консерва боб с изтекъл срок на годност, незнайно как озовала се на линията, а след месец лъчите на пролетното слънце ме завариха в пиянска летаргия. Гъза и краката ми са изтръпнали, студено ми е, едва отварям очи. Пред мътния ми поглед изплува стена. Ръцете ми усещат прахоляка на грапавия циментов под, а в гърба ми болезнено се впива парче метал. Надигам се с усилие и сритвайки неволно празната бутилка се подпирам на седалката на Харлито. Кога съм слязъл в гаража, защо съм слязъл, какво съм правил – все въпроси, на които нямам отговор. Завладява ме паника и се оглеждам стреснато, но липсата на следи в прахоляка ме кара да въздъхна с облекчение – все пак ангелчето е било на рамото ми и не съм изкарвал мотора. С усилие се добирам до апартамента, отварям хладилника, вземам останалата бутилка уиски, поглеждам я с неприязън и със замах я изливам в мивката. Остатъка от деня минава между ваната и кухнята. Плюскам като разпран, наливайки се с натурални сокове и по някое време заспивам кротко на дивана пред телевизора. Изпил съм Рина и посрещам утрото, като нов човек. Недоволен от обраслата си физиономия се бръсна до кръв и напляскан с половин флакон одеколон, отпивайки от кафето, тотално се връщам към живота. Ден – събота, час – 10:30, прогноза – сухо, до +15 градуса. Време е да покарам, макар и наблизо. Допивайки кафето проверявам телефона, нямам никакви позвънявания от Рина… и аз няма да я потърся – кучка! Навличам екипировката, измъквам се бързо от рехавия засега градски трафик и бавно подкарвам по предварително избрания маршрут. Пътя, минаващ през няколко западнали села е очаквано пуст, но настилката е съвсем прилична. Хладния въздух ме обгръща приятно, топките ми жадно поемат топлината и вибрациите от двигателя, а главата ми се изпразва от всякакви мисли. Реейки поглед в далечните планини, в последния момент забелязвам фара в огледалото и покрай мен профучава нещо малко, яхнато от нещо още по-малко. Докато сигнално зелената пистарка се отдалечава, успявам да зърна само розовата каска, зелено-черното яке, малкото, стегнато в дънки дупе и розовите маратонки. Заинтригуван, леко навивам газта, но два завоя по-късно, изгубил напълно от поглед стопа на колежката, отново се връщам в безтегловното си състояние. Стигам до мислено поставената крайна точка, хапвам кроасан с кока кола, пуша и бавно подкарвам обратно. Вечерта отново минава пред телевизора, обилно гарнирана с пица и натурален сок, сънувам нещо розово и се събуждам в свежо настроение. Ден – неделя, час – 11:00, прогноза – без валежи, до +12 градуса. Нещо подсъзнателно ме човърка пак да покарам по същия маршрут. Отново с удоволствие описвам завоите, и въпреки мокрия от нощния дъжд асфалт раздавам нетипично за себе си газта, мъчейки се да си спомня детайли от така приятния сън. Подминавайки вчерашната си спирка, продължавам безцелно напред, но след малко, излизайки от поредния завой, нещо розово ме кара внимателно, но безцеремонно да скоча на спирачките. От канавката стърчи хромиран ауспух, розовата каска е сложена според правилата в дясно на ръба на асфалта, а онова малкото със зелено-черното яке седи край пътя, обгърнало коленете си с ръце. Захлупила е чело върху тях и само рижавите къси къдрици потрепват от полъха на вятъра. Асфалта е оставил видими следи и по дънките, и по якето, но външни рани не се виждат, а от начина по който седи смело мога да предполагам, че е само малко понатътрена и много уплашена. Сядам до нея, паля цигара, оставям кутията помежду ни и пуша мълчаливо, изчаквайки я да се изтръгне от лапите на стреса. След малко протяга ръка, измъква цигара с треперещите си пръсти, всмуква жадно и ме поглежда мъченически.
- И той просто се хлъзна… – продължава мислите си на глас тя. - Счупих си хубавия мотор!
- Спокойно малката… – казвам ѝ с благ поглед. - Важното е, че ти си добре!
- За пети път карам тук и мислех, че съм научила пътя. – страдалчески въздиша тя. - А ти откъде се взе? Досега жив човек не съм срещала в тоя пущинак?
- Е, аз отдавна го правя тоя маршрут, когато не ми се ходи на далече. – повдигам рамене.
- Ха, дотук са над 100 км.! Колко е за тебе “далече”? – уплахата в гласа ѝ е изчезнала, пъстрите ѝ очи ме гледат с интерес и преживяното преди малко полека отива на заден план.
- Шестстотин километра. – свеждайки поглед отговарям тихо, мислейки си за Рина. - Хайде да извадим това момче на асфалта, където му е мястото.
При вида на очуканото Kawasaki Ninja 250 i, очите ѝ се пълнят със сълзи.
- Първото ми моторче е и толкова си го обичам, а гледай на какво го направих! Как може да съм толкова смотана!
- Спокойно де! – прегръщам я приятелски. - Нали ти си добре, всичко друго ще се оправи!
- Да, да-а-а… – хлипа тя съвсем по детски на рамото ми. - Ще се оправи друг път!
Подавам ѝ цигара, и за да я разсея се заемам с прегледа на щетите от лявата страна. Ожулени и надрани спойлери, счупена ръчка на съединителя, счупен мигач и огледало, изкривено лостче за скоростите… нищо страшно. Обаче не пали, даже и не върти. Оглеждам за други видими повреди, но не намирам такива.
- И сега какво? – пита тя, готова да заплаче.
Вместо отговор вадя телефона, преглеждам указателя, спирам се на един номер – президента на един от мото клубове в града. След кратък разговор се обръщам към нея:
- След малко към нас тръгва бус, до час ще е тук. Ще приберат мотора в техния сервиз, ще го оправят за седмица. Можеш да тръгнеш с мен или да се прибереш с буса?
- Ще чакам буса! Как ще си зарежа мотора така? – тросва се и едва не ме убива с поглед тя.
- Разбира се, че ще го изчакаме. – усмихвам се. - И през ум не би ми минало да зарежа мотор на пътя.
Видимо ѝ олеква, а на луничавото ѝ лице се появява пленителна усмивка и повдигайки се на пръсти ме целува по бузата.
- Благодаря ти! – прошепва, а дъха ѝ опарва ухото ми.
- За нищо! – отвръщам смутено. - Между другото, аз съм Жоро.
- Елица. – кокетно и с лек реверанс ми подава малката си ръчичка тя.
- Удоволствието е мое, Ел! – с лек поклон и почти въздушно целувам пръстите ѝ.
Скоро се появява и аварийния екип, товарим мотора с колегата, уточняваме някои подробности, пожелавам им лек път и вече стигнал до мотора чувам бързи стъпки зад себе си. Ел се заковава пред мен и люлеейки нервно очуканата си каска пита с детска чаровност:
- Може ли и аз с тебе, бате Жоро?
- Разбира се! – отвръщам едва сдържайки смеха си от обръщението “бате”. - Но се опасявам, че ще се откажеш от пистите, усетиш ли веднъж истински мотор между краката си!
- Усещала съм аз между краката си, не ме мисли! – намига ми малкото дяволче и нахлупва шлема.
Изчаквам я търпеливо да си намери място в нетипично комфортната за нея седалка, усмихвам се при потръпването ѝ от гърления звук на ауспусите, пускам музиката и навивам газта. След първите няколко завоя, свалям темпото и пътуваме по-дълго от обичайното. Приятно ми е да чувствам хлапето зад гърба си и умишлено разтягам момента, но все пак стигаме в града. На първия светофар я питам, накъде да карам, но усетил, че нещо не е наред от отговора ѝ “Все тая, остави ме тук”, отбивам до тротоара. Свалям каската, паля и я чакам да изплюе камъчето. Тя свойски ми взима цигарата, опъва нервно и вдига поглед от бордюра.
- Ми не мога да се прибера бе, погледни ме на кво приличам! Луда ще ме направят в къщи… и без това все ми набиват канчето, как ще се пребия с тоя мотор, че съм донор… няма пък!
- И къде ще идеш, след малко ще се стъмни? – питам практично.
- Ми не знам, у някоя приятелка… то па и те са едни! Не знам, няма да се прибера у нас…
- Стига, Ел… държиш се, като малко дете! На улицата ли ще спиш? – започвам да се ядосвам аз.
- На улицата, ако трябва… или на дивана ти! – погледа ѝ пак се забива в бордюра, а върха на маратонката се опитва да извади плочка от тротоара. - Не забелязах да имаш халка?
- Нямам, но жена имам. – отговарям, а тежката ѝ въздишка едва не ме събаря до мотора.
Нервно потръпващите ѝ рамене, отчаянието изписано на лицето и фатализма, помрачил чаровния ѝ поглед, ме карат да взема едно много, ама много глупаво решение. Пресягам се, вземам си обратно фаса от ръката ѝ, дръпвам за последно, сядам на мотора и преди да нахлупя шлема ѝ кимам да се качва. Правиш голяма грешка, шепне ангелчето кацнало на едното ми рамо, а рогатия на другото само се усмихва ехидно. Качвам я до апартамента и с уговорката да се чувства като у дома си, отскачам до магазина. След малко стоварвам торбите с малца, водката, соковете и храната в кухнята, а докато прибирам екипа в гардероба и се намятам с халат, чувам веселия плясък на водата във ваната и любимата ми “Земя на слепци” на Ахат. Усмихвам се непринудено и започвам да събирам пръснатите ѝ по пода в коридора дрехи. Дънките не стават за нищо, със сигурност е оставила и парченца кожа по асфалта от лявото си бедро. Якето е надрано и на гърба и на левия ръкав и предмишница, но си е свършило чудесно работата – една боя ще го оправи. Докато го премятам в ръцете си, от незакопчания вътрешен джоб се изсипват връзка ключове и тефтерче с документи. Не устоявам на изкушението, поглеждам личната карта и сам си натривам носа, че съм постъпил глупаво – та тя едва преди месец е навършила деветнайсет! След малко Ел се появява в хола, загърната с един от късите хавлиените халати на Рина, и стреснато поглежда към отворената аптечка на масата.
- Ако искаш, ще отскочим до спешното? – поглеждам я многозначително, подрънквайки с леда в чашата си.
- Ма ти и от това ли разбираш бе, батко? – намига ми тя и оголва лявото си бедро. - Давай, прави ме каквото искаш!
Мислейки си в каква каша се забърквам, разглеждам внимателно апетитното ѝ краче. Доста голяма площ е охлузена, но само повърхностно. Почиствам внимателно набилите се песъчинки, пръскам раната с антибиотик, нанасям внимателно обезболяващ крем, запечатвам я с течен лейкопласт и вдигам поглед към Ел.
- Ти да не си доктор, бате? – гледа ме с възхищение, притиснала ръце към гърдите си тя.
- Не, имах желание да уча, но нямах възможност тогава. – въздъхвам.
- Жалко, имаш страхотни ръце… хем сръчни и уверени, хем нежни.
- Явно за това компютрите ме слушат, айти специалист съм. – отговарям на неразбиращия ѝ поглед. - Ако не ти е удобно с хавлията избери си нещо от гардеробите. Тя няма да се сърди, гарантирам!
Излизам от банята и съвсем преднамерено сменям халата с едни стари рязани дънки преди да вляза в хола. Ел си е намерила едно никога необличано, бледо розово комплектче за спане – къс потник и плитки боксерки, като безцеремонно се е разположила в любимото ми кресло и небрежно преметнала наранения си крак през подлакътника ме гледа с очакване. На масата с вкус е подредено по малко от всичко, което съм купил днес и е намерила в хладилника. По цвета отгатвам, че в нейната чаша леда бавно агонизира под натиска на финландията, а с изумление установявам, че другата чаша е пълна с точно два пръста уиски и едно ледче. Усмихвам се одобрително, сядам на дивана и вдигам чашата за наздравица. Погледа ѝ светва, усмивка грейва на лицето ѝ, устните нежно докосват ръба на кристала и тя се отпуска в обятията на фотьойла, блажено притваряйки очи. Използвам момента за да плъзна поглед по нея още веднъж. Рижите къдрици, вече негонени от вятъра, едва докосващи нежните ѝ рамене, гъделичкат бялата шия, дългите ресници леко потрепват, а украсеното с лунички лице разсейва погледа от чипото носле и нежните устни. Малките момичешки гърди с остри зърна мамят за целувка, а плоското коремче обещава още по-голяма наслада, ако имаш смелостта да слезеш по-ниско. Боксерките, впити в нежното изкушение между краката ѝ, предизвикват подсъзнателна нервна тръпка, а тънките бедра карат мисълта да мечтае, как езика се плъзга от бебешки нежните стъпала, през острите колене, по вътрешната страна на бедрата, и замрял в очакване нежно облизва пръстите, които ще отместят завесата към рая. Усещам напрежение в слабините, мислено се поздравявам за избора на дънките, и вдигайки поглед срещам блесналите ѝ пъстро-сиви зеници.
- Харесвам ли ти? – пита с усмивка тя.
- Да, но… – преглъщам на сухо аз.
- Разкажи ми за нея, защо не е до теб сега?
- Дълго е, Ел… и е адски банално.
- Не бързам за никъде, батко! – отвръща тя, непринудено се изтяга на дивана и слагайки глава на бедрото ми, ме поглежда в упор.
Усмихвам се неволно на обръщението, замислям се за момент, отпивам смутено от чашата и почти на един дъх ѝ разказвам за мен и Рина. Не знам от кога, но нежната ѝ длан гали гърдите и корема ми, а бузата ѝ притиска през дънките невиждалия путка от месеци, надървен до пръсване член.
- Тази жена… ти си луд по нея, нали? Но мисля, че тя не те заслужава, батко! – казва искрено Ел, докато ме яхва и притиска слабините си към моите.
- Недей, Елица… та ти си на годините на дъщеря ми! – правя жалък опит да предотвратя неизбежното аз.
- Не съм дете, Жоро! – отвръща сърдито тя и безцеремонно ме изправя до дивана.
Устните ѝ изгарят моите само до момента в който освободен от оковите на дънките, кура ми изплющява по голото ѝ пъпче. Езика ѝ се плъзга по ухото ми, минава през рамото, гърдите и спира в основата на члена, миг преди да се плъзне бавно към главичката. Затваряйки очи, заплитам пръсти в рижите къдрици, ръцете ѝ обгръщат дупето ми и простенвам тихо, когато устните ѝ, стигнали само до главичката, се отдръпват назад. Всеки път го поема все повече и повече, езика ѝ внимателно изучава частта намираща се в устата и болезнено бавно отново се плъзва назад. Усетил спазъма в ташаците, с нежелание я откъсвам от кура си, слагам я да седне на подлакътника и вземам десния ѝ глезен в ръце. Поглеждам за миг розовите ѝ пръстчета, облизвам ги едно по едно и покривам с целувки глезена, коляното и вътрешната страна на бедрото. С помръдване на таза и въздишка, тя нетърпеливо ме подканя да продължа и аз впивам устни във влагата пропила розовите боксерки. Ръката ѝ намира моята и дърпайки я нетърпеливо към устните си засмуква средния ми пръст. Не мога да отместя достатъчно стегнатите боксерки затова я изправям на крака и ги свалям. Хващам я през кръста и завъртайки я с главата надолу слагам бедрата ѝ на раменете си. Впивам устни в нежната ѝ розичка, а тя обвила кръста ми с ръце ме поема целия. Жадно облизвам всеки милиметър, забивайки все по-дълбоко езика си в горещата ѝ путка. Тя лакомо смуче кура ми, а стаята се завърта около нас в шеметния вихър на желанието. Усещам края и протягайки ръка се опитвам да отместя главата ѝ, но тя нежно стиска зъби около ръба на главичката и подлага език на струите гореща сперма. В екстаз засмуквам клитора, а миг по-късно соковете ѝ потичат по лицето и гърдите ми. Внимателно я отпускам на килима, строполявам се по гръб до нея, а тя с омазано със сперма лице облизва от гърдите ми собствените си сокове и поднасяйки устните си към моите ми дава да опитам от коктейла на удоволствието ни. Облизвам лицето ѝ, а тя пъхвайки език дълбоко в устата ми взима своя дял и се отпуска на рамото ми. След малко, премалели от емоции, едва намираме сили да вземем душ и се гушваме под одеялото на дивана в хола. Усещам леката целувка и внимателното измъкване от прегръдката ми, а докато Елица се върне от банята вече съм пуснал кафето.
- Добро утро, слънчо! – грейва усмивката ѝ, виждайки ме на барплота. - Не исках да те будя толкова рано, ама много ми се пишкаше!
- Нищо, сладурче! – усмихвам се в отговор и я придърпвам в скута си. - И без това трябва да отида за малко до офиса днес.
- И аз трябва да се прибера, докато нашите са на бачкане.
- Ще се върнеш ли? – питам тихо. - Поне докато ти оправят мотора?
- И аз щях да те помоля за същото! – отвръща тя и нежно ме целува.
Допиваме кафето, въпреки протестите ѝ спирам такси и докато я целувам пъхвам в ръката ѝ резервния ключ от апартамента. Няколкото часа в офиса остават само в мечтите ми, работата се закучва и аз успявам да се прибера късно вечерта. Елица е заспала на дивана по голо дупе и къса розова нощничка на сърчица – явно е успяла днес да открадне собствените си дрехи. Намятам я с одеялото, вземам си душ, хапвам тихичко и уморено се гушвам до нея. Алармата на някаква кола ме буди неприятно, но отваряйки очи виждам Ел, коленичила до мен. Вперила е поглед в надървения от сутрешната ми ерекция член и захапала долната си устна, върти пръстче във вагината си. Погалвам я по коляното и с поглед я подканям да ме яхне. Тя с готовност премята крак през мен, с два пръста отваря нежните си устнички и леко започва да се отпуска върху кура ми. Нанизва се цялата и придърпвайки я към себе си, нетърпеливо събличам нощницата, засмуквам твърдите зърна на малките ѝ нежни цицки и започвам бавно да я чукам. Адски тясната ѝ пичка полека се отпуска, дишането ѝ се учестява и тя, отпускайки се върху мен, шепне в ухото ми: “Само го извади на време, моля те… не пия хапчета”. Кимам ѝ утвърдително, увеличавам темпото и нежно мачкам стегнатото ѝ малко дупенце. Тихите ѝ вопли преминават във все по-силни стонове, а таза ѝ се върти бясно пресрещайки моите тласъци. Повторното стягане на пичето ѝ ме довежда до ръба, рязко ѝ го забивам за последно до дъно и бързо се дръпвам назад. Докато се празня върху корема си, тя усилва удоволствието, триейки клитора си в основата на кура ми, а ташаците ми се обливат в соковете на нейния финал. Нетърпеливо завъртам дупето ѝ към себе си и жадно почвам да лижа подгизналата ѝ набъбнала пичка. Ел навежда глава, събира с устни спермата от корема, облизва ташаците и налапва кура ми. Местя език ту на клитора, ту във вагината. Ръцете ми намират гърдите ѝ, стискам зърната между пръстите си, а тя бясно засмуква главичката ми. Неочаквано плисналия в лицето ми оргазъм ме подлудява и аз изстрелвам в устата ѝ още една порция сперма. Тя уморено се отпуска върху мен, а аз галейки мекото ѝ гръбче си мисля, че по-добро събуждане досега не съм имал! Мотаем се цял ден из апартамента, натискаме се на дивана и във ваната, а докато вечеряме приятелчето ми пуска съобщение, че мотора на Елица е готов. Гледаме телевизия и така си заспивам, нежно държащ в прегръдките си сладкото мъниче. Ставам рано, тихо се изнизвам от апартамента и след малко съм в сервиза. Мотора и каската са неразличими от нови, само дето са се сдобили с още един стикер Kawa El от всяка страна. Уреждам неголямата сметка, оставям бакшиш за качествената и експресна работа на момчетата и със страх и смях подкарвам моторчето към къщи. Елица е станала, пие кафе и ми се усмихва приветливо.
- Мислех, че си отишъл на работа, слънчо?
- Не, бях в сервиза и мотора ти… – започвам с престорено скръбен тон аз.
- Непоправим е, нали? Знаех си! – проплаква мъчително тя.
- Не, миличко… в гаража е! – бързо изстрелвам аз, видял влагата в очите ѝ.
В следващия момент Ел виси на врата ми, обсипва лицето ми с целувки, а вълшебната ѝ усмивка и благодарността в искрящия ѝ поглед ме карат да се чувствам неземно щастлив. Докато обядваме, след пробната обиколка с моторите, аз щедро ѝ наливам акъл в главата, как не трябва да се плаши и паникьосва от неприятната случка, а само да си вземе поука. Тя от своя страна щедро долива чашата ми с малц, кимайки разбиращо. След като приключвам с лекцията, Ел с престорена веселост започва да крои планове за пътешествия по култови мотоциклетни маршрути, а аз я слушам в захлас, без да забелязвам почти недокосната чаша, тъгата в очите и горчивината в гласа ѝ. Докато допивам последните глътки от бутилката, тя старателно разчиства трапезата, подрежда всичко на място, хваща ме за ръка и ме води в спалнята. Преди да ме бутне шеговито на леглото ме прегръща с неочаквана сила, целувката ѝ е толкова страстна и продължителна, че ме оставя почти без дъх и аз блажено затварям очи, докато я чакам да се върне от банята. Луната закачливо ми намига през прозореца, а будилника на нощното шкафче услужливо ме информира, че е 21:30 – добре съм си поспал цели шест часа. Усмихвам се, но само след минута усещам тишината и тъмнината нахлуващи през открехнатата врата на стаята, и още преди да видя бележката на бар плота знам, че Елица си е тръгнала. Стоя под студената струя на душа, мислейки за… нищо. Измръзнал до посиняване отварям хладилника, тряскам със злоба ледчето в чашата и злорадо го давя с двойна доза. Тръшвам се на фотьойла, паля цигара, посягам към чашата, но вместо нея вземам прилежно сгънатия на две лист и отварям бележката на Ел.
“Нямаше да мога да ти обърна гръб, докато ме гледаш, затова по-добре така! Никога няма да забравя тези няколко дни с теб! И дано някога имам възможност да ти върна поне част от всичко, което направи за мен! Обичам те, и винаги ще те обичам! Ел.
П.П. Не пий повече тази вечер! Само тази, моля те… заради мен! Вечно твоя, Елица.”
Допушвам фаса, пробягвайки отново с поглед през редовете, вземам чашата и бавно я изливам в мивката. Скачам в първите дънки попаднали ми в гардероба, навличам някаква тениска, якето, ботушите… потупвам несъзнателно джобовете – документи, пари, цигари, телефон, ключове… спускам се по стълбите в гаража, яхвам мотора и спирам пред първата изпречила се пред погледа ми пицария. Вече сит се настанявам удобно в седалката, пускам любимите си парчета и напускайки града се оставям на Пътя. Нямам представа, колко време съм карал без цел и посока… нямам представа, къде се намирам… знам само, че съм жаден и ми се пуши. Спирам на някаква отбивка, пресушавам половината бутилка вода, паля цигара и се оглеждам. Тъмнината кара света да изглежда различно и след няколко минути решавам все пак да се върна в цивилизацията. Вадя телефона за да питам гугъл мапса, къде точно ме е отвял вятъра, но включвайки екрана пред погледа ми изкача SMS, и то от непознат номер! Че кой още пише SMS-и – си мисля с усмивка, докато го отварям, но зяпвам изумено, блещейки се тъпо в екрана. “Току що кацнах на терминал 2. Ще те чакам тук, колкото е необходимо… Рина”. Допушвам втората цигара, допивам останалата вода и подкарвайки бавно обратно. Отбелязвам за статистиката, че SMS-а е отпреди час и съм на триста километра от терминал 2. Неусетно обаче пътя пред погледа ми все повече се стеснява, двигателя трайно надвиква шума на вятъра, степенките хвърлят искри в завоите и заедно с първите лъчи на слънцето спирам до седящото на бордюра момиче. Рина бавно се изправя, треперейки от сутрешния хлад, вдига поглед и плахо ми се усмихва. Събличам якето и го хвърлям, а в главата ми стадо слонове провеждат първия си урок по степ.
- Багаж? – питам прегракнало, палейки цигара.
- Не, всичко което ми трябва е тук и сега! – отвръща тя тихо.
Хвърлям фаса, нахлузвам ѝ грубо моята каска и се мятам на седлото.
- Копеле… – прошепва тя нежно в ухото ми и се настанява зад мен.
- Кучка… – промърморвам под носа си, паля двигателя и бавно подкарвам към изгрева, а в главата ми дрънчи една мисъл: “Мамка му, копеле… ти си неизлечимо влюбен в тази жена!”

КРАЙ!